Решение № 13195 от 23.10.2012 г. на ВАС по адм. д. № 10654/2012 г.

Решение № 13195 от 23.10.2012 г. на ВАС по адм. д. № 10654/2012 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Аделина Ковачева Производството е по реда на чл. 208 във връзка с чл. 132, ал. 2, т. 5 от АПК. Образувано е по касационна жалба от министъра на правосъдието против решение № 9286 от 27.06.2012 г. по адм. дело № 16100/2011 г. на Върховния административен съд, трето отделение. С него е отменен мълчалив отказ да се произнесе по молба с вх. № 97-00-1616 от 16.08.2011 г. на Йосефа Егер Абрамов и преписката е върната на министъра на правосъдието със задължителни указания по тълкуване и прилагане на закона. Правят се доводи за недопустимост на решението и алтернативно за неговата неправилност, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост - отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 2 и 3 от АПК. Ответната страна, чрез процесуалните си представители, изразява становище за неоснователност на жалбата. Участвалият в настоящото производство прокурор от Върховната административна прокуратура дава също заключение за неоснователност на жалбата. Мотивира се, че компетентният орган не се е произнесъл на искането в срок, поради което е налице мълчалив отказ, който е и обжалван от заявителката. Правилно са установени от съда нарушения на административнопроизводствените правила. Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Производството пред първоинстанционния съд е по реда на чл. 145 и следващите от АПК. Образувано е по жалба, подадена от Йосефа Егер Абрамов против мълчалив отказ на министъра на правосъдието на молбата й от 5.10.2011 г. да й издаде удостоверение за българско гражданство. Посочила е, че е лице, родено в България, което не е изгубило българското си гражданство. Представила е и доказателства за раждането си в страната. След постъпване на жалбата пред Министерство на правосъдието на 17.11.2011 г., жалбоподателката е била уведомена с писмо от 23.11.2011 г. на директора на Дирекция "Българско гражданство", че след изселването си през 1955 г. е изгубила българското си гражданство. Това писмо също е обжалвано пред Върховния административен съд, като образуваното въз основа на него съдебно производство е присъединено към производството, образувано по жалбата срещу мълчаливия отказ. От приложената административна преписка, съдът е установил, че административното производство е образувано по молба от жалбоподателката от 16.08.2011 г. до министъра на правосъдието за издаване на основание чл. 39 от ЗБГ на удостоверение за гражданство, в което да се посочи, че тя е български гражданин, съгласно регистрите, водени в министерството. Молбата е напълно свободен текст и към нея са приложени само билет за кръщение; удостоверение за раждане и акт за раждане. На 19.08.2011 г. е изготвено писмо от директора на Дирекция "Българско гражданство" /ДБГ/, че удостоверенията се издават по реда, предвиден в чл. 15 от Наредба № 1/1999 г. за прилагане на глава пета от ЗБГ. Посочено е, че към писмото е приложен списък с необходимите документи за установяване наличието на твърдяното гражданство. По преписката липсва приложен списък, както и каквито и да било данни писмото да е връчено на жалбоподателката или на неин пълномощник. На 13.10.2011 г. в министерството е подадена втора молба от Йосифа Егер Абрамов, която е пълно копие /включително и датата на изготвянето й/ на първата молба. Допълнителни доказателства в нея не са описани. На 23.11.2011 г., с писмо от директора на ДБГ жалбоподателката чрез пълномощника й е уведомена, че е изгубила българското си гражданство. При тези данни по делото, съдът е приел, че е налице мълчалив отказ по първоначалната молба на заявителката, подадена на 16.08.2011 г., доколкото втората молба от 5.10.2011 г. буквално я преповтаря. Счел е, че административното производство е уредено в неговата цялост в Наредба № 1/1999 г. Позовал се е на неизпълнение от страна на административния орган на задълженията му по чл. 13, ал. 2 от наредбата - при констатация, че молбата и приложенията към нея не отговарят за изискванията на чл. 15 от наредбата, да се уведоми молителят да ги отстрани в двуседмичен срок с изрично указание, че при неотстраняване, производството ще бъде прекратено. В този случай документите се връщат със заповед на министъра на правосъдието или упълномощено от него длъжностно лице. От данните по преписката, съдът е направил напълно обоснован извод, че този ред не е спазен, което съставлява нарушение на административно-производствените правила. Приложил е нормата на чл. 173, ал. 2 от АПК и е отменил мълчаливия отказ, като незаконосъобразен и е върнал преписката със задължителни указания по тълкуване и прилагане на закона. Така постановеното решение е допустимо и правилно. В касационната жалба се прави довод за недопустимост на съдебния акт, тъй като съдът извършил преценка на мълчаливия отказ, а не на изричния такъв, обективиран в издаденото писмо, изх. № 97-00-1616 от 23.11.2011 г., оспорено по присъединеното дело. Развива се и втори, противоречащ на първия довод, за недопустимост в смисъл, че не е налице мълчалив