Решение № 6135 от 22.6.2022 г. на ВАС, III о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационнa жалбa и по частна жалба, подадени от Българска народна банка (БНБ), чрез упълномощения процесуален представител адв. М. Войнова, против Решение 1473 от 09.03.2021 г. по адм. дело 6408 по описа на Административния съд София-град (АССГ) за 2019 г. в осъдителната за този жалбоподател част и против Определение 6124 от 18.08.2021 г., постановено по същото дело в отхвърлителната му част. С решението в обжалваната му частБНБ е осъдена да заплати на Р. Марселобезщетение за имуществени вреди в размер на 5624, 38 лв., представляваща законната лихва за забавено изплащане на гарантираните вземания за периода от 26.07.2014 г. до 05.11.2014 г. върху максималния размер на гарантираните вземания от 196 000, 00 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на главницата, като предявеният от Марсел иск е отхвърлен за разликата над присъдената сума до пълния предявен размер от 8627, 97 лв. Касационният жалбоподател твърди неправилност на атакуваното решение в обжалваната част. Сочи всички касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.Конкретните оплаквания са няколко и ще бъдат разгледани подробно в мотивите на настоящото решение. Иска отмяната на решението в обжалваната част. Претендира сторените в първоинстанционното и касационното производство разноски. Представя списък по чл. 80 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Ответникът по касационната жалба Р. Марсел с адрес по чл. 51 ГПК в София, [улица], в срока по чл. 213а, ал. 4 АПК не изразява становище по касационната жалба. Представя писмена защита чрезпълномощник адв. М. Чечова. По подробноизложени съображения за неоснователност на касационната жалба иска решението в обжалваната му част да бъде оставено в сила като правилно. Претендира присъждане на направените пред настоящата инстанция разноски, за което представя списък по чл. 80 ГПК. С обжалваното определение, във връзка с молба с правно основание чл. 248, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), подадена от БНБ, Решение 1473/09.03.2021 г. по адм. дело 6408/2019 г. по описа на АССГ е допълнено в частта за разноските, като ищецът е осъден да заплати в полза на БНБ сумата от 300, 00 лв., представляваща направените по делото разноски за вещо лице. Със същото определение е отхвърлено искането в молбата на касационния жалбоподател за допълване на решението чрез присъждане в негова полза на платеното по делото адвокатско възнаграждение. Частният жалбоподател обжалва Определение 6124 от 18.08.2021 г. в отхвърлителната му част. Твърди, че определението в тази част е неправилно поради нарушение на материалния (Закона за отгfворността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ)) и процесуалния (АПК и ГПК) закон. Счита, че мотивите на АССГ за неприложимост, в конкретния случай, на разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ е в противоречие с Определение 2 от 20.04.2021 г., постановено по тълк. дело 1 за 2019 г. от Общото събрание на съдиите от Гражданската колегия на Върховния касационен съд и Общото събрание на съдиите от Първа и Втора колегия на Върховния административен съд. Изразява становище, че чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ не изключва приложението на чл. 78 ГПК и чл. 143 АПК. По тези съображения иска отмяната на обжалваното определение в оспорената част. Ответникът по частната жалба Р. Марсел я оспорва, като прави подробни доводи в представената по делото писмена защита. Иска оставянето на частната жалба без уважение и потвърждаване на определението в обжалваната му част. В условия на евентуалност, ако бъде преценено от касационната инстанция, че на БНБ се дължи адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство, прави възражение за прекомерност на същото. Счита, че е налице, както идентичност на предмета на настоящото дело с множество други дела, водени срещу същия касационен жалбоподател, така и еднакви доводи по тях. Приема, че в случая е надвишен размера на минималното адвокатско възнаграждение. Върховната административна прокуратура, чрез участващия по делото прокурор, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Касационната и частната жалба са подаденив срока по чл. 211, ал. 1 и чл. 230 АПК от надлежна страна по делото, за която обжалваното съдебно решение в осъдителната за тази страна част и обжалваното определение в отхвърлителната му част са неблагоприятни за нея, поради което е процесуално допустима. Разгледани по същество, касационната и частната жалба са неоснователни по следните съображения: По касационната жалба на БНБ: АССГ е сезиран от Р. Марсел с иск с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за осъждането на БНБ да му заплати обезщетение за имуществени вреди в размер на 8 627, 97 лв., представляващо законната лихва за забавено плащане на гарантирания размер на депозита на ищеца в Корпоративна търговска банка АД (КТБ АД) за периода 30.06.2014 г. 04.12.2014 г. и претърпени в резултат на незаконосъобразното бездействие на БНБ да приложи разпоредба от правото на Европейския съюз в областта на изплащане на гарантираните депозити чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити (Директива/та), изм. с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2009 г., която разпоредба е с директен ефект. След като подробно се обосновал, защо преценява като допустим, предявения иск, съдът е приел, че БНБ се явява надлежен ответник. За този свой извод, съдът се е позовал на разпоредби, регламентиращи правомощията на БНБ в в Закона за Българската народна банка (ЗБНБ), Закона за кредитните институции (ЗКИ), както и на разпоредби от правото на Европейския съюз, регламентиращи банковия надзор в държавите членки. В заключение е приел, че БНБ е държавен орган, който при надзорната си дейност, осъществява властнически правомощия. Съдът е изложил също така съображения относно естеството на правоотношенията, възникнали между БНБ и кредитните институции, приемайки, че те не са облигационни, а административноправни. Административният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищецът е бил вложител в КТБ. На 26.11.2012 г. той е сключил с банката Рамков договор за платежни услуги за потребители (физически лица). На същата дата между същите страни е подписан Анекс 89145 към Рамков договор за платежни услуги за потребители, за откриване на банкова сметка в евро при условията на преференциален безсрочен депозит. По делото е установено също така, че на 20.06.2014 г., на основание чл. 115 от Закона за кредитните институции (ЗКИ), с Решение 73 от 20.06.2014 г. Управителният съвет на БНБ поставя КТБ под специален надзор за срок от три месеца,като е спряно изпълнението на всички нейни задължения за същия срок, ограничена е дейността й, забранено е извършването на всички дейности, съгласно банковата лицензия, отстранени са от длъжност членовете на управителния и на надзорния съвет на банката, назначени са квестори. На 06.11.2014 г., с Решение 138/06.11.2014 г., БНБ е отнела лиценза за извършване на банкова дейност на КТБ.Със същото решение, на основание чл. 9, ал. 1 от Закона за банковата несъстоятелност (ЗБН), Централната банка е приела да бъде подадено искане до компетентния съд за откриване на производство по несъстоятелност за КТБ, за което уведомила и Фонда за гарантиране на влоговете в банките (ФГВБ/Фондът), с цел извършване на подготвителни действия за назначаване на синдик. На 04.12.2014 г. Фондът е започнал изплащане на гарантираните депозити. Съдът е приел за установено, чегарантираният депозит на ищеца и ответник по касация му е изплатен от Фонда на 05.12.2014 г. По делото е назначенасъдебно-счетоводна експертиза, за установяване на размера на лихвата в проценти, начислявана по влоговете на ищеца в КТБ, както и на законната лихва върху изплатения на ищеца размер на гарантирания депозит за конкретни периоди в рамките на претендирания исков период. От правна страна административният съд е приел следното: Съдът е посочил, че искът следва да се разгледа по реда на ЗОДОВ, но при спазване на стандартите за ангажиране на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушаване на правото на Европейския съюз, изведени от практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС). Приел е, че са налице всички предпоставки за ангажиране на отговорността на БНБ за вреди. Обсъдил е подробно разпоредбите на Директива 94/19/ЕО, които имат значение за конкретния казус, както и относимото национално законодателство. Счел е, че в конкретния случай, с решението от 20.06.2014 г. за поставяне на КТБ под специален надзор, БНБ формално е направила депозитите неналични по смисъла на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директивата, като от този момент нататък КТБ не е била в състояние да изплаща дължимите и изискуеми депозити. Посочил е, че не е съществувала и близка перспектива депозитите да бъдат изплатени. Посочил е също така правомощието по Директивата на съответните компетентни органи да установят, че по тяхно виждане съответната кредитна институция изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозита и, че не е съществувала близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи. Аргументирал се е, че свободата и преценката на съответния компетентен орган, в случая БНБ, е ограничена от сроковете и целите на Директивата, и по-специално от изискването за установяване в срок от 5 работни дни от неизплащането на депозит. Приел е, че в случая тази свобода на преценка не е спазена, доколкото депозитите