Решение № 5928 от 02.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2195/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от М. С., [ЕГН] и [ЛНЧ], роден на [дата]., гражданин на Сирия, с адрес за призоваване: гр. Нова Загора, [улица], чрез адвокат Г. Янков, срещу решение № 38693 от 20.11.2025 г., постановено по адм. д. № 8366/2025 г. от Административен съд София-град, с което е отхвърлена жалбата на касатора против Заповед № 343з-1911 от 16.07.2025 г., издадена от началник на група „Миграция“ при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Сливен, с която на основание чл. 41, т. 4 от ЗЧРБ и чл. 8, т. 2 от КЗПЧОС на М. С. е наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, ал. 1, т. 2 от ЗЧРБ „Връщане до страна произход, страна на транзитно преминаване или трета страна в държава“ в държава Сирия. С касационната жалба се излагат твърдения за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяната му и произнасяне по същество, при което оспорената заповед да бъде отменена. Ответникът - началник на група „Миграция“ при ОДМВР - Сливен, представя писмено становище, с което оспорва касационната жалба като неоснователна. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд София-град е било образувано по жалба на М. С. срещу Заповед № 343з-1911 от 16.07.2025 г., издадена от началник на група „Миграция“ при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Сливен, с която на основание чл. 41, т. 4 от ЗЧРБ и чл. 8, ал. 2 от EКПЧ на М. С. е наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, ал. 1, т. 2 от ЗЧРБ „Връщане до страна произход, страна на транзитно преминаване или трета страна в държава“ в държава Сирия. С обжалваното решение административният съд е отхвърлил жалбата като неоснователна. За да постанови този резултат, съдът е приел, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, в съответствие с материалния закон и неговата цел. Съдът е установил, че основанието за налагане на конкретната принудителна административна мярка е липсата на право на пребиваване на оспорващия в страната поради това, че с решение № 12975 от 30.08.2023 г. на председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерския съвет /ДАБ при МС/ е отнет предоставеният му с решение № 268 от 22.02.2013 г. на председателя на ДАБ при МС хуманитарен статут. От доказателствата по делото е направен извод, че М. С. е запознат с обстоятелството, че по отношение на него е започнала процедура по издаване на ПАМ „Връщане в страната по произход“. М. Х. е подал последваща молба за международна закрила на 07.03.2025 г. в ДАБ при МС, като на 20.03.2025 г. е издадено решение № 11-ОК за недопускане на последващата молба за предоставяне на международна закрила, което е връчено на лицето на 02.04.2025 г. и е оспорено по съдебен ред пред Административен съд София-град. С окончателно решение № 20673 от 16.06.2025 г., постановено по адм.д. № 3987/2025 г., по описа на Административен съд София-град, е отхвърлена жалбата на М. С. срещу решение № 11-ОК от 20.03.2025 г. на интервюиращ орган в ДАБ при МС. Съгласно докладна записка УРИ 306р-4155 на полицейски инспектор в Районно управление - Нова Загора, ОД на МВР – Сливен оспорващият, след раждането на сина им А. С., живее в дома на съпругата си в гр. Нова Загора, [улица]. Видно от справка за съдимост на М. С., същият е осъден по дело № 757/2011, нохд на Районен съд – Петрич за престъпление по чл. 279, ал. 1, пр. 2 от НК във връзка с чл. 18, ал. 1 от НК във връзка с чл. 54 от НК на 10.06.2011 г.; по дело № 972/2011 г., нохд на Районен съд – Петрич е осъден за престъпление по чл. 279, ал. 2 във връзка с ал. 1, пр. 2 от НК във връзка с чл. 28, ал. 1 от НК, във връзка с чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК на 27.06.2011 г.; по нохд № 18487/2013 г. на СРС е осъден за престъпление по чл. 216, ал. 1, пр. 1, ал. 2, във връзка с чл. 20, ал. 2, във връзка с ал. 1 от НК, във връзка с чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“ от НК; по нчдело № 911/2021 г. на Районен съд – Стара Загора е осъден за престъпление по чл. 343в, ал. 2 от НК и чл. 78а от НК на 12.01.2021 г.; по нохд № 661/2021 г. на Районен съд – Ихтиман е осъден за престъпление по чл. 281, ал. 2, т. 1 и т. 5, във връзка с ал. 1 от НК, във връзка с чл. 381, ал. 4 от НПК, във връзка с чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от НК на 16.11.2021 г.; по нохд № 86/2022 г. на Районен съд – Стара Загора е осъден за престъпление по чл. 343б, ал. 3 и чл. 54, ал. 1 от НК на 07.01.2022 г. – управление на МПС в наркотично опиянение. Съдът приел, че заповедта е издадена в съответствие и с нормата на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. По отношение на М. С. е настъпил правопрекратяващ юридически факт – прекратяване на хуманитарен статут, като ненапускането на Република България, след непризнато право на статут по ЗУБ, попада в хипотезата на приложената норма. Изложен е довод, че след като веднъж бъде установено, че лицето е незаконно пребиваващо, компетентните национални органи са длъжни, по силата на чл. 6, параграф 1 от Директива 2008/115/ЕО, при съобразяване с предвидените в член 6, параграфи 2 - 5 от нея изключения, да приемат решение за връщане, поради което взетото решение на административния орган за налагането на процесната ПАМ по отношение на М. С. е съобразено и с предвижданията на общностното право и не се установяват изключенията по чл. 6, ал. 2 – ал. 5. Обжалваното решение е правилно. Съдържащите се в касационната жалба възражения в основната си част преповтарят повдигнатите пред административния съд въпроси, като твърденията са за необоснованост и неправилност на правните изводи, направени от първата инстанция. Съгласно разпоредбата на чл. 41, т. 4 от ЗЧРБ /в приложимата редакция, обн. с ДВ, бр. 89 от 2020 г./, принудителна административна мярка „Връщане до страната на произход“ се прилага, когато по отношение на чужденеца има влязло в сила решение за отказ, прекратяване или отнемане на международна закрила или убежище; връщане се налага след писмено потвърждение от Държавната агенция за бежанците и в случай че производството по Закона за убежището и бежанците е прекратено с влязло в сила решение и чужденецът не е поискал разглеждането на молбата му да бъде довършено; по отношение на чужденеца има влязло в сила решение за отказ, прекратяване или отнемане на международна закрила или убежище или по отношение на когото производството по ЗУБ е прекратено с влязло в сила решение, освен ако прекратяването е постановено спрямо чужденец, за когото има решение за обратно приемане в Република България и производството не е било възобновявано. Една от предпоставките за налагане на мярката е по отношение на лицето да има влязло в сила решение за отнемане на предоставена международна закрила по реда на ЗУБ. Видно от данните по преписката, с решение № 12975 от 30.08.2023 г. на председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерския съвет /ДАБ при МС/ е отнет предоставеният на М. С. с решение № 268 от 22.02.2013 г. на председателя на ДАБ при МС хуманитарен статут. Решението е влязло в сила, в резултат от постановеното окончателно решение на Върховен административен съд № 13912 от 20.12.2024 г., по адм.д. № 5375/2024 г. Също така по силата на окончателно решение № 20673 от 16.06.2025 г., постановено по адм.д. № 3987/2025 г. по описа на Административен съд София-град е отхвърлена жалбата на М. С. срещу решение № 11-ОК от 20.03.2025 г. на интервюиращ орган в ДАБ при МС, с което не е допусната до разглеждане последваща молба на лицето за международна закрила. Следователно наличието на материалноправната предпоставка по чл. 41, т. 4 от ЗЧРБ е безспорно установена. По отношение на оспорващия е настъпил правопрекратяващ юридически факт – прекратяване на хуманитарен статут, като ненапускането на Република България, след непризнато право на статут по ЗУБ, попада в хипотезата на приложената норма. Неоснователни са доводите на М. С., че в конкретния случай административният орган не е отчел обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. Съгласно разпоредбата на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ при налагане на принудителните административни мерки компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. В конкретния случай в оспорената заповед са посочени обстоятелствата, относими към личното положение на чуждестранния гражданин в това число и фактите, че същият има сключен граждански брак с българска гражданка и има дете от този брак, наличието на семейни, социални и културни връзки на територията на Република България. Липсват данни за наличие на принадлежност към някоя от категориите уязвими лица, за наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване. Решението за налагане на ПАМ е взето индивидуално и въз основа на обективни критерии по смисъла на предложение 6 от Преамбюла на Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008 г. С издаването на оспорената заповед не се нарушава правото на личен и семеен живот, гарантирано от чл. 8, ал. 1 от ЕКЗПЧОС. Действително по делото се установява, че М. С. е сключил граждански брак с българска гражданка и има дете от този брак, Административният орган е взел под внимание тези обстоятелства при издаването на оспорената заповед, но е приел, че в конкретния случай са налице предпоставките на чл. 8, ал. 2 от