Решение № 1179 от 1.2.2024 г. на ВАС по адм. д. № 7285/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Заместник изпълнителния директор на Държавен фонд Земеделие, подадена чрез пълномощника юрк. Н. Йорданова, срещу Решение 402/21.06.2023 г., постановено по адм. дело 95/2023 г. по описа на Административен съд Монтана, с което по жалба на С. Иванов е отменен Акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) 01-6500/2397#9 от 15.11.2022 г., издаден от Заместник изпълнителния директор на Държавен фонд Земеделие. В касационната жалба се съдържат доводи за неправилност на първоинстанционното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди, че са налице законово предвидените предпоставки, обуславящи законосъобразността на АУПДВ. Счита, че размерът на подлежащата на възстановяване сума е правилно определен, като не е допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила, противно на мотивите на съда. Оспорва наличието на форсмажорни обстоятелства, изразяващи се в пожар, като намира мотивите на съда за неподкрепени от доказателства. Моли за отмяна на атакуваното решение и за постановяване на друго по съществото на спора, с което да бъде отхвърлена жалбата против процесния АУПДВ. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции, включително за юрисконсултско възнаграждение, а в условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение. Ответникът С. Иванов, чрез пълномощника адв. Б. Иванова, в подаден писмен отговор, оспорва основателността на касационната жалба и моли за оставяне в сила на първоинстанционното решение. Претендира присъждане на разноски за касационната инстанция. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, преценявайки допустимостта на касационната жалба и правилността на обжалваното решение на посочените касационни основания, както и след служебна проверка по чл. 218, ал. 2 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна по делото, в срок, срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима. За да се произнесе по нейната основателност, настоящият тричленен състав съобрази следното: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в производството пред Административен съд Монтана е бил АУПДВ 01-6500/2397#9 от 15.11.2022 г., издаден от Заместник изпълнителния директор на Държавен фонд Земеделие, с който по отношение на С. Иванов е определено публично държавно вземане в размер на 11 329,24 лв., представляващо 100% от изплатената субсидия по мярка 11 Биологично земеделие, направление Биологично растениевъдство за кампании 2015 г., 2016 г., 2017 г. и 2018 г. От правна страна актът е мотивиран с разпоредбите на чл. 15, ал. 3, т. 3 и ал. 4, т. 1, както и чл. 33, ал. 1, т. 2, т. 3 и т. 5 от Наредба 4/24.02.2015 г. и чл. 20а, ал. 1 от ЗПЗП. За да отмени спорния АУПДВ, съдът, от фактическа страна, е възприел следното: С Акт за прекратяване на биологичен ангажимент по Мярка 11 Биологично земеделие от Програмата за развитие на селските райони за периода 2014 2020 за кампания 2019 г. изх. 01 6500/2397#2 от 11 02 2022 г. на Зам. Изпълнителен Директор на ДФЗ, последният отказва финансова помощ и прекратява поетия ангажимент по направление Биологично растениевъдство. Установено е, че след оспорване по административен ред, актът се ползва със стабилитет. В хода на административното производство лицето е възразило, че в резултат на пожар и унищожаване на лешниковите му насаждения, се е наложила подмяна на посадъчния материал. С Писмо с изх. 01-6500/2397#7 от 18.08.2022 г. на Зам. изпълнителен директор на ДФ Земеделие, ДФЗ уведомява оспорващия за откриване на административно производство по издаване на АУПДВ и връщане доброволно на недължимо платена сума в размер на 11 329,24 лв. за годините на ангажимента 2015 2018 г. В акта е прието, че същият се издава с оглед влезлия в сила акт за прекратяване на биологичен ангажимент, като възражението на лицето за обстоятелства от непредвиден характер е прието за неоснователно, тъй като не попада в хипотезата за настъпили форсмажорни обстоятелства, дефинирани в Наредба 4/24.02.2015 г. Според свидетелските показания на трима свидетели, събрани в хода на съдебното производство, съдът е приел за установено, че през 2017 г. и 2019 г. е имало пожари, които са засегнали насажденията на С. Иванов. При така установената фактическа обстановка и след извършена съдебна проверка съгласно изискването на чл. 168 във вр. с чл. 146 от АПК, административният съд е обосновал извод за незаконосъобразност на процесния АУПДВ поради съществени нарушения на административнопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и преследваната от него цел. На първо място, според съда независимо че агроекологичният ангажимент на лицето е прекратен, административният орган е