Решение № 686 от 13.01.2012 г. на ВАС по адм. д. № 13210/2011 г.

Решение № 686 от 13.01.2012 г. на ВАС по адм. д. № 13210/2011 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. АПК.

Образувано е по касационна жалба на Амир Саррут, гражданин на Ислямска република Иран, съдебна адрес, гр. София, ул. "Узунджовска" № 1, ет. 3 - Български хелзинкски комитет, срещу решение № 3852 от 3.08.2011 г. на Административен съд, София град, постановено по административно дело № 5494/2011 г.

С обжалваното решение съдът отхвърлил жалбата на Саррут срещу заповед № ЗДМ-230 от 8.06.2011 г. на директора на Дирекция "Миграция" в Министерството на вътрешните работи, с която е настанен принудително в дом за временно настаняване на чужденци.

Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено в противоречие с материалноправните разпоредби - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът неправилно преценил разпоредбите на Закона за убежището и бежанците (ЗУБ) и въз основа на това направил неправилен извод, че производството по този закон не е пречка за налагане на принудителна мярка и организиране на принудително отвеждане до границата. Счита, че решението противоречи на чл. 15, § 4 от Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.12.2008 г. относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите-членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни (Директива 2008/115/ЕО). Сочи, че целта на мярката принудително настаняване в специален дом е да се осъществи държавната принуда, но налагането й се подчинява на определени условия и предпоставки, които препятстват самоцелното ограничаване на човешките права и свободи. Твърди, че спрямо него е налице пречка за извеждане - търсената закрила по Закона за убежището и бежанците. Моли съда да отмени обжалваното решение и постанови друго, с което да отмени обжалваната заповед.

Ответникът по касационната жалба - директорът на Дирекция "Миграция" в Министерството на вътрешните работи, не взема становище.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Съдът правилно установил релевантните по делото факти и приложил материалния закон. Доводът за противоречие с разпоредбите на Закона за убежището и бежанците счита за неоснователен, тъй като този закон не дерогира нормите на Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ).

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Съдът, като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания счита същата за неоснователна.

За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че:

1. Амир Саррут е гражданин на Ислямска република Иран, роден през хххх г.

2. През 2009 г. пристигнал нелегално в България и на 14.12.2009 г. подал молба за предоставяне на статус на бежанец. В Агенцията за бежанците Саррут бил регистриран като роден на хх.хх.хххх г., гражданин на Ислямска република Иран, с личен номер на чужденец 7000043808. В системата EURODAC били въведени дактилоскопските му отпечатъци под № BG1BRхххххххххххххх.

3. С решение № 433 от 5.10.2010 г. на Агенцията за чужденците му било отказано предоставянето на статус по Закона за убежището и бежанците.

4. С решение № 2524 от 18.02.2011 г., постановено по административно дело № 14510/2010 г., Върховният административен съд отхвърлил жалбата на Саррут срещу решение № 433 от 5.10.2010 г. на Агенцията за чужденците. Решението на съда не било обжалвано от Саррут и на 19.04.2011 г. влязло в сила.

5. Междувременно Саррут напуснал България без надлежно разрешение, озовал се във Федерална република Германия, където се представил като Amir Sarot, роден на х.хх.хххх г. в Ислямска република Иран и отново подал молба за убежище. Компетентните власти, след като установили, че Саррут вече бил подал молба за убежище в държава-членка и на основание чл. 19 и чл. 20 от Регламент (ЕО) № 343/2003 на Съвета от 18.02.2003 г. за установяване на критерии и механизми за определяне на държава-членка, компетентна за разглеждането на молбата за убежище, която е подадена в една от държавите-членки от гражданин на трета страна (Регламент № 343/2003) постановили връщането му в България. Саррут бил върнат в България на 8.06.2011 г.

6. След връщането на Саррут директорът на Дирекция "Миграция" издал заповед № ЗДМ-229 от 8.06.2011 г., с която на основание чл. 41, т. 2 и чл. 42з, ал. 1 и 4 във вр. с чл. 10, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ му наложил принудителни административни мерки "принудително отвеждане до границата" и "забрана за влизане в страната" за срок от пет години. Заповедта била връчена лично на Саррут на 8.06.2011 г. По делото няма данни тази заповед да е обжалвана.

7. С цел обезпечение изпълнението на заповед № ЗДМ-229 от 8.06.2011 г. директорът издал оспорената в настоящото производство заповед № ЗДМ-230/2 от 8.06.2011 г., с която поради необходимост от създаване на организация за осигуряване на транспортна връзка и билет на Саррут до страната по произход, което се явявало пречка за незабавното изпълнение на наложените принудителни мерки, заповядал принудителното му настаняване в дома за временно настаняване на чужденци. Заповедта била връчена лично на Саррут на 8.06.2011 г.

Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, при спазване на административнопроизводствените правила и на материалноправните разпоредби на закона. Приел, че националният закон - чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ, съответства на чл. 15, § 1 Директива 2008/115/ЕО в частта досежно основанието, на което е постановено принудителното настаняване - опасност чужденецът да се укрие, поради което не е налице директен ефект на нормата на директивата. Приел, с оглед на фактите по делото - представянето на Саррут пред българските и германските власти с различни имена и дата на раждане, за обоснован извода на органа, че са налице доказателства за опасността лицето да се укрие. Приел, че производството по Закона за убежището и бежанците е пречка за изпълнение на принудителната мярка "принудително отвеждане до границата", но не и че е основание за отпадане на необходимостта от обезпечаване на изпълнението. Въз основа на това направил извод за законосъобразност на оспорената заповед и отхвърлил жалбата на Саррут.

Този извод на съда е правилен.

По делото няма спор за факти. Съдът установил релевантните по делото факти и настоящата инстанция ги възприема като правилно, точно и пълно доказани. Безспорно е, че касаторът е гражданин на трета страна, комуто е отказана особена закрила по реда на Закона за убежището и бежанците. Безспорно е, че влязъл в страната и я напуснал, за да отиде в друга държава-членка на Европейския съюз, не по установения ред, след което бил върнат обратно от компетентните власти на другата държава-членка. Безспорно е също, че са му наложени принудителни административни мерки "принудително отвеждане до границата" и "забрана за влизане в страната" - по делото няма доказателства заповед № ЗДМ-229/2 от 8.06.2011 г., с които тези мерки са наложени, да е обжалвана, т. е. налице са влезли в сила мерки за принудително изпълнение на задължението за извеждане. Спорът по делото е досежно приложението на материалния закон.

Две са основните твърдения на касатора за нарушение на материалния закон - несъобразяване със Закона за убежището и бежанците и нарушение на чл. 15, § 4 Директива 2008/115/ЕО.

I. По твърдението за нарушение на чл. 15, § 4 Директива 2008/115/ЕО:

1. Цитираната от касатора общностна норма - чл. 15, § 4 Директива 2008/115/ЕО, е неотносима към оспорената в настоящото производство заповед. Чл. 15, § 4 Директива 2008/115/ЕО, установява изрично още веднъж и по-конкретно, общото задължение на държавите-членки допуснатото по чл. 15, § 1 ограничаване на свободата в рамките на процедурата по принудително извеждане, да бъде само и единствено с оглед на тази специална цел - извеждането, и да бъде пропорционално за постигането на тази цел. Нормата поставя това изискване, за да се установи изрично необходимостта от своевременна преценка за наличие на предпоставките на задържането. Езиковото и логическото й тълкуване сочат, че тя визира вече надлежно постановено задържане - в противен случай европейският законодател не би употребил израза "засегнатото лице се освобождава незабавно". Следователно чл. 15, § 4 Директива 2008/115/ЕО има отношение към преценката за законосъобразността на вече постановеното задържането на чужденец, а не към преценката за законосъобразността на акта, с който това задържане се налага. Както правилно посочил в мотивите си съдът преценката за законосъобразността на постановеното задържане се извършва с оглед на визираните в чл. 15, § 1 Директива 2008/115/ЕО предпоставки и специална цел, а те, с оглед на изложеното по-долу, спрямо касатора са налице.

2. В изпълнение на задължението си по чл. 218, ал. 2 АПК съдът следва да изложи следното досежно съответствието на обжалваното решение с материалния закон:

Оспорваната заповед е издадена на основание чл. 44, ал. 6 и 8 ЗЧРБ. Като основания са посочени също чл. 12, ал. 2 от Наредба за отговорността и координацията на държавните органи, осъществяващи действия по прилагането на Регламент (ЕО) № 343/2003 на Съвета от 18.02.2003 г., Регламент (ЕО) № 1560/2003 на Комисията от 2.09.2003 г., Регламент (ЕО) № 2725/2000 на Съвета от 11.12.2000 г. и Регламент (ЕО) № 407/2002 на Съвета от 28.02.2002 г. (Наредба за отговорността) и чл. 2, ал. 3, т. 1 от Наредба № Iз-1201 от 1.06.2010 г. за реда за временно настаняване на чужденци, за организацията и дейността на специалните домове за временно настаняване на чужденци (Наредба № Iз-1201). Чл. 12, ал. 2 от Наредбата за отговорността регламентира задълженията и финансовата обезпеченост на действията на служителите от Дирекция "Миграция" по приемането на чужденеца. Тази норма няма отношение към основанието, на което се налага принудителната мярка. Разпоредбата на чл. 2, ал. 3, т. 1 от Наредба № Iз-1201 определя лицата, които се настаняват в специалния дом в София и следователно също няма отношение към основанията, заради чието наличие органът наложил мярката. Чл. 44, ал. 8 ЗЧРБ визира срока на настаняването. Нормата, която съдържа правното основание за постановеното задържане е ал. 6 на чл. 44 ЗЧРБ. Съгласно нея задържане на гражданин на трета страна е допустимо само и единствено със специална цел - организиране на извеждането, и при наличието на три алтернативни основания. Това са: когато лицето е с неустановена самоличност, възпрепятства изпълнението на заповедта или е налице опасност да се укрие.

Визираните в националната правна норма специална цел и основанията опасност да се укрие и възпрепятстване на изпълнението на заповедта съответстват по своето съдържание на посоченото в чл. 15, § 1 Директива 2008/115/ЕО. С оглед на това, както правилно приел и съда, в тази си част националната норма съответства на европейската и не е налице основание за директно приложение на общностната норма до толкова, доколкото органът не се е позовал на невизираното в чл. 15, § 1 Директива 2008/115/ЕО основание - неустановена самоличност на касатора. От доказателствата по делото е безспорно, че касаторът е с наложена принудителна мярка "принудително отвеждане до границата" и "забрана за влизане в страната". Т. е. той е гражданин на трета страна, който е в незаконен престой на територията на страната и спрямо когото е издадено решение за връщане, което решение е постановено да бъде изпълнено принудително. Безспорно е също, че извеждането му не може да стане незабавно поради необходимост от организиране. Т. е. налице е исканата от закона и директивата специална цел. От доказателствата по делото е безспорно също, че поведението на касатора за времето на пребиваване в страната - нелегалното напускане на България и придвижването му до Федерална република Германия и то в периода на разглеждане на молбата му за предоставяне на специална закрила, дава основание да се приеме за обоснован извода на органа, че е налице опасност от укриване.

Това, което националната норма - чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ, за разлика от чл. 15, § 1 Директива 2008/115/ЕО, не съдържа е условието в конкретния случай да не могат спрямо лицето да се приложат ефективно други достатъчни, но по-леки принудителни мерки. Съгласно чл. 1 от Директива 2008/115/ЕО тя определя общите стандарти и процедури, които се прилагат в държавите-членки по отношение на връщането на граждани на трети страни, които са в незаконен престой. Следователно директивата определя оня минимален комплекс от стандарти и процедури, които всяка от държавите-членки е длъжна да прилага в отношенията си с граждани на трети страни, които са в незаконен престой на нейната територия. (виж решение на Съда на Европейския съюз от 28.04.2011 г. по дело Hassen El Dridi (Souft Karim) С-61/11 PPU, § 31 и 32).

Съдът на Европейския съд в цитираното решение по делото Hassen El Dridi - т. 34, изрично посочва, че Директива 2008/115/ЕО "установява с точност процедурата, която всяка държава-членка трябва да прилага по отношение на връщането на граждани на трети страни, които са в незаконен престой, и определя реда на протичане на различните етапи, които в своята последователност образуват тази процедура". Съдът конкретно добавя - т. 46 и 47, че чл. 15 и 16 от Директивата "са безусловни и достатъчно точни, поради което не възниква необходимост от допълнителни специални средства, за да могат да се прилагат от държавите членки". С оглед на тълкуването, дадено от Съда на Европейския съюз и ролята, която тази съдебна практика има за прилагането на европейското право, както и при отчитане на установеното неточно транспониране на част от изискванията, при които е допустимо задържане, съдът, в изпълнение на своята компетентност да прилага нормите на правото на Съюза, следователно и да гарантира пълното действие на тези норми, трябва да прецени налице ли е спрямо касатора и това законово изискване. От данните по делото е безспорно, че касаторът няма установено местоживеене в страната, средства за издръжка, няма социална среда, на чиято помощ да разчита. С оглед на това други, по-леки принудителни мерки като редовно явяване пред властите, внасяне на подходяща парична гаранция, престой на определено място или друга мярка от подобен род действително биха били неефективни най-малкото поради невъзможност да бъдат изпълнени. А това означава в неприемлива степен да се постави под съмнение възможността за изпълнение на постановеното извеждане, т. е. на ефективното завръщане на пребиваващия незаконно гражданин на трета страна. Следователно в конкретния случай, с оглед на доказателствата по делото е безспорно, че спрямо касатора е налице и визираното в чл. 15, § 1 Директива 2008/115/ЕО изискване, да не може спрямо лицето да се приложи ефективно друга достатъчна, но по-лека принудителна мярка.

С оглед на изложеното съдът счита, че първоинстанционният съд правилно установил приложимия закон и преценил, с оглед на визираните в хипотезата на правната норма юридически факти и тези, установени по делото, че заповедта е законосъобразна. Вярно е, че съдът не обсъдил приложението в случая и на изискването на чл. 15, § 1 Директива 2008/115/ЕО за неефективността на по-леката принудителна мярка, но този негов пропуск, с оглед на доказателствата по делото не води до извод различен от направения. С оглед на това настоящата инстанция приема за правилен извода на съда за съответствие на оспорената заповед с материалния закон.

II. По твърдението за нарушение на Закона за убежището и бежанците:

Както правилно сочи в мотивите си съдът, наличието на образувано производство за предоставяне на особена закрила по Закона за убежището и бежанците не е основание за незаконосъобразност на оспорената заповед за налагане на принудителната административна мярка - "временно настаняване в специален дом за чужденци". Преди всичко от доказателствата по делото е видно, че на касатора е отказана, с влязло в сила съдебно решение, особена закрила по Закона за убежището и бежанците. Следователно позоваването на този закон не намира основание в доказателствата по делото. Но дори и хипотетично да се приеме, че междувременно касаторът е подал нова молба по смисъла на § 1, т. 6 ЗУБ, то следва да се посочи, че е налице законова гаранция за защита правата на молителя по Закона за убежището и бежанците. Съгласно изричната разпоредба на чл. 67, ал. 1 и 2 ЗУБ наложената принудителна мярка не се привежда в изпълнение до приключване с влязло в сила решение на производството по предоставяна на убежище и наложената мярка се отменя, при придобиване от чужденеца на съответния статус по закона. Това са нови факти, релевантни за налагането и изпълнението на мярката, които административният орган и съответно съдът, при настъпването им, по силата на законовата норма, са длъжни да съобразят. Преди да са настъпили обаче, нито административният орган, нито съдът са длъжни да отчитат. Следователно започнало производство за предоставяне на убежище или хуманитарен статус само по себе си, извън отчитането му като обстоятелство по чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ релевантно за налагане на принудителна мярка, не е абсолютна пречка за провеждане на производство по налагане на принудителна административна мярка. Такава пречка е влязлото в сила решение за предоставяне на хуманитарен статус или статус на бежанец, каквото по делото, и до приключване на устните състезания в настоящата инстанция, не е представено.

Видно от изложеното доводите на касатора за неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон са неоснователни. Съдът правилно приложил материалния закон към установените и неоспорени по делото релевантни факти. При неоснователност на касационните основания и след извършена служебна проверка на валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, съдът счита, че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо във вр. с чл. 218 АПК Върховният административен съд,