Решение № 10893 от 29.11.2022 г. на ВАС, V о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от министъра на финансите, чрез процесуален представител срещу решение 2901/28.04.2022 г. по адм. дело 12344/2021 г. на Административен съд София град /АССГ/, с което е отменена заповед П - 250 от 22.11.2021 г. на министъра на финансите, с която е наложено дисциплинарно наказание уволнение на М. Петрова и е прекратено служебното правоотношение на същата. По наведени доводи за неправилност и необоснованост на решението се иска отмяната му като незаконосъобразно и постановено при нарушение на съдопроизводствените правила. Касаторът счита, че първоинстанционният съд е постановил решението си в противоречие с установената фактическа обстановка и моли да се постанови решение, с което да се отмени оспореното такова. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът по касационна жалба М. Петрова, в съдебно заседание, чрез процесуален представител оспорва касационната жалба и излага доводи за неоснователността й, респективно счита оспореното решение за правилно и законосъобразно и моли същото да бъде оставено в сила. В съдебно заседание чрез процесуалният си представител заявява, че не претендира разноски и прави възражение за прекомерност на исканото юрисконсултско възнаграждение. В писмените бележки, постъпили след съдебно заседание процесуалният представител иска да му се присъди адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ. Представителят на Върховна административна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, пето отделение, като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените в нея отменителни касационни основания, съгласно чл. 209 от АПК, приема касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна, а разгледана по същество за неоснователна. За да постанови обжалваното решение, АССГ е установил, че с оспорената пред него заповед П - 250 от 22.11.2021 г. е прекратено служебното правоотношение на М. Петрова с ранг I старши на длъжност - директор на дирекция Икономическа и финансова политика към Министерство на финансите, на основание чл. 90, ал. 1, т. 5 и чл. 107, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 108 от Закона за държавния служител (ЗДСл). Дисциплинарното наказание е наложено на Петрова във връзка с направени изводи за извършено нарушение от нейна страна на разпоредбата на чл. 89, ал. 2, т. 1 във вр. с чл. 24, ал. 1 от Закона за държавния служител и чл. 6, ал. 1 от Кодекса за поведението на служителите в държавната администрация, приет с Постановление 57 на Министерския съвет от 2020 г., изразяващо се в отказа на Петрова да подаде своята оставка с цел освобождаване на позицията директор за Република България в Съвета на директорите на Европейската инвестиционна банка /ЕИБ/, за която тя била избрана с решение от 22.06.2018г. на Съвета на управителите за назначаване на членовете на Съвета на директорите на ЕИБ с мандат 5 години. До отказа се стигнало след като с т. 6 от Решение 438 на Министерския съвет за директор за Република България в Съвета на директорите на Европейската инвестиционна банка е предложена М. Димитрова - Бийчър заместник - министър на финансите, като с писмо, изх. 93-21-90/ 25. 10. 2021 г. министърът на финансите на основание чл. 107а от Закона за държавния служител е отправил предложение на настоящия ответник за прекратяване на съществуващото служебно правоотношение за длъжността директор на дирекция Икономическа и финансова политика срещу изплащане на обезщетение в размер на 6-кратния размер на последната получена от държания служител месечна основна заплата. АССГ е изложил мотиви, че заповедта е издадена от компетентен орган, в изискуемата от закона писмена форма, при спазване на регламентираните срокове. Като е анализирал относимите към спора правни уредби, първоинстанционният съд е заключил, че от същите категорично се извежда, че указанието на органа по назначаването за подаване на оставка, както е в настоящия случай, не е сред изчерпателно посочените основания за предсрочно прекратяване на мандатното правоотношение на член на Съвета на директорите на ЕИБ, както и че Решение 438 на Министерския съвет не създава задължение за определени действия по чл. 9, ал. 4 