следвало да изложи фактически констатации при издаване на АУПДВ. Второ, като правно основание за определяне размера на подлежащата на възстановяване сума, в акта се сочат разпоредбите на Наредба 7/24.02.2015 г., която урежда прилагане на мярка 10 Агроекология и климат и е неотносима спрямо процесния случай. Като нарушение е преценено и посочването на чл. 33, ал. 1, т. 2, т. 3 и т. 5 от Наредба 4/24.02.2015 г., тъй като т. 5 изключва приложението на т. 2, в който смисъл е чл. 15 от Наредбата. Прието е и наличието на форсмажорно обстоятелство, изразяващо се в пожар, като лицето разполага с изискуемите доказателства. Решението е валидно и допустимо, но неправилно, като касационната жалба се явява основателна. Видно от процесния АУПДВ, същият е издаден въз основа на влязъл в сила Акт за прекратяване на агроекологичен ангажимент от 11.02.2022 г., тъй като лицето не е представило сертификат или писмено доказателство за съответствие на произведените от него продукти в съответствие с изискването на чл. 33, ал. 1, т. 2 от Наредба 4 от 24.02.2015 г. за прилагане на мярка 11 "Биологично земеделие" от Програмата за развитие на селските райони за периода 2014 - 2020 г. В тази връзка, макар мотивите на спорния АУПДВ да са лаконични, не може да се приеме, че актът е издаден в нарушение на чл. 35 от АПК и че не съдържа изискуемите съгласно чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК фактически и правни констатации, тъй като лицето е било наясно, че ангажиментът му е прекратен, като дори актът за прекратяване е оспорен по административен ред. Съответно, при наличие на нарушение по чл. 33, ал. 1, т. 2 от Наредба 4 от 24.02.2015 г., Държавен фонд Земеделие" едновременно прекратява ангажимента и предприема действия по възстановяване на получената финансова помощ по съответното направление съгласно условията на ал. 4, в който смисъл е разпоредбата на чл. 15, ал. 3, т. 3 от Наредбата в редакцията ѝ, действаща към момента на издаване на спорния АУПДВ. По отношение на размера на установеното плащане, съдът не е съобразил разпоредбата на чл. 15, ал. 4, т. 1 от Наредбата, според която подпомаганите земеделски стопани възстановяват получената до момента финансова помощ по съответното направление заедно със законните лихви, когато: не са предоставили в Държавен фонд Земеделие" в срока по чл. 33, ал. 1, т. 2 за съществуващи ангажименти, а за ангажиментите, поети през 2021 г. и 2022 г. в срока по чл. 33, ал. 1, т. 5 сертификат за съответствие на произведените растителни, животински или пчелни продукти с правилата на биологично производство съгласно чл. 33, ал. 1, т. 3, тогава възстановяват част от изплатената до момента финансова помощ по направлението; тази част се определя като процентно съотношение между размера на площите, за които няма представен сертификат в срока по чл. 33, ал. 1, т. 2 или 5, и декларираната от тях площ през последната година от ангажимента. При липса на сертификат, съотношението между размера на декларираните площи, които са декларирани за подпомагане, и подлежащата на възстановяване сума, правилно е определен на 100%. Предвидените размери в чл. 15, ал. 4, т. 2 се отнасят до хипотезите на ал. 3, т. 1, 2, 4 и 5, а както вече бе посочено по-горе процесният случай е уреден от чл. 15, ал. 3, т. 3. Неоснователно съдът е приел, че отпуснатите суми не подлежат на възстановяване поради настъпили форсмажорни обстоятелства, тъй като, от една страна, не е спазен срокът по чл. 15, ал. 6 от Наредбата. От друга страна, като форсмажорни обстоятелства се сочат пожари от 2017 г. и 2019 г., като от представените доказателства от РСПБЗН през 2017 и 2019 г. за получено съобщение за пожари на сухи треви, земеделски земи извън урбанизирана територия, в землището на [населено място], както и Телефонограми, не може да се направи еднозначен извод, че са засегнати именно площите на Иванов. Отделно, ако се приеме, че стопанството на лицето в действителност е било толкова тежко засегнато, се повдига въпросът защо лицето е продължило да участва по програмата. С оглед изложените в настоящото съдебно решение мотиви, като е отменил процесния АУПДВ, административният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено, като вместо него жалбата на лицето отхвърлена. По разноските: При този изход на спора и навременна претенция, в полза на касатора се следват разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. за всяка от съдебните инстанции на основание чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ и 90,36 лв. държавна такса за касационно оспорване. Общият размер на разноските, подлежащи на присъждане, възлиза на 290,36 лв. Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение второ във вр. с чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение