Решение № 5053 от 5.04.2012 г. на ВАС по адм. д. № 5444/2011 г.

Решение № 5053 от 5.04.2012 г. на ВАС по адм. д. № 5444/2011 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. АПК.

Образувано е по касационна жалба на "Агро Билд" ООД, седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ул. "Волга" № 2, срещу решение № 329 от 7.03.2011 г. на Административен съд, гр. Пловдив, постановено по административно дело № 2485/2010 г.

С обжалваното решение съдът отхвърлил жалбата на "Агро Билд" ООД срещу заповед № 127 от 20.10.2010 г. на директора на Окръжно пътно управление, гр. Пловдив, с което е отнето разрешение № 9-О-Е от 26.05.2004 г. за специално ползване чрез експлоатация на крайпътен обект "Бензиностанция с кафе-експрес и газстанция", разположен в обхвата на републикански път III-375 Пещера - Пловдив при километър 18+000, вдясно.

Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът не отчел, че към настоящия момент дружеството предприело действия по обезпечаване на дължимите публични вземания като предоставило свой имот като гаранция за погасяването им и започнало изплащането. Фактът, че дружеството започнало изплащане на таксите за специално ползване на пътя сочи на отпадане на основанието за отнемане на издаденото разрешение. Моли съда да отмени обжалваното решение. В съдебно заседание пред настоящата инстанция касаторът представя писмо от съдия по вписванията в Службата по вписванията, гр. Чепеларе с дата 17.09.2011 г., в което е посочено вписана възбрана върху недвижим имот. Претендира направените по делото разноски. Касаторът се представлява от адв. Петър Костов, Пловдивска адвокатска колегия.

Ответникът по касационната жалба - директорът на Областното пътно управление, гр. Пловдив, счита същата за неоснователна. Обжалваното решение е правилно. Твърденията на касатора за обезпечаване на дължимите задължения и започнало тяхно погасяване са недоказани и неотносими към законосъобразността на оспорената заповед. Последващото събиране на дължимото публично вземане не е обстоятелство, облагодетелстващо касатора. Моли съда да остави без уважение касационната жалба.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Съдебното решение е постановено при изяснена фактическа обстановка и правилно прилагане на материалния закон. Незаплащането на дължимата такса за специално ползване на пътищата е основание по чл. 26, ал. 9 и чл. 57, ал. 4 от Закона за пътищата (ЗП) за отнемане на разрешението.

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че:

1. На 26.05.2004 г. на касатора било издадено разрешение за специално ползване на пътища чрез експлоатация на търговски крайпътни обекти и пътни връзки към тях № 9-О-Е за обект "Бензиностанция с кафе-експрес и газстанция", разположен в обхвата на републикански път III-375 Пещера - Пловдив при километър 18+000, вдясно.

2. На 8.06.2009 г. на касатора бил съставен акт № 1 за установяване на публично държавно вземане, с което на основание чл. 166, ал. 2 Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) било установено, че към 20.05.2009 г. държавата има изискуемо вземане в размер на 8 326, 11 лв. главница и лихва за неплатени годишни такси за ползването на крайпътни обекти в периода 1.01.2006 г. - 20.05.2009 г. Актът влязъл в сила на 27.06.2009 г.

3. На 20.08.2009 г. на касатора била изпратена покана за доброволно изпълнение на публичното задължение. Задължението не било платено, като не били извършени каквито и да са действия за погасяване.

4. На 20.10.2010 г. била издадена заповед № 127 на директора на Областното пътно управление, гр. Пловдив, с която на основание чл. 57, ал. 4, т. 3 и чл. 26, ал. 9 ЗП и чл. 7 от Наредбата за специално ползване на пътищата издаденото разрешение № 9-Е-О от 26.05.2004 г. било отнето.

Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма и в хода на производството не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Приел, с оглед на безспорния факт, че към датата на издаване на заповедта е налице неплащане на дължимите такси, че заповедта е в съответствие с материалния закон - чл. 26, ал. 9 и чл. 57, ал. 4, т. 3 ЗП. Въз основа на това направил извод за законосъобразност на оспорената заповед.

Този извод на съда е правилен.

По делото няма спор за факти. Съдът установил релевантните по делото факти и настоящата инстанция ги възприема като правилно, точно и пълно доказани. Безспорно е, че касаторът притежава разрешение за специално ползване на крайпътни обекти по смисъла на чл. 26 ЗП и към датата на издаване на заповедта ги експлоатира. Безспорно е, че за периода 1.01.2006 г. - 20.05.2009 г. не изплатил дължимите годишни такси като задължението не било изплатено и към датата на издаване на заповедта - 20.10.2010 г. Безспорно е също, с оглед на представеното пред настоящата инстанция писмо от съдията по вписванията в Службата по вписванията, гр. Чепеларе, че върху имот апартамент 5, идентификатор 80317.174.13.1.159 с площ 49, 59 кв. м, находящ се в "База за семеен отдих - Замъкът 3", курортен комплекс "Пампорово" към 17.09.2011 г. била вписана възбрана. При така установените факти спорът по делото е досежно приложението на материалния закон.

Специалното ползване на пътищата чрез експлоатация на крайпътен търговски обект е правнорегламентирана дейност, осъществявана при определени нормативно условия. Законодателят, изхождайки от интересите на обществото и спецификата на дейността - носеща икономически ползи на осъществяващия я субект чрез извършването на стопанска дейност на територия, която е изключителна държавна собственост, е поставил не само технически изисквания за извършването, но и изискване за дейността да се заплаща определена държавна такса - чл. 18, ал. 2 ЗП. Таксата, съгласно чл. 18, ал. 5 и чл. 10, ал. 5 и 6 ЗП във вр. с чл. 52, ал. 2 във вр. с чл. 50, ал. 2, т. 1, б. "а" от Наредбата за условията и реда за събиране на таксите за ползване на пътната инфраструктура, за изминато разстояние, за ползване на отделни съоръжения по републиканските пътища и за специално ползване на републиканските пътища или на части от тях е годишна и се заплаща изцяло или на равни тримесечни вноски до 10-о число на текущото тримесечие.

При така установената нормативна уредба и безспорния факт на неплащане в нормативно определения срок на дължимите такси за 2006 г., 2007 г., 2008 г. и първите две тримесечия на 2009 г. правилен и обоснован е извода на съда, че е осъществен фактическия състав на чл. 57, ал. 3 ЗП. Налице е забавяне на плащането за повече от една година и продължаващо извършване на разрешеното специално ползване на пътя. Доводите на касатора, свързани с предоставено обезпечение, както правилно твърди и ответника по касационната жалба, са недоказани и неотносими. Представеното писмо от Службата по вписванията установява единствено факта на наложената върху посочения имот възбрана, но не установява по какъвто и да е начин за какво задължение тя е наложена. Но дори и да е налице някакво доказателство за обезпечение или за започнало плащане на публичното задължение за дължимата държавна такса, то този факт е ирелевантен за законосъобразността на оспорената заповед. Законодателят не е предвидил каквато и да било възможност започнало погасяване на задължението да бъде отчитано като юридически факт, погасяващ правото на органа да отнеме издаденото разрешение. Той е обвързал отнемането на разрешителното не с еднократно неплащане на дължимата такса, а със забавяне на плащането повече от една година, т. е. предвидил е достатъчно време за изпълнение на задължението преди да премине към крайната мярка. Наред с това в конкретния случай касаторът имал на разположение повече от година от датата на влизане в сила на акта, с който било установено публичното задължение - 27.06.2009 г., до датата на издаване на оспорената заповед - 20.10.2010 г. Ако беше положил минимална грижа касаторът би бил в състояние да защити собствения си интерес. Още повече, че разпоредбата на чл. 57, ал. 4, т. 3 ЗП е в сила още от 23.01.2004 г. Т. е. правните последици от неплащането в срок на дължимата държавна такса са били известни на касатора и с оглед на това правните му очаквания не биха могли по какъвто и начин да бъдат свързани с незнание на срока за изпълнение на задължението или с неяснота относно правните последици от неизпълнението.

Видно от изложеното инвокираните от касатора отменителни основания са неоснователни. Съдът правилно установил фактите и приложил материалния закон. При неоснователност на касационните основания и след извършена служебна проверка на валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон съгласно чл. 218, ал. 2 АПК съдът счита, че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода от делото съдът следва да остави без уважение искането на касатора за присъждане на направените разноски. Ответникът по касационната жалба не е поискал присъждане на разноски, поради което съдът не следва да се произнася по дължимостта им.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 1, предложение първо във вр. с чл. 218 АПК Върховният административен съд