от Устава на ЕИБ, регламентиращ основанията за предсрочно прекратяване на мандатното правоотношение. Приел е, че подаването на оставка е доброволен и личен избор, поради което изричното настояване на министъра на финансите в тази насока представлява груба намеса във формирането на свободно волеизявление от Петрова и по недопустим начин пренебрегва принципа на свобода на труда, прокламиран в Конституцията на Република България и Хартата на основните права на ЕС, поради което настояването за подаване на оставка от Петрова, съдържащо се в писмо на министъра на финансите, осъществява хипотезата на чл.24, ал.2 ЗДСл. и законосъобразно искането не е изпълнено от Петрова. Решението е правилно. Първоинстанционният съд правилно е посочил, че законодателната уредба на ЕИБ се съдържа в глава четвърта от Договора за функциониране на ЕС /ДФЕС/ и по-конкретно чл. 308 от него, който регламентира, че ЕИБ притежава юридическа правоспособност, членове в нея са държавите-членки както и че уставът на ЕИБ е включен в протокол, приложен към Договорите. Такъв е Протокол 5 за Устава на Европейската инвестиционна банка към ДФЕС, в чийто член 9 е дефиниран съставът и мандатът на нейния Съвет на директорите. В последният е посочено, че Директорите се назначават от Съвета на гуверньорите за срок от пет години, като един се определя от всяка държава-членка и един - от Комисията. Следователно мандатното правоотношение на членовете на Съвета на директорите е с източник акт на Съвета на гуверньорите. С т. 2 от РМС 438/ 02.06.2021 г. Министерският съвет предлага М. Димитрова Бийчър заместник-министър на финансите, за директор за Република България в Съвета на директорите на Европейската инвестиционна банка, като по този начин упражнява правомощието си да предложи на Съвета на гуверньорите да назначи определен от органа представител на Република България. Следва да се отбележи обаче, че това само по себе си не засяга непосредствено правната сфера на Петрова. Номинацията на заместник-министъра на финансите Бийчър не може да се счита като равна по значение с /евентуален/ акт на Съвета на гуверньорите, а само като предложение на Република България като държава-членка по чл. 9, ал. 2 от Устава на ЕИБ. Съветът на гуверньорите е този, който преценява независимостта и компетентността на предложените за членове на Съвета на директорите / чл. 9, ал. 2, изр. последно от Устава на ЕИБ/, което отново е в подкрепа на това, че предложението на МС не създава задължение за Петрова за определено действие по чл. 9, ал. 4 от Устава на ЕИБ, регламентиращ основанията за предсрочно прекратяване на мандатното правоотношение. Предвид гореизложеното, правилна е преценката на административният съд, че никъде в нормативната уредба, приложима в процесния случай, не е посочено правомощие на административен орган от държавата-членка да указва подаване на оставка, респективно предсрочно да прекратява мандат в Съвета на директорите на ЕИБ. Настоящият съдебен състав споделя доводите на АССГ, че писмото на министъра на финансите с настояване Петрова да подаде оставка е в нарушение на разпоредбата на чл.48, ал.3 от Конституцията на Република България, уреждащ правото на свободен избор на гражданите на професия и месторабота и чл.15 от Хартата на основните права на Европейския съюз, поради което е неправомерна заповед, съдържаща очевидно правонарушение и за Петрова не е възникнало задължение за изпълнението й съобразно разпоредбата на чл.24, ал.2 ЗДСл. От последното АССГ е направил обоснован и законосъобразен извод, че не е налице извършено дисциплинарно нарушение от страна на Петрова, следователно липсва и основание за наложеното й наказание. АССГ е направил обоснован извод за незаконосъобразност на оспорената пред него заповед и е постановил правилно решение, което като такова следва да се остави в сила. С оглед изхода на делото, няма възможност и основание за присъждане на съдебни разноски в полза на касатора. Ответникът от своя страна не претендира такива до даване ход по същество на делото, а направеното искане в писмените бележки, постъпило след приключване на съдебните прения е просрочено и не следва съдът да се произнася по него. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, пето отделение