ЕКПЧ. Чуждестранният гражданин е осъждан за няколко извършени умишлени престъпления на територията на Република България, като две от тях съгласно НК се определят като тежки. Тези обстоятелства не се оспорват от М. С. и се установяват от приобщената по делото Справка за съдимост. Разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от ЕКПЧ регламентира правото на неприкосновеност на личния и семеен живот. Безспорно е, обаче, че то не е абсолютно право и може да бъде предмет на ограничения, наложени от държавата, но само, когато ограничението е предвидено в закон и е необходимо в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала, или на правата и свободите на другите. Според ал. 2 на чл. 8 ЕКПЧ намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. С посочената норма са очертани рамките, в които, при спазване на принципа на съразмерност, е допустимо нарушаване на правото на личен и семеен живот при най-малко засягане на правата и законните интереси на лицата. За всеки отделен случай следва да се прецени дали намесата е в съответствие с изискванията на чл. 8, ал. 2 от ЕКПЧ, а именно дали е предвидена в закона, преследва легитимна цел и е необходима в едно демократично общество. Основанието за намеса на държавата по смисъла на чл. 8, ал. 2 от ЕКПЧ трябва да има своя нормативна база, което изискване в случая е изпълнено. Заповед № 343з-1911 от 16.07.2025 г., издадена от началник на група „Миграция“ при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Сливен се основава на изрична норма от ЗЧРБ - чл. 41, т. 4 от ЗЧРБ, Процесната ПАМ е наложена в рамките на контрола на влизането и пребиваването на чужденци в страната, тя преследва законни цели по смисъла на чл. 8, ал. 2 от Конвенцията и по правото на ЕС - националната и обществената сигурност. Тази намеса трябва да е „необходима“, т.е. съответна на належащата обществена необходимост и пропорционална на преследваната легитимна цел. Мерките, предприети от съображения, свързани с обществения ред или обществената сигурност, трябва да са в съответствие с принципа на пропорционалност и да се основават изключително на личното поведение на засегнатото лице, което поведение да представлява истинска, реална и достатъчно сериозна заплаха, която засяга някой от основните интереси на обществото. Според практиката на ЕКПЧ член 8 не може да се тълкува като гарантиращ правото на определен вид разрешение за пребиваване, като за всеки конкретен случай следва да се преценява необходимостта и пропорционалността на намесата в правото на личен и семеен живот. Съдът намира, че в случая безспорно държавата се намесва в правото на личния и семеен живот на чужденеца, но тази намеса е предвидена в закона, основава се изцяло на личното поведение на оспорващия и преследва легитимна цел. Безспорно е установено, че М. С. има брак с българска гражданска и дете в Република България. Същевременно, налице са данни за влезлите в сила осъждания на лицето за сериозни престъпления, включително управление на моторно превозно средство след употреба на наркотични вещества или техни аналози, управление на моторно превозно средство без съответно свидетелство за управление, противозаконно подпомагане на чужденци да пребивават или преминават в страната в нарушение на закона, извършено чрез използване на моторно, въздухоплавателно или друго транспортно средство и по отношение на повече от едно лице по наказателни производства от 2011 г., 2013 г., 2021 г. и 2022 г. Обстоятелството, че лицето пребивава в Република България от значително време не е основание да се приеме, че същият е прекъснал семейни, културни и социални връзки с държавата по произход, като не може бездействието му да съобрази престоя си с изискванията на закона да е основание да се приеме, че спрямо него не следва да предприемат съответни мерки. Правото на семеен живот, прогласено от чл. 8, ал. 1 от ЕКПЧ не гарантира правото на съпрузите да пребивават на територията на определена държава. Не може да се приеме, че връщането ограничава несъразмерно правото му на семеен живот с българската гражданка и детето им, тъй като по делото не са ангажирани доказателства за наличие на пречки семейството да живее на територията на Сирия. В разглеждания случай не се създават непреодолими пречки за осъществяване на връзки между съпрузите, още повече по делото няма данни, а и не се твърди спрямо жалбоподателя да е налице забрана за влизане на територията на Република България. При липса на пороците, сочени като касационни основания за отмяна, постановеното от първоинстанционния съд решение, като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 1, предл. първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,