Решение № 7269 от 12.6.2024 г. на ВАС по адм. д. № 4989/2024 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на кмета на Община Варна, чрез процесуалния представител юрк. Маринова, срещу Решение 1851 от 22.02.2024 г., постановено по адм. дело 1919/2023 г. по описа на Административен съд Варна, с което е отменена заповед ДСЗ-0028 от 03.08.2023 г. на кмета на Община Варна и е осъдена общината да заплати разноски по делото. В касационната жалба се релевират касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК необоснованост и неправилност на съдебното решение, поради нарушение на материалния закон. Излагат се съображения в подкрепа на твърденията, включително относно законосъобразността на административния акт. Претендира се отмяна на съдебното решение. Ответникът В. С. Б., редовно призован, чрез процесуалните си представители адв. Чюбатарова и адв. Бакалова, оспорва касационната жалба и изразява становище за нейната неоснователност по съображения, изложени в писмен отговор и писмени бележки. Претендира присъждане на разноски по делото. Представителят на Върховна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд /ВАС/, състав на второ отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведеното касационно основание съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано по жалба, подадена от В. Б., против заповед ДСЗ-0028 от 03.08.2023 г. на кмета на Община Варна, с която на основание чл. 90, ал. 1, т. 5 и чл. 107, ал. 1, т. 3 от Закона за държавния служител /ЗДСл/ му е наложено дисциплинарно наказание уволнение и е прекратено служебното му правоотношение за длъжността главен архитект в Община Варна, считано от деня, следващ датата на връчване на заповедта. За да отмени оспорената заповед първоинстанционният съд е приел, че макар и издадена от компетентен орган - в условията на заместване и в срока по чл. 94, ал. 1 от ЗДСл, същата е постановено при допуснати съществени нарушения в хода на дисциплинарното производство и на материалния закон, както и в нарушение на изискванията за форма и несъответствие с целта на закона. Прието е от съда, че процесната заповед е издадена в резултат на проведено дисциплинарно дело, образувано от некомпетентен за това орган, тъй като от съвкупната оценка на доказателствата по делото се установява, че дисциплинарно-наказващият орган, издавайки заповед 1305/20.04.2023 г., сам е образувал дисциплинарно дело в нарушение на чл. 96, ал. 1 от ЗДСл, което води до незаконосъобразност на издадената в резултат на процедурата заповед за уволнение. По отношение на приложеното по делото решение от 20.04.2023 г. на дисциплинарния съвет съдът намира за невярно /недостоверно/ отразеното в него обстоятелство за взето такова решение от дисциплинарния съвет на посочената дата, тъй като видно от приетите доказателства във връзка с оспорването му, същото е създадено за целите на процеса, поради и което не го взема предвид при формиране на фактическите и правните си изводи. Административният съд приема, че доколкото дисциплинарното наказание е наложено на жалбоподателя с оглед на издадено от него разрешение за поставяне 1/18.01.2022 г. и предвид висящността на производство по оспорване на това разрешение, дисциплинарно-наказващият орган преждевременно е наложил дисциплинарно наказание уволнение на жалбоподателя за визираните в заповедта нарушения, тъй като доказаността и съставомерността им е функция на незаконосъобразността на посоченото разрешение. Доколкото посочените в заповедта като нарушени разпоредби на чл. 2, ал. 5 и чл. 5, ал. 2 от Кодекса за поведение на служителите в държавната администрация, запълващи бланкетният състав на второто вменено на жалбоподателя дисциплинарно нарушение по чл. 89, ал. 2, т. 5 от ЗДСл, са отменени /ПМС 57 от 7.04.2020 г., обн., ДВ, бр. 33 от 7.04.2020 г., в сила от 8.05.2020 г./, то съдът приема също така, че неправилното позоваване на нарушените разпоредби накърнява правото на защита на наказаното лице и е самостоятелно основание за незаконосъобразност на оспорената заповед в тази й част. Според съда твърде неясно и необосновано остава квалифицирането от страна на дисциплинарно-наказващия орган на действията на жалбоподателя по представяне и изпращане на заповед 156/14.03.2023г. до различни адресати като нарушение, предвид нейното анулиране, като приравняването от органа на тази заповед, след нейното анулиране, на документ с невярно съдържание, е неправилно и необосновано. С оглед съдържанието на оспорваната заповед, съдът намира, че дисциплинарно-наказващият орган е допуснал и нарушение на чл. 91 от ЗДСл - в заповедта липсват съображения за посочените релевантни обстоятелства, с което дисциплинарно наказващият орган не е изпълнил задължението си по чл. 97, ал. 1, т. 6 от ЗДСл да обоснове вида и размера на наложеното най - тежко наказание уволнение. Според съда предоставената от закона възможност за преценка трябва винаги да бъде използвана в рамките на закона и в изпълнение на неговата цел, като отклонението от това правило води до превратно упражняване на власт, а нарушаването на изискванията за упражняване на оперативната самостоятелност прави акта несъответен на целта на закона. Въз основа на това първоинстанционният съд е обосновал и извод, че преценката на органа да наложи най-тежкото от всички пет вида дисциплинарни наказания се явява немотивирана съобразно принципа за съразмерност, а наложеното наказание - прекомерно. Решението е валидно, допустимо и правилно. Настоящият тричленен състав на ВАС, второ отделение, намира, че при напълно изяснена и подробно описана фактическа обстановка съдът е обсъдил всички доводи, които са били релевантни за постановяването на решение по подадената жалба, като правилно е приел, че са налице