Решение № 3 от 3.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1746/2023 г.

Решение № 3 от 3.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1746/2023 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Анелия Цанова Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по подадена от Прокуратурата на Р. България касационна жалба срещу постановеното от ОС- Велико Търново решение № 479/06.12.2022 г., с което е отменено решение № 757/24.06.2022 г. на РС- Велико Търново по гр. д. № 465/22 г. и вместо него е постановено друго, с което Прокуратурата на Р. България е осъдена да заплати Т. И. И. сумата от 15 000 лв. - обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатена наемна цена за ползване на лек автомобил за периода 15.02.21 г. /15.02.22 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане, както и сумата от 5000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва. Твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необосновано. Иска се решението да бъде частично отменено относно претендираните имуществени вреди, като размера на присъденото обезщетение бъде намален до действително претърпените от ищцата имуществени вреди, а относно претенцията за неимуществени вреди- искът да бъде отхвърлен. С писмения си отговор ответникът по Т. И. И. изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Върховният касационен съд, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима- подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и/или ал. 2 ГПК. С определение № 3213/26.10.2023 г., постановено по настоящото дело, Върховният касационен съд, ІV гражданско отделение, е допуснал касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правния въпрос: Дали трябва да е налице причинно- следствена връзка между твърдяното нарушено право на ищцата за провеждане на досъдебното производство в разумен срок и причинените имуществени вреди. В частта по иска за неимуществени вреди касационната жалба на Прокуратурата на Р. България е оставена без разглеждане. За да постанови решението си относно претендираните имуществени вреди, ОС- В. Търново е приел, че ищцата е собственик на лек автомобил, регистриран на 01.02.2018 г. на нейно име; че доброволно е предала доброволно автомобила си за целите на разследването, за което е образувано ДП № 3М-75/18 г. по описа на ОД на МВРП- В. Търново, пр. пр. № 1124/18 г. на РС- В. Търново; че ищцата многократно е отправяла искания към разследващите органи за връщане на отнетия й автомобил, които са оставени без уважение; че с договор за наем от 15.02.21 г. е наела друг лек автомобил за срок от 12 м., при обща наемна цена от 15 000 лв., заплатена изцяло на 16.12.21 г. Ето защо е счел, че ищцата е доказала както сключването на наемния договор, така и размера на наемната цена, периода, през който е бил предоставен за ползване и плащане на договорената наемна цена, поради което и предявеният иск за имуществени вреди е основателен и следва да бъде уважен. Отхвърлил е изцяло като неоснователни доводите на ответната страна, че ищцата неоправдано е сключила договор за наем на МПС на цена многократно надвишаваща стойността на задържания й собствен лек автомобил, тъй като те почивали единствено на съображения от житейски характер, отколкото на правни такива. По допуснатия с постановено по настоящото дело определение № 3213/26.10.2023 г.: Отговорът на въпроса произтича от разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от ЗОДОВ /възпроизвеждаща общата норма на чл. 51 ЗЗД/, съгл. която държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Предвидената в ЗОДОВ отговорност на държавата и общините за вреди е безвиновна и за чуждо противоправно поведение, подчиняваща се на установените принципи на деликтната отговорност по чл. 45 и сл. от Закона за задълженията и договорите. Ето защо, при предявен иск с правно основание чл. 2б за обезщетяване на вреди от органите на съдебната власт за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгл. чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, съответно приложение следва да намери даденото в т. 2 на ППВС № 7 от 1959 г. и в т. 1 на ППВС № 4/1968 г. разрешение, а именно, че отговорността за непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД се поражда при наличността на причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди, като причинната връзка трябва да бъде доказана от ищеца във всеки конкретен случай. В този смисъл е и даденото в т. 11 от ТР № 3/22.04.2004 г. разрешение, съгл. което държавата отговаря за тези вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането- чл. 4 ЗОДОВ. Вредата е пряка, когато тя следва закономерно от неизпълнението на определени задължения и е непосредствена, когато противоправният резултат директно предпоставя вредата без намесата на други фактори на въздействие- в този смисъл е решение № 449/17.06.2009 г. на ВКС, ІV г. о. по гр. д. № 3696/2007 г. Трайно в съдебната практика се приема, че причинната връзка е зависимост, при която деянието е предпоставка за настъпването на вредата, а тя е следствие на конкретното действие или бездействие на деликвента. Деянието трябва да бъде condition sine qua non за вредата, т. е. условие, без което тя не би настъпила. Деянието е необходимо условие за настъпване на вредата, ако при мислено изключване на поведението на деликвента, тя не би настъпила. Обратно, ако вредата би настъпила в сферата на едно лице и ако деянието не беше осъществено, липсва причинна връзка