са продължили да бъдат неналични почти три месеца след първоначалната им неналичност. Съобразил е и обстоятелството, че с Решение 114 от 16.09.2014 г. на управителния съвет на БНБ режимът на специален надзор е бил удължен до 20.11.2014 г. Формирал е решаващия извод, че БНБ е нарушила правото на Европейския съюз, като е бездействала и не е извършила необходимото установяване на неналичността на депозити в КТБ в съответствие с изискванията на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО. Допълнил, че надзорният орган е взел решение, по своя преценка, да преустанови изпълнението на всички задължения, включително и изпълнението на задълженията по гарантирани депозити, решение, което определил, като нарушаващо правото на Европейския съюз, доколкото не позволява достъп на вложителите до гарантирания размер на техните депозити при условие, че този достъп е защитен от Директивата. Съставът на АССГ е съобразил, че за периода, за който се претендира обезщетението, е съществувала правна уредба, основана на различни нормативни актове. Взел e предвид, че за периода от 30.06.2014 г. до 14.08.2015 г. разпоредбата на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО не е транспонирана в националното ни законодателство. Счел е, че именно това е причината ищецът да основе своята претенция на прякото действие на тази разпоредба. Като е анализирал приложимите за конкретния случай правни норми от общностното право и българското законодателство, съдът е стигнал до извод, че установяването от съответния компетентен орган, че дадена кредитна институция изглежда неспособна по причини, пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплаща депозити, се различава значително от процедурата по установяването на неплатежоспособност на съответната институция. Изложил е подробни аргументи в тази насока. По отношение на началния момент на претендираната обезвреда съдът се позовал на съдебна практика на Върховния административен съд, посочвайки, че постановяването на акт, с който се установява неналичността на депозитите не е достатъчно условие за започване на тяхното изплащане. Приел е, че с акта, с който се установява неналичността на депозитите само се стартира схемата за изплащане на гарантираните депозити и считано от датата на постановяване на този акт, започва да тече срокът за изплащане. Приел е, по аргумент от чл. 23, ал. 5 от Закона за гарантиране на влоговете в банките (ЗГВБ отм.), в случай на приемане от БНБ на решението по чл. 1, пар. 3, буква i) в 5 дневния срок, т.е. най-късно на 27.06.2014 г., то срокът от 20 работни дни за изплащане на депозитите изтича на 25.07.2014 г. Според съда, именно от следващия ден, 26.07.2014 г., Марсел започнал да търпи вреди поради неизплащане на гарантирания размер на депозита му. Счел е, че това е началната дата на исковия период. Относно крайната му дата е съобразил, че решението за обявяване неналичността на депозитите е взето на 06.11.2014 г., когато е отнет лиценза на КТБ и е започнала процедурата по компенсиране по чл. 10 от Директивата. Посочил е, че от тази дата, включително, БНБ вече не осъщестявала незаконосъобразно бездействие. Поради това е приел, че периодът, за който се дължи обезщетение е от 26.07.2014 г. до 05.11.2014 г. Съдът е приел, че са налице и останалите две материалноправни предпоставки за реализиране отговорността на касационния жалбоподател и ответник в първоинстанционното производство по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, а именно причинена имуществена вреда под формата на пропусната ползаот невъзможността за ползване на паричния капитал от 196 000, 00 лв., ощетяваща патримониума на ищеца, и пряка и непосредствена причинна връзка между бездействието на БНБ и тази вреда. Мотивирал се е, че нормите на Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити, изм. с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2009 г. са достатъчно точни и ясни по съдържание и доколкото в определения срок не са приети мерки по прилагането им, то следва изводът, че позоваване на тези разпоредби е възможно срещу всички национални разпоредби, които не са в съответствие с тази Директива. Счел, посочвайки практика на СЕС, че държавата членка, която не е приела в определения срок изискваните от Директивата мерки за изпълнение, не може да противопостави на частноправните субекти собственото си неизпълнение на предвидените в нея задължения. Определил е нарушението от БНБ на разпоредбата на чл. 1, пар. 3, буква i) като съществено. Приел е, че защитата на депозитите е съществен елемент от изграждането на вътрешния пазар и задължително допълнение към системата за надзор на кредитни институции предвид солидарността, която тя създава между всички институции на даден финансов пазар в случай на фалит на някоя от