отменителни основания по чл. 146 от АПК, обосноваващи извод за незаконосъобразност на оспорената заповед. Правилно първоинстанционният съд е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентния орган по назначаването при условията на заместване, както и че при налагане на дисциплинарното наказание е спазен срока по чл. 94, ал. 1 от ЗДСл. При правилна преценка на доказателствата по делото, ценени в съвкупност, решаващият съд е достигнал до верен извод, че в конкретния случай в хода на дисциплинарното производство е допуснато съществено процесуално нарушение. В тази връзка се явява неоснователно възражението на касационния жалбоподател, че неправилно съдът приема, че дисциплинарното дело е образувано от некомпетентен орган. Макар и разпоредбата на чл. 96 от ЗДСл да не сочи изрично последователността, в която следва да се развива дисциплинарното производство, настоящият съдебен състав намира, че при установяване на данни за извършено нарушение на служебните задължения и образуване на дисциплинарно производство от дисциплинарно-наказващия орган, назначеният дисциплинарен съвет следва да образува дисциплинарно дело и едва след това да започне да събира доказателства, за да направи извод за липсата/наличието на дисциплинарно нарушение, включително /но не задължително/ и след изслушване на служителя, срещу когото е образувано производството, и да изготви решение, към което приложи събраните доказателства и го представи на дисциплинарно-наказващия орган. Тази именно последователност на действията, както и възлагането им от законодателя на съответните органи, е гаранция за съблюдаване на процесуалните права на лицето, срещу което се води производството и в крайна сметка за законосъобразност на акта. В случая тази последователност на действията и компетентност на органа не е спазена, доколкото от събраните по делото доказателства безспорно се установява, че дисциплинарният съвет е започнал да събира доказателства и е изразил становище след образувано на дисциплинарно дело от некомпетентен за това орган. Разпоредбата на чл. 96, ал. 1 от ЗДСл съдържа изрична регламентация кой орган следва да образува дисциплинарното дело и това безспорно е дисциплинарният съвет, а не дисциплинарно-наказващият орган. Издавайки заповед 1305/20.04.2023 г. и образувайки сам дисциплинарното дело, дисциплинарно-наказващият орган е иззел компетентността на дисциплинарния съвет и, както правилно приема административният съд, е нарушил целта на закона да се обезпечи обективното и безпристрастно провеждане на дисциплинарното производство чрез дистанцирането на наказващия орган до завършващия етап на процедурата по ангажиране на дисциплинарна отговорност. В тази връзка правилно и с оглед на установяванията в хода на съдебното производство, първоинстанционният съд не взема предвид при формиране на фактическите и правните изводи представеното за първи път пред него и за целите на съдебното производство решение от 20.04.2023г. на дисциплинарния съвет за образуване на дисциплинарно дело. Правилен е и решаващият извод на съда, че оспореният акт е постановен и в несъответствие с приложимите материално-правни норми, като изложените от съда мотиви в тази насока изцяло се споделят от касационната инстанция и не е необходимо подробното им преповтаряне по аргумент от чл. 221, ал. 2, изр. второ от АПК. Настоящата съдебна инстанция намира също така, че в оспорената заповед не са изложени и мотиви във връзка с определяне на наказанието, като в тази връзка се явява неоснователно възражението на касатора, че последният в заповедта е обосновал вида и размера на наложеното най-тежко наказание. В случая административният орган е определил тежестта на наложеното наказание в едно бланкетно изречение, което е крайно недостатъчно, за да се направи извод, че същият е съобразил предпоставките, тежестта на нарушението и настъпилите от него последици за държавната служба или за гражданите. В заповедта не са изложени конкретни съображения относно тежестта на нарушението и настъпилите от него вредни последици за държавната служба, съответно общинската администрация или за гражданите, както и такива във връзка с цялостното поведение на държавния служител. Липсва също така каквато и да било преценка на обстоятелствата, при които е извършено нарушението. Не е отчетено и цялостното поведение на държавния служител, като не са взети предвид липсата на наказания, както и на други нарушения с характера на допуснатото, а така също и поставените оценки на идивидуалното изпълнение на служителя. Сочените в тази връзка в касационната жалба действия на държавния служител по адм. дело 2709/2022 г. не биха могли да се приемат като цялостно служебно поведение на държавния служител за времето на изпълнение на заеманата от него длъжност, а още по-малко да обосноват извод за спазване изискването на чл. 91, ал. 1, т. 4 от ЗДСл. Ето защо следва да се приеме, че заповедта и в тази част не съответства на формалните изисквания на закона, както и правилно приема административният съд. Допуснатите нарушения във формата също обосновават материалната незаконосъобразност на административния акт. Предвид изложеното настоящата инстанция приема, че решението на Административен съд Варна е правилно и не са налице сочените от касатора основания за неговата отмяна, поради което следва да бъде оставено в сила. При неоснователност на касационната жалба в полза на ответника следва да бъде присъдено заявеното в срок и реално изплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева, съгласно приложен по делото списък на разноските и договор за правна защита и съдействие от 21.04.2024 г. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК Върховният административен съд, второ отделение,