Решение № 396 от 18.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6805/2013 г.

Решение № 396 от 18.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6805/2013 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Светла Бояджиева Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба,подадена от Д. И. Ш. чрез пълномощник адв. Г. П. против решение № 174 от 5.07.13 г., постановено по в. гр. дело № 315/13 г. на Шуменския окръжен съд. С него частично е отменено решение № 88 от 4.02.13 г. по гр. дело № 603/12 г. на Шуменския районен съд и вместо него е постановено друго, с което признато за установено по отношение на М. Й. Г., че Д. И. Ш. му дължи сумата 6 795.90 лв., от които 6300 лв., представляващ размера на дължимия наем за периода от 15.08.09 г. до 30.06.10 г. за ползването на притежавания от ищеца жилищен имот, намиращ се в [населено място], ЖК "Б.", [улица], апартамент № и 465.90 лв., представляваща дължимата сума за направените консумативни разходи, свързани с ползването на имота, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на която е депозирано заявлението по чл. 410 ГПК – 18.11.11 г. С определение № 349 от 13.03.14 г. състав на ІV г. о. на ВКС е спрял производството по делото на основание чл. 292 ГПК, като е счел, че поставените в изложението процесуални въпроси са обусловени от отговорите на въпросите, по който е образувано за разглеждане ТД № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. След приемане на Тълкувателно решение № 4/13 г. делото е възобновено. Настоящият съдебен състав счита,че относимите въпроси се свеждат до това какви възражения на длъжника са допустими в производството по иска по чл. 422 ГПК, отговор на който е даден в т. 11а от тълкувателното решение. В нея е посочено, че възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК е депозирано по време на висящността на процеса, адресирано е до съда и е подадено преди да е започнал да тече срокът за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК. Възможността на длъжника да обоснове оспорванията си във възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК има правните последици на отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК. Независимо от депозиране на обосновано възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК ответникът по иска може да подаде и писмен отговор на исковата молба. Съдът следва да разгледа в производството по чл. 422 респ. чл. 415, ал. 1 ГПК обоснованите оспорвания на вземането на кредитора, като например: основанието, от което произтича вземането,за недействителност на това основание, за погасяване на вземането и др. С обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно,че между страните е постигнато съгласие за ползване на притежавания от ищеца апартамент и за размера на месечния наем от 600 лв. Прието е, че не спори и за периода, в който апартаментът е бил ползван – от 1.12.08 г. до 20.06.10 г., както и за периода, за който не е издължен уговорения наем – от 15.08.09 г. до 30.06.10 г. Съдът е счел за спорно само обстоятелството кой е бил наемател по сключения договор с оглед възражението на ответника в отговора по чл. 131, ал. 1 ГПК, че не е обитавал жилището. Направен е извод,че наемното правоотношение е възникнало с ответника, тъй като той на два пъти е превел по банковата сметка на ищеца парични суми в общ размер 2000 лв., с посочено в платежните нареждания основание за плащане "превод за наем", въпреки данните по делото, че в апартамента е живял синът му И. Ш. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на решението поради съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Поддържа се, че ищецът не е провел пълно и главно доказване относно наличието на облигационно наемно правоотношение с Д. Ш.. Ответникът по жалбата М. Й. Г. моли решението да бъде потвърдено. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,като разгледа жалбата и провери правилността на обжалваното решение на основание чл. 291, ал. 2 ГПК, намира следното: Решението е неправилно. Въззивният съд е съобразил и обсъдил възражението на ответника, депозирано в писмения отговор по чл. 131, ал. 1 ГПК за липса на пасивна легитимация по иска,но при преценката на събраните доказателства е направил необоснован извод,че той е страна по наемния договор.От показанията на свидетеля И. Ш. /син на ответника/ се установява, че с ищеца са били в наемно правоотношение, но не са сключили писмен договор за наем. Той е живял в жилището, като плащал наема на ръка, без ищецът да му издаде разписка, имало и преводи от баща му. Обстоятелството, че И. Ш. е живял в имота се твърди и от свидетеля С. Н.. При тези данни по делото настоящият съдебен състав приема за основателно възражението на ответника, че не е обитавал жилището и съответно не е страна по договора за наем, поради което не следва да отговаря за плащане на наемната цена и консумативите. Обстоятелството, че е платил сумата 2000 лв. за наем не може да наложи друг извод, тъй като няма пречка да изпълни чуждо задължение. Решението следва да бъде отменено, като по реда на чл. 293, ал. 2 ГПК искът по чл. 422 ГПК следва да се отхвърли. С оглед изхода на делото ищецът ще следва да заплати направените от ответника съдебни разноски в размер на 1215.92 лв. Предвид на горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ІV г. о.