между тях. Вредата следва обективно, необходимо, закономерно да произтича от деянието, както и да не бъде негово случайно следствие. Косвени, а не преки, са вредите, които са последица не на неизпълнението, а на други факти, които прекъсват причинната веригата. Наличието на такава връзка е в доказателствена тежест на ищеца, който следва да я установи при условията на пълно и главно доказване. Доколкото наличието на причинно - следствена връзка е елемент от фактическите състави, с които законът свързва отговорността на държавата по ЗОДОВ, когато такава връзка не е установена, обезщетение не се присъжда. С оглед отговора на поставения въпрос, настоящият състав на Върховния касационен съд счита, че е налице касационното основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Не се налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия, поради което и спорът следва да бъде решен от настоящата инстанция. По делото е безспорно установено, че на 09.03.2018 г. ищцата Т. И. доброволно е предала на разследващите органи лекия си автомобил, за което е съставен протокол от 09.03.18 г.; че многократно е отправяла искания за връщане на автомобила, което й е отказано от прокуратурата; че от изземването на автомобила до датата на исковата молба са изтекли почти 4 години, като към настоящият момент производството продължава да е спряно. За да бъде уважен предявеният на осн. чл. 2б ЗОДОВ иск, ищецът следва при условията на пълно и главно доказване да установи поведение на ответника, което е довело до продължителност на наказателното производство, надхвърлящо рамките на обичайното необходимо време за разследване, представляващо нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС; причиняване на претендираните вреди и техния размер, както и наличието на пряка причинна връзка между претърпените вреди и поведението на ответника. Съгласно чл. 110, ал. 4 НПК, веществените доказателства (каквото според доказателствата по делото е предаденият с протокол за доброволно предаване процесен лек автомобил), които поради размерите си или по други причини не могат да бъдат приложени към делото, трябва да бъдат по възможност запечатани и оставени на съхранение в местата, посочени от съответния орган. Според чл. 111, ал. 1 НПК веществените доказателства се пазят, докато завърши наказателното производство. Преди да е приключило досъдебното производство, прокурорът може да разреши на основание чл. 111, ал. 2 НПК предметите, иззети като веществени доказателства, да бъдат върнати на правоимащите, от които са били отнети. Не е задължително правоимащо лице да е собственикът на вещта (каквото е било изискването по чл. 108, ал. 2 НПК (отм.)), достатъчно е лицето да е упражнявало фактическата власт върху вещта на правно основание (вещно или облигационно) към момента на изземването й. Отказът на прокурора да върне иззетата вещ подлежи на обжалване пред съда. В случай, че възникне спор за право- чл. 113 НПК, ТР № 2/2014 г. по т. д. № 2/2014 г. на ВКС, ОСНК, вещта, иззета като веществено доказателство, се пази, докато решението на гражданския съд влезе в сила. В случая, с оглед установената по делото фактическа обстановка, не може да се приеме наличие на причинна връзка между твърдените от ищцата имуществени вреди и невръщането на иззетия автомобил от органите на прокуратурата. Видно от приложеното по делото ДП № 3М 75/18 г. на ОД на МВР- В. Търново, пр. пр. № 1124/18 г. на РП- В. Търново, по отношение на процесния, иззет като веществено доказателство, лек автомобил, регистриран от Т. И. на 01.02.2018 г., е установена механична интервенция върху идентификационен номер, което прави невъзможна негова последваща регистрация, респ. ползване дори и в случай, че автомобилът е бил върнат от прокуратурата като веществено доказателство. Невъзможността да се ползва иззетият автомобил за процесния период не е пряка последица от поведението на ответника, свързано с постановените откази за неговото връщане като веществено доказателство, както твърди ищцата, а е резултат от законовата пречка автомобилът да бъде ползван с оглед невъзможността за негова нова регистрация след служебното прекратяване на регистрацията му при установеният подправен идентификационен номер - чл. 143, ал. 9 и ал. 3 ЗДв. П. Ето защо и настоящият съдебен състав счита, че не е налице пряка причинна връзка между твърдяното нарушение и претърпяната от ищцата имуществена вреда като една от кумулативните материалноправните предпоставки за ангажиране на отговорност на Прокуратурата на Р. България за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, при липсата на която предявения на осн. чл. 2б ЗОДОВ иск за заплащане на обезщетение за имуществени вредиш, изразяващи се в заплатена наемна цена за ползване на др. автомобил за периода 15.02.2021 г. /15.02.2022 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба, следва да бъде отхвърлен, при което произнасянето по наличието на останалите предпоставки на чл. 2б ЗОДОВ е безпредметно. Предвид изложеното в частта, с която предявеният на основание чл. 2б ЗОДОВ иск е уважен за сумата от 15000 лв. - обезщетение за имуществени вреди, обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо него бъде постановено друго, с което искът бъде отхвърлен. С оглед изхода на спора, Т. И. следва да бъде осъдена да заплати по сметката на ВКС дължимата за касационното производство държавна таса в размер на общо 40 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, ІV гр. отд.,