тях. Приел е също, че поради бездействието на БНБ, да изпълни пряко произтичащото от Директива 94/19/ЕО задължение да констатира неналичност на депозитите в КТБ, подлежащи на изплащане от ФГВБ до гарантирания им размер, Фондът не е изпълнил задължението си да ги изплати на вложителите, вкл. Марсел. Посочил е, че със своето бездействие БНБ е нарушила и чл. 1 от Протокол 1 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). За обективен измерител на стойността на нарушеното право съдът е възприел законната лихва по чл. 86 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Счел е, че необходимостта от справедлив баланс между обществения и частния интерес по чл. 1 от Протокол 1 изисква обезщетение, което е възможно да се реализира, без за реализирането му да се поставят ограничения, по подобие на чл. 79, ал. 8 ЗКИ в относимата му редакция. Посочил е, че размерът на това обезщетение трябва да е разумно свързан с нарушеното право на мирно и необезпокоявано притежание. Уважил е предявената искова претенция в размер от 5624, 38 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на обезщетението. Отхвърлил е иска на Р. Марсел за разликата над присъдената сума до пълния предявен размер от 8627, 97 лв. Касационната инстанция преценява решението в обжалваната му част като валидно, допустимо и правилно. При съпоставката на приложимото към спора национално законодателство с приложимото съюзно законодателство към месец юни 2014 г., става ясно, че разпоредбата начл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити, изм. с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2009 г. е транспонирана неточно. Отговорността за това е на националния законодател. Съгласно чл. 1, параграф 3, буква i) неналичен депозит" означава депозит, който е дължим и платим, но не е бил платен от кредитна институция, съгласно правните и договорни условия, приложими към него, когато е налице едно от следните обстоятелства: i) съответните компетентни органи са установили, че по тяхно виждане съответната кредитна институция изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозита и, че не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи; Компетентните органи установяват това колкото е възможно по-скоро и във всеки случай не по-късно от пет работни дни след като са се уверили за първи път, че дадена кредитна институция не е изплатила депозити, които са дължими и изискуеми; . Неточното транспониране на съюзната разпоредба в националния ни закон към месец юни 2014 г. обаче, в конкретния случай, не освобождава от отговорност БНБ. Това е така, тъй като в две поредни решения по дела С-571/16 и С-501/18 , СЕС приема, че чл. 1, пар. 3, буква i) от Директивата има директен ефект и представлява правна норма, целяща предоставяне на права. Признатият директен ефект на посочената разпоредба освен, че предоставя права на частноправните субекти, налага на компетентния орган задължение, което е достатъчно точно и безусловно. В този смисъл касационното оплакване на БНБ, че не е компетентен орган по смисъла на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директиватае необосновано. Макар да е вярно твърдението на БНБ, че изрично уреденото й в националното ни законодателство правомощие за установяване неналичност на депозитите на кредитна институция, й е възложено едва със законодателните изменения на ЗБНБ и ЗКИ през август 2015 г. (ДВ, бр. 62 от 2015 г., в сила от 14.08.2015 г.), това не означава, че тя не е разполагала с него и преди тези изменения, по силата именно на посоченото приложимо вторично право на Европейския съюз. Българската народна банка е компетентният орган, издаващ лиценз на кредитните институции, респективно тя е компетентният орган, който следи кредитните институции да изпълняват задълженията си, основна част от които са спрямо вложителите им и техните депозити. Българската народна банка е и органът, който е натоварен да следи за обективното финансово състояние на кредитните институции и да отнема издадените лицензи на банките, при наличие на законоустановени предпоставки. При тези предоставени й с националното законодателство правомощия, не е било трудно за касационния жалбоподател да се разпознае в компетентния орган по смисъла на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО. Неоснователно е касационното оплакване, че БНБ не е имала правомощието да издаде изричен акт, с който да установи неналичност на депозитите в КТБ, тъй като националният законодател не е предвидил изрично това. Правомощието на БНБ за издаването на въпросния акт произтича от действаща съюзна разпоредба, която макар да се съдържа в директива, е с директен ефект. БНБ, в качеството й на надзорен по отношение КТБ орган, е дължалa активно поведение, изразяващо се в преценка и обявяване на депозитите в КТБ за неналични депозити , от който момент текат и императивните срокове, разписани в Директивата, за изплащането на тези депозити до гарантирания им размер. Може да се направи обоснован извод, че е налице незаконосъобразно бездействие от страна на БНБ, да изпълни нормативно задължение, установено в пряко приложима и с директен ефект разпоредба от правото на Съюза. Приемайки Решение 73/20.06.2014 г. за поставяне на КТБ под специален надзор, БНБ е разполагала с необходимите факти, обосноваващи извод за неналичност на депозитите по смисъла на чл. 1, пар. 3, буква i) отДиректива 94/19/ЕО, тъй като взема решение за преустановяването на достъпа до депозитите в нея по причини, пряко свързани с финансовото положение на банката. По делото не е спорно, че към 20.06.2014 г. КТБ не само не е изпълнила вече подадени заявки за плащане, но и всички вложители са били лишени от възможността, изобщо, да правят заявки за изплащане на депозитите си. Видно от решението на Управителния съвет на БНБ, КТБ не е била в състояние да приема заявки и да изплаща дължимите и платими депозити. Въпреки това, решение за обявяване неналичност на депозитите не е взето от надзорния орган в защита интересите на вложителите. Едва на 06.11.2014 г. със свое решение БНБ отнема лиценза на КТБ, на който акт се основава последвалото изплащане на гарантирания размер на депозитите от 04.12.2014 г., при приложението на чл. 23, ал. 1 ЗГВБ (отм.). Неоснователни са доводите на касатора за липса на противоправност. Не може да се сподели довода му, че неиздаването на административен акт в конкретния случай е мълчалив отказ, чиято отмяна по реда на обжалването, е абсолютна процесуална предпоставка на иска за вреди съгласно чл.204, ал.1 АПК. На първо място, следва да се посочи, че този довод на касатора противоречи на довода му, че за БНБ не е съществувало задължение за издаване на решение за установяване неналичността на депозитите в КТБ. От друга страна, БНБ е следвало служебно да издаде решение за установяване неналичността на депозитите при установяване на предпоставките за това, в който случай институтът на мълчаливия отказ е неприложим. Неиздаването на решението, когато са налице предпоставките за това е незаконосъобразно бездействие на компетентен орган да изпълни нормативноустановено задължение. В конкретния случай, въз основа на събраните по делото доказателства и от анализа на приложимата нормативна уредба, административният съд е достигнал до обоснования извод, който се споделя напълно от касационната инстанция, че към 27.06.2014г., както и 5 работни дни преди това, са били налице нормативноустановените предпоставки, БНБ да издаде решение за установяване неналичността на депозитите в КТБ. Релевантният въпрос в случая е, налице ли е или не съществено нарушение на приложимата съюзна норма, на който въпрос АССГ е отговорил правилно. С решението си по дело С-501/18, т. 97 от него, СЕС приема, че фактът, че не е установена неналичността на депозитите по смисъла на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директивата може да представлява достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз и да позволи ангажирането на отговорността на държава членка за нарушение на общностното право. Като неоснователно, касационната инстанция преценява и възражението в касационната жалба, че ищцата не била доказала причинена вреда. Както правилно се сочи в касационната жалба, ищцата претендира като вреда законната лихва върху паричното задължение, за периода на забавата. Неоснователно се твърди, че няма правна логика претендираната от БНБ вреда за забавено изплащане на влоговете, да се подвежда под разпоредбата на чл.86, ал.1 ЗЗД. Непозволеното увреждане е източник на парично задължение за заплащане на обезщетение за обезвреда. В конкретния случай, ищецът е имал парично вземане в гарантиран размер за неналичния му депозит, което му е изплатено, но чиято изискуемост е зависела от решението на БНБ за установяване неналичността на депозитите в КТБ. Незаконосъобразното бездействие на БНБ да установи тази неналичност на депозитите в КТБ, е забавила изплащането от ФГВБ на паричното вземане на ищеца. Следователно, независимо, че БНБ не е нито банката, в която се е намирал депозитът, нито е органът, който е изплатил гарантирания размер на депозита, е органът, който е следвало да издаде акта, който е един от елемент от сложния фактическия състав ( чл.20, ал.1, т.2 ЗГВБ) за упражняване и удоволетворяване на правото на ищеца за паричното й вземане от ФГВБ. Ищецът е получил със забава гарантирания размер на депозита му в КТБ, която е провокирана от държавен орган, от акта, на който зависи изпълнението на задължението от страна на длъжника. В този случай дължимото обезщетение от деликвента, следва да е от вида и в обема на