Решение № 11743 от 16.12.2022 г. на ВАС, II о.

ВАСВторо отделение16.12.2022 г.докладчик Радостин Радков

Диспозитив

ОСТАВЯ В СИЛА Решение 1685 от 17.08.2021г., постановено по адм. дело 3041/2020г. по описа на Административен съд Пловдив.

ОСЪЖДА Л. Стайков, [ЕГН], от [населено място], Община Родопи, ДА ЗАПЛАТИ на И. Попов, [ЕГН], от гр. Съединение, [улица], направените пред касационната инстанция разноски в размер на 600 /шестстотин/ лева.

ОСЪЖДА Община Съединение, ДА ЗАПЛАТИ на И. Попов, [ЕГН], от гр. Съединение, [улица], направените пред касационната инстанция разноски в размер на 600 /шестстотин/ лева.

Решението е окончателно.

Председател: /п/ ТАНЯ РАДКОВА Членове: /п/ АНЕЛИЯ АНАНИЕВА/п/ РАДОСТИН РАДКОВ

Мотиви

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационни жалби на Л. Стайков, чрез адв.М. Биркова - Пешева, и на Община Съединение, чрез адв. И. Колев, против решение 1685 от 17.08.2021г., постановено по адм. дело 3041/2020г. по описа на Административен съд Пловдив. В жалбата се излагат доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, немотивираност и необоснованост. Претендира се неговата отмяна и постановяване на ново по съществото на спора, с което се отхвърли жалбата срещу процесната заповед, а вторият касатор претендира и присъждане на направените по делото разноски за двете инстанции. В съдебно заседание не се явяват и не се представляват. Ответникът И. Попов, чрез адв. Н. Арабаджиев, в писмен отговор, изразяват становище за правилност на обжалваното съдебно решение и претендира присъждане на направените разноски пред касационната и пред първата инстанция. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за правилност на обжалваното решение. Върховният административен съд, второ отделение, приема касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежни страни по смисъла на чл.210, ал.1 АПК, за които съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл.211, ал.1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение е уважена жалбата на И. Попов, срещу Заповед РД-1189/ 03.11.2020г., издадена от Кмета на Община Съединение, с която е наредено отваряне на временен път в частта от проектираната съгласно действащия регулационен план на град Съединение улица-тупик, кв. 1, разположена по продължението на границата между УПИ II-473 и УПИ XXXV-481, по продължението на тази улица от 46-тия до 64-тия метър, считано от началото на улицата кръстовището с [улица], до края на улицата съгласно предвижданията на регулационния план северната регулационна граница на УПИ XXXVI-472, с цел осигуряване на достъп до УПИ XXXVI-472 от кв. 1 по плана на град Съединение. За да постанови този резултат, съдът е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предвидената форма, но в противоречие с относимите материалноправни норми. След преценка и съвкупен анализ на събраните по делото доказателства и прието заключение на СТЕ, съдът приел че: Административното производство е по заявление на Л. Стайков с искане на осн. чл. 190, ал. 6 от ЗУТ за прокарване на временен път за достъп до собствения му УПИ XXXVI-472, през УПИ XXIX-481, като посочил, че липсва съгласие от собственика на този имот. Община Съединение е уведомила за започналото производство заинтересованите лица. Постъпило е възражение от И. Попов с изразено несъгласие за прокарване на временен път през имота му и становище от И. Попов, собственик на УПИ II-473. Л. Стайков е собственик на ПИ 472 , за който с Кадастрален и регулационен план /КРП/ на гр.Съединение, одобрен със Заповед 335/19.03.1992г., са отредени УПИ I-472 и УПИ XXXIV-472, кв.1. Със Заповед 271/1993г. е одобрено изменение на план за регулация /ПР/ и за ПИ 472 са отредени три УПИ - I-472, XXXIV-472 и XXXVI-472. Първоинстанционния жалбоподател И. Попов е собственик на ПИ 481, за който с КРП на гр.Съединение, одобрен със Заповед 335/19.03.1992г., е отреден УПИ XXIX-481. С КРП на гр.Съединение, одобрен със Заповед 334/28.05.1966г., е била предвидена по регулация улица тупикс размери 46/3,5 метра, като в изпълнение на същата, със Заповед 655/29.05.1981г. са отчуждени 160 кв.м., съответно от ПИ 472 - 108 кв.м. и от ПИ 473 - 52 кв.