Решение № 6866 от 8.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 1571/2021 г.

Решение № 6866 от 8.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 1571/2021 г., II о., докладчик съдията Стефка Кемалова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от АПК, във връзка с чл. 219 ЗУТ. Образувано е по касационна жалба на Г. К., подадена чрез пълномощник адвокат П. Г., против Решение № 885/09.11.2020 г., постановено по административно дело № 381/2020 г. по описа на Административен съд – Пазарджик, с което е отхвърлена жалбата му срещу Заповед № 280/12.02.2020 г. на Кмета на Община Пазарджик, нареждаща премахване на незаконен строеж "Масивна сграда – павилион/търговски обект", попадащ върху улица с осови точки 1916 а – 1916 б /публична общинска собственост/, в квартал 301 по плана на гр. Пазарджик. В касационната жалба се сочи неправилност на съдебното решение на основанията по чл. 209, т. 3 АПК, поради което се иска неговата отмяна, след което да се отмени процесната заповед. По същество се оспорват възприетите от съда правни изводи относно спазване на административнопроизводствените правила при издаване на заповедта, нейният адресат и индивидуализацията на строежа. От ответната страна - Кмет на Община Пазарджик е постъпил писмен отговор и становище, изготвени от главен юрисконсулт В., с които се оспорва касационната жалба по съображения, които са в подкрепа на съдебното решение, с молба да бъде оставено в сила и се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба, поради което предлага оспореното решение да бъде оставено в сила, тъй като не страда от сочените касационни основания. Върховният административен съд, състав на Второ отделение счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Посоченият по-горе строеж, предмет на оспорената пред Административен съд – Пазарджик заповед, е квалифициран от органа като незаконен по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ - изграден без строителни книжа, непопадащ под приложното поле на § 16 ПР ЗУТ и § 127, ал. 1 ПЗР ЗИД ЗУТ, и с посочен адресат на изпълнението по неговото премахване – Г. К. като извършител. Въз основа на приетите по делото писмени, гласни доказателства и предвид изслушаното заключение по съдебно-техническата експертиза, първостепенният съд правилно е установил относимите факти, след което е извършил цялостна проверка за законосъобразност на оспорената заповед и е отговорил на възраженията на оспорващия, част от които се поддържат и пред настоящата инстанция. Възприетите от съда правни изводи относно компетентност на административния орган, спазване на законоустановената форма и на административнопроизводствените правила при издаване на заповедта се споделят от касационния съд, поради което не е необходимо да се повтарят. Действително, по делото е установено известно несъответствие относно местонахождението на строежа, а именно: в заповедта е отразено, че същият "изцяло" попада в улица, докато вещото лице е заключило, че в по-голямата си част се намира в улица, а една малка част попада в УПИ X-1056, кв. 301 по плана на гр. Пазарджик, което е видно и от изготвената от него скица на л. 96 от делото. Това несъответствие обаче е незначително, и в този смисъл е несъществено, тъй като по никакъв начин не се отразява на индивидуализацията на строежа, подлежащ на премахване. На следващо място, следва да се отчете, че установените в хода на административното производство обстоятелства, отразени в съставения за целта констативен акт, касаещи вида, характеристиките и параметрите на строежа наименован "Масивна сграда – павилион/търговски обект", не са оборени от оспорващия, а напротив, потвърдени са посредством събраните по делото доказателства. В този смисъл, следва да се съобрази разпоредбата на чл. 171, ал. 1, изр. 1 АПК, съгласно която доказателствата, събрани редовно в производството пред административния орган, имат сила и пред съда, доколкото не са опровергани. Такова доказателство в случая се явява редовно съставения по реда на чл. 225а, ал. 2 ЗУТ констативен акт, въз основа на който е издавена оспорената заповед. Предвид установения период на извършване на строежа – след 31.03.2001 г., както и в несъответствие с всички градоустройствени планове, тъй като е изпълнен в преобладаващата си част върху улица, правилен е изводът за неприложимост на хипотезите за търпимост съгласно § 16 ПР ЗУТ или § 127 ПЗР ЗИД ЗУТ. Следващото възражение, развито в касационната жалба е свързано с установеното по делото обстоятелство, че адресатът на заповедта - Г. К., не е извършител на строежа, както е посочено в нея. По този въпрос, правилно първоинстанционният съд е приел, че оспорващият, който безспорно се легитимира като собственик на строежа по наследство и по приращение съгласно чл. 92 от Закона за собствеността, може да бъде субект на задължението по неговото премахване, независимо, че не е негов извършител. Трайна е практиката на Върховния административен съд, Второ отделение, съгласно която като адресат на заповед за премахване на незаконен строеж може да бъде посочен както неговият извършител, така и неговият собственик или възложител, а така също и лицата, носители на вещни права върху имота, в който е изграден строежа, тъй като това са лицата, за чиято сметка се извършва принудителното премахване на строежа, съгласно чл. 225, ал. 6 и чл. 225а, ал. 5 ЗУТ. В този смисъл, погрешното в случая определяне на качеството на оспорващия като "извършител", вместо като "собственик" на постройката, не се отразява негативно на законосъобразността на процесната заповед, тъй като административният орган разполага с оперативна самостоятелност да определи на кого от посочената категория лица да възложи задължението по премахване на констатирания незаконен строеж. С оглед на изложените мотиви, настоящият съд, счита, че съдебният акт е постановен при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон, обоснован е, тъй като въз основа на правилно установените от съда факти са възприети мотивирани и логически издържани правни изводи, както и не се установиха съществени процесуални нарушения, които да налагат отмяната му. Оспореното решение е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, в полза на Община Пазарджик следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение, но не в претендирания размер от 200 лева, а в размер на 100 лева, тъй като процесуалният представител не се е явил на проведеното по делото открито съдебно заседание. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Второ отделение,