Решение № 10679 от 23.11.2022 г. на ВАС, II о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на П. Христов против решение 3601 от 30. 05. 2022 г. по адм. дело 9086/ 2021г. на Административен съд София град, с което е отхвърлена жалбата му против заповед РВТ21-РД09-156/03.09.2021 г., издадена от кмета на район Витоша , Столична община. Жалбоподателят поддържа, че решението на първоинстанционния съд е постановено в противоречие с материалния закон. Излага съображения за допуснати съществени нарушения във формата на оспорената заповед и за издаването й в противоречие с материалноправни разпоредби и целта на закона, които са основание за отмяна на административния акт, но не са констатирани от първоинстанционния съд. Моли решението да бъде отменено включително в частта за разноските и да се постанови нов съдебен акт по същество, с който оспорената заповед да бъде отменена. Претендира и направените по делото разноски. Ответникът кметът на район Витоша , Столична община оспорва касационната жалба. Моли решението на административния съд да бъде оставено в сила. Претендира юрисконсултско възнаграждение и прави евентуално възражение за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Като взе предвид касационните основания, посочени в жалбата и данните по делото, настоящият състав на Върховния административен съд, второ отделение, констатира следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 АПК и от страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Решението на Административен съд София град е постановено в съответствие с материалния закон. Първоинстанционният съд правилно приема, че не са налице основания за отмяна на оспорената заповед. Законосъобразно е преценено, че административният акт е издаден от компетентния орган, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с изискванията за форма. Заповедта е писмена и съдържа фактическите и правни основания за постановяването й. Изложените от органа съображения са подробни и мотивират разпоредителната част на административния акт, а доводите на касационния жалбоподател в обратен смисъл са неоснователни. Заключението на първоинстанционния съд, че оспореният административен акт е постановен при наличие на материалноправните основания за това, е направено при правилно тълкуване и прилагане на закона. Съгласно чл. 194, ал. 1 и ал. 3 ЗУТ собствениците и обитателите на недвижими имоти са длъжни да осигуряват свободен достъп в тях за извършване на разрешени или предписани проучвателни, проектни, строителни, монтажни, контролни и други работи, във връзка с устройството на територията, въз основа на заповед на кмета на общината, а при неизпълнение на задължението достъпът до съответните недвижими имоти се осигурява принудително по административен ред, а при необходимост - и със съдействието на полицията. В случая жалбоподателят П. Христов е задължен да осигури свободен достъп до собствения си имот, представляващ втори етаж и собствените му помещения от таванския етаж на жилищна сграда с адрес : гр. София [улица]за извършване на предписани контролни работи за проверка на законността на строителството, извършено на таванския етаж на сградата от съсобственика на С. Христов, а също и за проверка на възраженията на последния за съответствие на изпълнените строителни дейности със строителните правила и нормативи, както и на данните, съдържащи се в сигнала, подаден от С. Христов, за незаконно строителство в имота на жалбоподателя. Заповедта е издадена след като е установено, че служители на общинската администрация не са допуснати да извършат проверка в имота на жалбоподателя (констативен протокол). Разпореденият достъп е ограничен с посочване на точното местоположение на имота и с конкретни времеви параметри и е предвиден единствено за служители от общинската администрация по контрол на строителството в съответствие с правомощия по чл. 223, ал. 5, т. 1 ЗУТ. Нормата на чл. 194 ЗУТ е императивна, поради което административният съд правилно приема, че за адресата на акта и налице задължение да осигури свободен достъп до имота, а преценката за това налице ли е строеж и доколко същият съответства на строителните правила и норми е предмет на отделно производство, което може да бъде проведено след осъществяване на проверка по реда на чл. 194, ал. 1 ЗУТ. Правилно е преценено, че правото на собственост на жалбоподателя е ограничено на законово основание, временно и само за нуждите на проверката, като по този начин е спазена и целта на закона. Ето защо като достига до заключение, че изискванията на чл. 194, ал. 1 са осъществени и заповедта е издадена за изпълнение на предвидено в закона задължение, за постигане на конкретни нормативно установени цели и отхвърля жалбата на П. Христов против административния акт, съставът на първоинстанционния съд постановява решение в съответствие с материалния закон. Възражението на касационния жалбоподател, че липсват основания за извършване на проверка в неговия имот, правилно е прието от първоинстанционния съд за неоснователно. Обстоятелството, че жалбоподателят е подал сигнал за незаконно строителство, не ограничава параметрите на проверката на органите по контрол на строителството, още повече, че за същата сграда е подаден сигнал за незаконно строителство и от трето за настоящия процес лице, а производството по недопускане и отстраняване на незаконно строителство се инициира и провежда служебно. Правилно е съобразено, че в подадените от П. Христов и от С. Христов сигнали за незаконно строителство, се съдържат противоречиви твърдения, които следва да бъдат изяснени от органите по контрол на строителството, както и че само документалната проверка не е достатъчна, тъй като преценката за законността на строежа предполага и установяване на съответствието на изграденото на място със строителните книжа, ако такива са налице. В заповедта ясно е посочен имота, до който жалбоподателят следва да осигури достъп, а задължението е ограничено във времето и по отношение на лицата, на които такъв достъп следва бъде предоставен, поради което доводът, че достъп е разрешен за неограничен кръг лица, е неоснователен. Доводът, че сигналът, подаден от С. Христов не следва да се взима предвид, тъй като последният вече не е собственик на имот в жилищната сграда, за която се отнася заповедта, е неоснователен. Правомощията на кмета на общината (района) или на упълномощено от него длъжностно лице по установяване, предотвратяване и премахване на незаконно извършено строителство за определени категории строежи, са регламентирани в разпоредбите на чл. 223, 224а и 225а ЗУТ. В тези хипотези органът действа служебно и не е необходимо да бъде сезиран. Поради всичко изложено настоящата инстанция приема, че решението на Административен съд София град е постановено в съответствие с материалния закон. Не са установени посочените от касатора основания за неговата отмяна, поради което съдебният акт следва да бъде оставен в сила. С оглед изложеното, направеното искане, обстоятелството, че ответникът по касационната жалба е представляван от юрисконсулт и на основание чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, касационният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати на Столична община сумата 100.00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,