м. Улицата тупик в северния си край е свързана с [улица], а в южния спира до северната граница на ПИ 481, за който е отреден УПИ XXIX-481, като е осигурила достъп до този имот. Реално съществуващия тупик осигурява достъп и до УПИ XXXIV-472, който граничи в южната си граница със северната граница на УПИ XXXVI-472. С КРП от 1992г. улицата тупик е предвидена вече с размери 64/3,5 метра, но в продължението си в участъка между 46 и 64 метър, тупика е останал нереализиран и не са налице данни за започнала отчуждителна процедура с цел реализацията му. По отношение на ПИ 481, за който е отреден УПИ XXIX-481 не е предвиждано и извършвано отчуждаване. Откритото през 1980г. производство по отчуждаване се отнася до имоти пл. 472, 473 и 1783, но не и до имот пл. 481. Въз основа на приетото от фактическа страна, съдът извел правни изводи, че в процесната заповед неправилно е приложен материалния закон, тъй като нормата на чл. 190 от ЗУТ регулира отношения, само когато поземлени имоти имат лице само по проектирани нови улици, но преди тези улици да са реализирани. Приел, че в случая срокът за провеждане на отчуждителни процедури с цел реализиране на предвидената улица тупик, по действащия за процесните имоти ПУП от 1992г, променен през 1993г., е изтекъл. Позовал се на Тълкувателно решение 4 от 02.11.2016 г. по т. д. 6 от 2015 г. на ОСС на ВАС, съгласно което характерът на сроковете по чл. 208 ЗУТ е преклузивен и с изтичането му се преклудира възможността за отчуждаване по реда на Закона за общинската собственост и Закона за държавната собственост. Приел и коментирал, че са налице други два възможни достъпа до УПИ XXXVI-472, различни от временния път по процесната заповед, единият от които като преминава през собствения си УПИ XXXIV-472, който има излаз на реализирания към момента тупик. Обжалваното решение е правилно като краен резултат. Според чл. 190, ал. 1 от ЗУТ, когато съгласно подробен устройствен план някои урегулирани поземлени имоти имат лице само по проектирани нови улици, преди тези улици да са открити, общината може да прокарва временни пътища, които осигуряват достъп до съответните имоти. Разпоредбата на ал. 6, предл. второ на същата норма овластява кмета на общината да издава заповед, с която се прокарват временни пътища, когато липсва съгласие между заинтересуваните собственици на поземлени имоти. В случая е безспорно, че едната предпоставка, а именно липсата на съгласие между заинтересованите собственици на имоти е налице. Не е налице втората, предвидена в относимата правна норма, предпоставка, тъй като в преклузивния срок по чл.208, ал.1 от ЗУТ не е проведена отчуждителна процедура, в изпълнение на действащия ПУП от 1992г, изменен през 1993г., досежно продължаването на улицата тупик след 46 ѝ метър до 64 метър, с цел да осигури достъп до новосъздадения УПИ XXXVI-472. Действащия ПУП, досежно този тупик вече не може да бъде реализиран, поради преклудираната възможност за провеждане на задължителното за реализацията му отчуждително производство на част от УПИ XXIX-481. Липсата на възможен за реализация ПУП, в частта му съвпадаща с процесния временен път, води до липса на задължителното условие по чл.190, ал.1 открития временен път да съвпада с проектирана улица,преди тя да е изпълнена, защото тази улица, макар да е проектирана, поради преклудираното отчуждително производство, вече не може да бъде изпълнена. Съгласно чл.190, ал.4 от ЗУТ, временните пътища се създават и се използват до откриване на новите улици, съгласно действащия ПУП. Временния път се проектира със срок до провеждане и приключване на отчуждителните процедури. В случая, с прокарването на процесния временен път, не може да се изпълни целта на закона. За собственика на УПИ XXXVI-472 е налице възможност да осигури транспортен достъп до имота си през друг свой граничещ имот, а именно УПИ XXXIV-472, който има излаз на реализираната улица тупик по КРП на гр.Съединение, одобрен със Заповед 334/28.05.1966г., както и възможност да поиска промяна на ПУП, която да предвиди и проектира достъпа му до УПИ XXXVI-472. Предвид изложеното съдебният акт следва да бъде потвърден. С оглед изхода на спора, на осн. чл. 143, ал. 4 от АПК, касаторите следва да бъдат осъдени, съразмерно, да заплатят на ответника в касацията, направените и своевременно поискани и доказани разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1200 /хиляда и двеста/ лева или по 600 /шестстотин/ лева всеки от тях. Искането на ответника за присъждане и на разноските направени пред първата инстанция, не се следва да бъде уважавано, тъй като тези разноски вече са му били присъдени с решението, предмет на това касационно обжалване. По тези съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК Върховният административен съд, второ отделение,