обезщетението, дължимо при забава от прекия длъжник на паричното задължение, което изрично е уредено в нормите на чл.86 ЗЗД. Законът урежда, както вредата при несвоевременно изпълнение на парично задължение, така и обезщетението за нея и начина му на изчисляване. В конкретния случай, вредата е доказана и тя се изразява в забава за получаване на дължимата парична сума. Правилно е определен и размера на обезщетението за посочения период. Неоснователен е доводът на касатора, че от размера на обезщетението следва да се приспаднат договорните, начислени лихви за същия период. Договорната и законната лихва се дължат на различни фактически и правни основания, и целта им е различна, поради което не може да се приеме, че начислената на ищеца договорна лихва за процесния период, частично или напълно обезщетява понесената вреда от забавеното изпълнение на паричното задължение за заплащане на гарантирания размер на депозита му. По съображения, аналогични на гореизложените касационният състав преценява, като неоснователно, възражението на касатора за липсата на причинно-следствена връзка между забавата и поведението на БНБ. Предвид изложените съображения, подадената от БНБ касационна жалба е неоснователна, а Решение 1473 от 09.03.2021 г. по адм. дело 6408 по описа на АССГ за 2019 г. в обжалваната част е правилно и следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора в касационното производство, искането на касационния жалбоподател за присъждане на направените пред Върховния административен съд разноски е неоснователно. Искането на ответника по касация за присъждане на разноски пред настоящата инстанция е неоснователно, тъй като не е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е уговорена предоставената услуга по процесуално представителство в касационното производство, респективно съответстващия й договорен размер на възнаграждението. По частната жалба на БНБ: Частната жалба е неоснователна. Определение 6124 от 18.08.2021 г. е валидно, допустимои правилно в обжалваната част. Обоснован е изводът на съда, че разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ (в редакцията, съгласно изм. и доп., публ. в ДВ, бр. 94 от 29.11.2019 г.) е неприложима в конкретния случай, доколкото съгласно § 6, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗОДОВ, този закон се прилага за предявени искови молби, подадени след влизането му в сила, а исковата молба е подадена преди това на 11.06.2019 г. Разпоредбата на чл.130, ал.2 от Закона за съдебната власт е ясна и изчерпателно изброява, кои са задължителните актове за органите на съдебната власт, изпълнителната власт, органите на местното самоуправление, както и за всички органи, издаващи административни актове. Определението, с което се отклонява искането за приемане на тълкувателно постановление не е измежду актовете в чл.130, ал.2 ЗСВ и не може да бъде, тъй като с него не се тълкува закона, поради което и мотивите в него по приложението на разпоредбата, чието тълкуване е поискано, не обвързват съдилищата. Не могат да се споделят и останалите доводи и възражения в частната жалба по следните съображения: Съгласно чл. 10, ал. 2, предл. първо ЗОДОВ ( в редакцията преди измененията с ДВ, бр.94/2019г.) : "Ако искът бъде отхвърлен изцяло, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството. " Съгласно чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ ( в редакцията преди измененията с ДВ, бр.94/2019г.): Ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса. Съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. Законодателното разграничение на отговорността за разноски на ищеца и ответника в процеса е ясно. При отхвърляне на иска, в обхвата на дължимите от ищеца разноски са включени само разноските по производството. Понятието "разноски по производството" включва разноски, извършени от страната, във връзка с определени процесуални действия - депозит за призоваване на свидетел, възнаграждение за вещо лице, разходи за извършване на оглед. Възнаграждението за (един) адвокат представлява платеното възнаграждение на ползвания от страната адвокат, но това възнаграждение законодателят не е възложил в тежест на ищеца, чиито иск, предявен по специалния закон ЗОДОВ, е изцяло отхвърлен. Липсата на изрична разпоредба в чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ за дължимост на адвокатското възнаграждение за един адвокат/юрисконсулт, както законодателят е процедирал при формулирането на нормата на ал. 3 на текста, ясно установява волята му - дължими от ищеца да бъдат само направените от съда и страните "разноски по производството", но не и възнаграждението за един адвокат. Определението в оспорената му част е правилно и следва да се остави в сила. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение, Първа колегия