Решение № 8566 от 25.8.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5186/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208-228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по жалба на А. И., гражданин на Република Турция, подадена чрез редовно упълномощен процесуален представител, против решение 239 от 11.02.2025 г. по адм. д. 32/2025 г. на Административен съд Търговище. С оспорения съдебен акт е отхвърлена жалбата му против заповед 363з-2714 от 10.12.2024 г., издадена от ВПД Директор на ОДМВР-Търговище, с която на оспорващия, на основание чл.39а, ал.1 и чл. 40, ал. 1, т. 5 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), е наложена принудителна административна мярка "Отнемане на правото на пребиваване в Република България". В касационната жалба се излагат твърдения за неправилност на съдебния акт поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нeобоснованост касационни отменителни основания по чл. 209 т.3 от АПК. Твърди се, че съдът неправилно е приел, че процесната заповед е издадена от компетентния орган по чл.44, ал.1 от ЗЧРБ, тъй като ПАМ следвало да се налага от органа, издал разрешението за предоставяне на постоянно пребиваване в Република България. Твърди, че процесната заповед не съдържала предвидените в чл.59, ал.2 от АПК задължителни реквизити. Не било и отчетено обстоятелството, че лицето е заплащало дължимите здравноосигурителни вноски, каквито задължения вменява закона на лицата по чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ. Иска се отмяна на съдебния акт. Не се претендират разноски. Ответникът - ВПД Директор на ОДМВР-Търговище, в писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящият състав намира жалбата за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211 ал.1 от АПК и от лице, за което постановеното съдебно решение е неблагоприятно. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано във връзка с оспорване на заповед 363з-2714 от 10.12.2024 г., издадена от ВПД Директор на ОДМВР-Търговище, с която на А. И., гражданин на Република Турция, на основание чл.40 ал.1 т.5 от ЗЧРБ е наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, т. 1 от ЗЧРБ "Отнемане на правото на пребиваване в Република България". Съдът е отхвърлил оспорването. За да стигне до правен извод за законосъобразност на оспорения акт, е приел от фактическа страна, че с решение 850576 от 13.10.2021 г. на директора на дирекция "Миграция" при МВР, издадено на основание чл. 25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ, на чужденеца е разрешено право на постоянно пребиваване на територията на Република България. На 04.11.2024 г. била извършена проверка в АИС на МВР относно ефективното пребиваване на А. И. на територията на страната по посочен постоянен адрес. Според приложена по преписката справка за пътуванията му в едногодишен срок след разрешеното му постоянно пребиваване, а именно: за периода от 13.10.2021 г. до 13.10.2022 г. има кратковременни пребивавания на територията на страната от 2 дни и едно еднократно пребиваване от 4 дни, като общо за изследвания едногодишен период чужденеца пребивавал общо 8 дни. През втората година след предоставеното му разрешение за постоянно пребиваване (13.10.2022 - 13.10.2023 г.) е установено, че чужденеца е пребивавал на територията на Република България общо 4 дни. През третата година след издаденото разрешение за пребиваване (13.10.2023 - 13.10.2024 г.) е установено пребиваване на чужденеца за общ срок от общо 2 дни, а за останалия проверен период от 13.10.2024 г. до 04.11.2024 г. пребиваването на чужденеца е общо 3 дни. Изчислено е, че установеният период на пребиваване на чужденеца на територията на Република България за периода от 13.10.2021 г. (когато на А. И. е разрешено право на постоянно пребиваване) до 04.11.2024 г. е пребивавал на територията на Република България общо 17 дни. Административният орган е извършил фактическа проверка на заявения от чужденеца постоянен и настоящ адрес на пребиваване в [населено място], община Омуртаг, област Търговище като в резултат на проведен разговор с наемодателя и ползвателя на имота е получена информация, че И. последно е пребивавал на адреса преди около 1 година и половина, като на предходни етапи е пребивавал 1-2 пъти годишно за около 3-4 дни. Същият е пенсионер и живее в гр. Бурса, Република Турция. След отправено искане до отправено искане до ТД на НАП офис Търговище дали чужденеца се е осигурявал регулярно по КСО и 330 е получен отговор вх. 363000 -37159/19.11.2024 г., че А. И. от датата на разрешеното му постоянно пребиваване в Република България е декларирал, че подлежи на осигуряване на основание чл. 40, т. 5 от ЗЗО, но до момента не е извършвал плащания по данъчно - осигурителна сметка, т. е. същия не се е осигурявал регулярно каквото е императивното изискване на чл. 33, ал. 1, т. 3 от Закона за здравното осигуряване. Въз основа на резултатите от проверката било образувано административно производство на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ. На 10.12.2024 г. ВПД директор на ОД на МВР Търговище издал процесната заповед, с която на оспорващия, на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ е наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, т. 1 от ЗЧРБ - "Отнемане на правото на пребиваване в Република България". Съгласно мотивите в заповедта административният орган е установил, че оспорващият в едногодишен срок след разрешението за пребиваване не се е установил и не пребивава на територията на страната съобразно нормативните изисквания. За да отхвърли оспорването съдът е приел от правна страна, че заповедта не страда от пороците, визирани в чл. 146 от АПК. Съгласно разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ, послужила като правно основание за издаване на оспорената заповед, правото на пребиваване на чужденец в страната се отнема, когато в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г, както и по отношение на членовете на семейството на чужденец по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ. От приобщените по делото доказателства е изведен извод, че А. И. не се е установил на територията на България съгласно изискванията на ЗЧРБ. За период от 13.10.2021 г. до датата на проверка - 04.11.2024 г., чужденецът е пребивавал едва 17 дни, а през първата година след разрешението е пребивавал 8 дни, поради което са били налице предпоставките на чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ. Чужденецът се е установил трайно да живее на територията на Република Турция. По делото не е установено членове на семейството му да се намират и да живеят на територията на страната, няма и платени здравни осигуровки. Административният орган е приел, че културните, социалните и семейните връзки на чужденеца са с Република Турция. С административния акт е прието, че формалните влизания и излизания от страната и краткосрочно пребиваване не могат да се възприемат за установяване на територията на страната. Решението е правилно. При постановяването му не са допуснати релевираните с касационната жалба нарушения. В касационната жалба изцяло се повтарят доводите, поддържани в първоинстанционната жалба. На тези доводи съдът е отговорил подробно и аргументирано, като съображенията му се споделят изцяло от настоящия съдебен състав. Правното основание, послужило за издаването на административния акт се съдържа в чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ и съобразно него се отнема правото на пребиваване ако в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г, както и по отношение на членове на семейство на чужденец по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16, за които изключения не се спори, че в случая не са налице. Разрешението за дългосрочно пребиваване е било издадено на 13.10.2021 г. като в едногодишния срок за ефективно трайно установяване до 13.10.2022 г. лицето е преминавало държавната граница, респ. се е намирало на територията на страната общо за 8 дни. Неоснователни са твърденията на касатора, че с действията си административният орган е осъществил репресия и нарушаване на основните човешки права на чуждия гражданин. Нормата на чл. 40, ал. 1, т. 5 е императивна, поради което издателят на административния акт не разполага с оперативна самостоятелност да избере различна мярка. Титулярът на разрешението за пребиваване е следвало да съобрази поведението си с диспозицията на правното предписание, т. е. в неговата правна сфера лежи задължението за трайно установяване. Настоящият съдебен състав споделя съображенията на първоинстанционния съд, че ЗЧРБ не дава легално определение на понятието "трайно установяване", но същото следва да се тълкува с оглед обичайното му житейско съдържание. Под установяване на определено място, включително в по-широкия смисъл - територията на дадена страна, следва да се разбира, че лицето живее на това място, там учи или упражнява трудова дейност, има социални контакти и се включва в живота на съответните общности, участва в съответните осигурителни системи, още повече, когато това е и задължително. По делото липсват доказателства в подкрепа на твърденията на чужденеца, че има намерение трайно да се установи в България. Установено е, че на заявения от А. И. постоянен и настоящ адрес в [населено място], обл. Търговище са били регистрирани 10 български граждани и едно чуждестранно лице, освен И., въпреки твърденията на касатора, че там живеят само три лица. При извършената от органа проверка на този адрес от наемодателя са получени данни, че чужденецът е бил на адреса преди около 1 година и половина, като на предходни етапи е пребивавал 1-2 пъти годишно за около 3-4 дни. От друга страна от доказателствата по делото се установява категорично, че за определения от закона едногодишен срок той е посетил страната за общо 8 дни. Предвид инцидентните престои на А. И. в страната и обстоятелството, че цялото му семейство живее в Турция, следва да се формира извод, че по делото не са събрани доказателства за намерението на касационния жалбоподател да се установи трайно на територията на Република България лично или със своите близки. Твърденията, касаещи пороци в компетентността на издателя на процесната заповед, са неоснователни, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ, същият е сред органите, на които е предоставено правомощие да налагат принудителни административни мерки по ЗЧРБ. В чл.39а от ЗЧРБ изрично са посочени видовете ПАМ, които могат да бъдат налагани от административните органи по чл.44 от ЗЧРБ, а именно на това основание е издадена процесната заповед. Принудителната административна мярка отнемане на правото на пребиваване в Република България по реда на чл.39, ал.1, т.1 от ЗЧРБ се налага при наличие на основанията на чл.40 от ЗЧРБ от органите по чл.44 от ЗЧРБ, независимо от органа, които е издал първоначално разрешението за пребиваване на територията на РБ. Съдът правилно е изследвал функционалната и териториална компетентност на издателя на акта и предвид приложените по делото заповеди на министъра на вътрешните работи е приел, че ВПД директор на ОД на МВР Търговище притежава необходимите за издаването на заповедта правомощия. При съвкупна преценка на визираните в чл. 23, ал. 1 от ЗЧРБ срокове за пребиваване, първоинстанционният съд е извел правилен извод, че пребиваването на територията на страната в рамките на 8 непоследователни дни за едногодишен период не могат да изпълнят фактическия състав на изискването за уседналост. Предвид гореописаното и при липсата на допуснати в хода на съдебното производство нарушения по смисъла на чл. 209 т.3 от АПК, оспореното пред настоящата съдебна инстанция решение следва да се остави в сила като правилно и законосъобразно. Воден от горното и на осн. чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение