Решение № 13905 от 20.12.2024 г. на ВАС по адм. д. № 6896/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Р. Б., гражданин на Република Турция, срещу решение 339 от 06.03.2024 г., постановено по адм. д. 478/2023 г. от Административен съд - Кърджали, с което е отхвърлена жалбата на чуждия гражданин срещу заповед рег. 292з-2767 от 22.11.2023 г. за налагане на принудителна административна мярка (ПАМ) "Отнемане на правото на пребиваване в Република България", издадена на основание чл. 40, ал. 1, т. 6 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/, издадена от директора на ОД на МВР- град Кърджали. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното съдебно решение и се моли за неговата отмяна. Ответникът - директор на ОД на МВР-Кърджали, не изразява становище по касационната жалба. В съдебно заседание не се явява, но представя с писмено становище аргументи против касационната жалба. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата. Счита, че обжалваното решение е правилно, поради което следвало да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на Трето отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, тя е неоснователна. Предмет на контрол за законосъобразност в производството пред Административен съд - Кърджали е заповед рег. 292з-2767 от 22.11.2023 г. за налагане на принудителна административна мярка (ПАМ) "Отнемане на правото на пребиваване в Република България", издадена на основание чл. 40, ал. 1, т. 6 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/, издадена от директора на ОД на МВР- град Кърджали. С обжалваното решение административният съд е отхвърлил жалбата. За да постанови този резултат, е установил от фактическа страна, че Р. Б. е гражданин на Република Турция. Б. е получил разрешение за постоянно пребиваване на 20.11.2020 г. валидно до 24.12.2023 г. Същото е получено на основание чл. 25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ като лице, което не е от български произход, родено на територията на Република България. По повод на подадено от чуждия гражданин заявление вх. 3391/09.11.2023 г. за преиздаване на български личен документ - разрешение за пребиваване, са извършени проверки, при които е установено, че Б. не е пребивавал на територията на страната в периода от 30.10.2022 г. до 08.11.2023 г. Това обстоятелство се потвърждава и от настоящия касатор. В заповедта е отразено, че Р. Б. е представил допълнителни документи, като в мотивите на същата е прието, че представените документи не доказват невъзможност касатора да пребивава на територията на Република България за времето 30.10.2022 г. до 08.11.2023 г. Отразено е още, че лицето не принадлежи към категорията на уязвимите лица, не е в производство по Закона за убежището и бежанците, по отношения на Б. няма и производства по АПК. Установено е, че съгласно извършена справка, от 16.12.2019 г. до момента на постановяване на заповедта, лицето е посетило Република България общо 4 пъти, като е пребивавал в страна общо 8 дни. Въз основа на тези данни е направен извод, че чуждият гражданин не се е установил трайно, няма изградени връзки с Република България, а доколкото цялото му семейство е Турция и с турско гражданство, то с наложената ПАМ не се ограничава правото на личен и семеен живот или пряко да се затрудняват осъществяването на други негови семейни, културни и социални връзки. Административният орган е приел, че спрямо Р. Б. е налице предпоставката по чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ - отсъствие от територията на държавите - членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца, при която на чужденеца, получил разрешение за дългосрочно пребиваване, се налага мярката отнемане на правото на пребиваване в Република България. За да направи този извод, административният орган и след това административният съд са разгледали аргументите и възраженията на лицето относно негово заболяване, което му е попречило да влезе на територията на страната и са ги намерили за неоснователни. Те са установили, че Р. Б. е отсъствал от страната за повече от 12 последователни месеца, поради което е налице предвиденото в чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ основание за налагане на принудителна мярка по чл. 39а, ал. 1, т. 1 от ЗЧРБ. Първоинстанционният съд е приел, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената в закона писмена форма, мотивиран е с изложените в него фактически и правни основания и не е налице нарушение на административнопроизводствените правила. Съдът е приел, че оспореният административен акт е издаден и в съответствие с относимите материалноправни разпоредби на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ, а при постановяването му са отчетени и обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. Обжалваното решение е правилно. Извършена е и дължимата преценка, предвидена в чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ и компетентният орган е отчел продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, както семейното му положение и липсата на семейни, културни и социални връзки с България. Поддържаното в касационната жалба оплакване, че административният акт е постановен в противоречие с принципа на съразмерност, установен в чл. 6 от АПК и в противоречие с чл. 8 от КЗПЧОС, е неоснователно. С приложената принудителна административна мярка не е допуснато нарушение на чл. 8 от КЗПЧОС. Съобразно установените по делото факти през последните години Р. Б. е живял със семейството си в Турция. Там пребивава и понастоящем съпругата му. След като чужденецът и семейството му живеят постоянно и заедно в Република Турция, то с приложената принудителна мярка по никакъв начин не се засягат нито правото му на семеен живот, нито на лични отношения и контакти със съпругата и децата му. Не е налице и нарушение на принципа на съразмерност, установен в чл. 6 от АПК. В конкретната хипотеза административният орган е упражнил правомощията си добросъвестно и е преценил всички релевантни за спора факти и обстоятелства. Следва да се отбележи, че правото на чужденците да пребивават постоянно на територията на Република България не е абсолютно. То не е обусловено и от предходното продължително пребиваване на Р. Б. на територията на България. В конкретната хипотеза е установено, че отнемането на правото на постоянно пребиваване в страната не засяга нито семейния живот на чужденеца, нито възможността му да се придвижва свободно. Поради това не е налице и несъразмерност между наложената принудителна административна мярка и засегнатите права и законни интереси на чужденеца. По изложените съображения обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора в полза на ответника, на основание чл. 143, ал. 3 АПК, връзка с чл. 228 от АПК следва да бъдат присъдени своевременно претендираните разноски за настоящата съдебна инстанция - за юрисконсултско възнаграждение, които съдът определи съобразно чл. 36 от ЗПП и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ в размер на 100 лева. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл.1 от АПК, Върховният административен съд, Трето отделение,