отказ, както и че писмото от 23.11.2011 г. не е акт на министър, който създава права или задължения на страната. Доводите са неоснователни. Съдът правилно е идентифицирал акта, годен да бъде обект на съдебен контрол за законосъобразност. Писмото, на което се позовава касаторът е издадено от директор на дирекция при липса на каквито и да било доказателства в първоинстанционното и касационното производство за делегиране на правомощия. Поради това то не съставлява властническо волеизявление на компетентен административен орган в рамките на законовите му правомощия и не е индивидуален административен акт. То има единствено уведомителен характер и не подлежи на самостоятелен контрол за законосъобразност. Единственият годен предмет за съдебен контрол по смисъла на чл. 58, ал. 1 от АПК е мълчаливият отказ на министъра на правосъдието да се произнесе по искането за издаване на удостоверение за българско гражданство. Той рефлектира пряко и неблагоприятно върху правната сфера на заявителката, има характеристиката на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 3 от АПК и подлежи на оспорване съгласно изричната разпоредба на чл. 145, ал. 2, т. 3 от АПК. Ето защо развилото се съдебно производство е допустимо и завършващото го съдебно решение също е процесуално допустим съдебен акт. Следващата група доводи са за неправилност на решението. Отново се възразява, че заявителката не е представила нормативно изискуемите документи за издаване на исканото удостоверение. Доводът е неоснователен, доколкото именно непопълването на преписката с необходимите писмени доказателства е квалифицирано от първоинстанционния съд като допуснато от административния орган нарушение на правилата на административното производство. Доказателствата по преписката, които са и надлежно описани в съпроводителното писмо от 29.11.2011 г. за изпращане на жалбата в съда ясно показват, че заявлението за издаване на удостоверение не е подадено в изискуемата форма по образец № 5, приложение към наредбата, нито съдържа изискуемите се в чл. 15, ал. 2 от нея документи. Този факт е правопораждащ относно задълженията на административния орган по чл. 13, ал. 1 от наредбата за констатиране на недостатъците и уведомяване на заявителката за отстраняването им, както и за последиците, в случай че не изпълни указанията. Липсват данни административният орган да е изпълнил тези нормативни задължения. Изготвеното писмо от 19.08.2011 г. не съдържа списък с необходимите документи, както и в преписката няма никакви данни, то да е връчено на заявителката. Отделно от това в самото писмо липсва изричното указание, визирано в чл. 13, ал. 2 от наредбата, че при неотстраняване на недостатъците, документите ще бъдат върнати, а преписката прекратена. Неоснователно касаторът се позовава на представените в съдебното производство документи по чл. 15, ал. 2, т. 2, 3, 5, 6 и 7 от наредбата. Доколкото такива документи не се намират в административната преписка, съдът ги е изискал с протоколно определение от съдебно заседание на 25.04.2012 г. и от двете страни. Представени са с допълнителна молба от 15.05.2011 г. от пълномощника на жалбоподателката и при изричното изявление в съдебното заседание от пълномощника на ответната страна, че е приложена цялата административна преписка. Това е дало основание на съда обосновано да приеме, че мълчаливият отказ е по повод на непопълнена с необходимите доказателства административна преписка и то по вина на административния орган. Неоснователни са и последната група доводи в касационната жалба за постановен изричен отказ от 23.11.2011 г., поради загуба на българското гражданство от страна на заявителката. Такива мотиви са изложени в писмо от директора на ДБГ, изх. № 97-00-1616 от 23.11.2011 г., което не е издадено от компетентния орган и не съставлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 3 от АПК. То има междинен характер, тъй като е последвано от съвсем различно писмо на стр. 29 от преписката, описано под т. 5 в съпроводителното писмо от административния орган до съда. Макар и от същата дата - 23.11.2011 г., то има по-голям регистрационен номер - 97-00-2242, което показва, че е изпратено след писмото до заявителката. Адресирано е до общината. От анализа на съдържанието му се установява, че с него се връщат като нередовни изпратени документи за установяване наличието на българско гражданство на Жозефин Елиас Финци. Описват се конкретните нередовности и изрично се изисква повторно изпращане на документи с отстранени нередовности в четири абзаца. Това показва, че дори самият административен орган не е считал за приключено административното производство с изпращане на предходното писмо до заявителката № 97-00-1616 от 23.11.2011 г. Първоинстанционният съд е съобразил данните по преписката и обосновано е приел, че мълчаливият отказ е налице в едно производство, проведено при допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила - отменително основание по смисъла на чл. 146, т. 3 от АПК. Като го е отменил, съдът е постановил правилно решение, което следва да се остави в сила. Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, петчленен състав на Първа колегия