Решение № 8866 от 21.06.2011 г. на ВАС по адм. д. № 360/2011 г.

Решение № 8866 от 21.06.2011 г. на ВАС по адм. д. № 360/2011 г., V о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. С решение № 1357 от 22.11.2010 г., постановено по адм. д. № 1792/10 г. Административен съд-Бургас, десети състав, е отхвърлил жалбата на Валентин Вълчев Стоянов от гр. Бургас против Заповед за задържане на лице с рег. № 67 от 15.08.2010 г., издадена от полицейски инспектор в РУП - Царево. Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от Валентин Вълчев Стоянов от гр. Бургас чрез пълномощника му адв. Елеонора Ризова. В същата се прави оплакване, че решението на Административен съд-Бургас е неправилно поради нарушение на материалния закон и е необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат съображения в тази насока. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд - Бургас и вместо него да постанови друго такова, с което да отмени обжалваната заповед за задържане. Ответникът по касационната жалба полицейски орган при Районно управление "Полиция" - гр. Царево не е взел становище. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е не основателна и следва да бъде оставена без уважение. Върховният административен съд, тричленен състав на пето отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е не основателна. С решението си административният съд е отхвърлил жалбата на Валентин Вълчев Стоянов от Бургас против Заповед за задържане на лице с рег. № 67 от 15.08.2010 г., издадена от полицейски инспектор в РУП - Царево. След като е описал накратко фактическата обстановка по издаване на обжалваната заповед, както и събраните доказателства по делото, административният съд е пристъпил към изграждане на своите правни изводи по нейната законосъобразност. В тази насока са изложени мотиви, че заповедта е издадена от компетентен орган, в предвидената от закона форма и при спазване на процесуално-правните материално-правните изисквания на закона. Административният съд е посочил, че заповедта съдържа предвидените в чл. 63 от ЗМВР реквизити, дал е тълкуване на чл. 63, ал. 1, т. 1 от ЗМВР в смисъл, че за прилагането й законът не е изисква да са събрани всички доказателства, установяващи по категоричен начин вина на задържаното лице, а е необходимо само наличие на данни, обосноваващи предположението, че има вероятност лицето да е извършител на престъпление. Съобразявайки събраните по делото писмени и гласни доказателства първоинстанционният съд е приел, че към момента на издаване на заповедта са били налице достатъчно данни, които да обосновават прилагането на принудителната административна мярка спрямо жалбоподателя, от което следва, че заповедта е издадена при спазване на материалния закон. Наведеният от жалбоподателя довод, че след неговото задържане не са извършвани действия с него, е счетен от съда за неотносим към спора, като са изложени мотиви, че преценката за законосъобразност на заповедта за задържане се извършва към момента на издаването й, а настъпилите след това факти са неотносими при тази преценка. Постановеното решение на административния съд е правилно и законосъобразно. Основните оплаквания, които се съдържат в касационната жалба, са за допуснато нарушение на материалния и необоснованост. Наведените доводи са в две основни насоки - 1. че административният съд необосновано е приел, че са налице данни за задържане по смисъла на чл. 63, ал. 1, т. 1 от ЗМВР и 2. че неправилно е прието, че заповедта е издадена при спазване на предвидената в закона форма, тъй като от същата е видно, че тя не съдържа описание на данните, въз основа на които е извършено задържането. Направените оплаквания са не основателни. По делото няма спор от фактическа страна и същата правилно е възприета от първоинстанционния съд. Основните спорни въпроси, които са поставени в жалбата пред първоинстанционния съд са същите, които се повдигат и в касационната жалба - спазване на предвидената от закона форма и наличието на условията, посочени в чл. 63, ал. 1 от ЗМВР. Дадените отговори от страна на административния съд са логически обосновани на фактите по делото и при правилно тълкуване на процесуалния и материалния закон. В съдебната практика се приема, че нормата на чл. 63, ал. 1, т. 1 от ЗМВР не поставя изискването т. н. "данни" да са пълни или категорични, като същите следва да са достатъчно, те. да са от такова естество, че позволяват да се направи извод за връзка между задържаното лице и съпричастността му към извършено престъпление. В конкретния случая от доказателствата по делото се установява, че в РУП-Царево е образувано досъдебно производство за престъпление по чл. 129, ал. 1 във вр. с чл. 325, ал. 1 от НК, като са съществували подозрения, че жалбоподателят е извършител на същото, което само по себе си е достатъчно основание за прилагане на задържане по смисъла на чл. 63, ал. 1, т. 1 от ЗМВР. Изложените в жалбите /първоначална и касационна/ доводи относно задържането са относими за правния институт на мярката за неотклонение "задържането под стража" по смисъла на чл. 56, ал. 1, чл. 58, т. 4 и чл. 63 от НПК, която е различен правен института на задържането по смисъла на чл. 63, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, съставляващ принудителна административна мярка по смисъла на чл. 22 от ЗАНН. Обстоятелството, че няма условия за задържане под стража и повдигане на обвинение за извършено престъпление в рамките на образуваното досъдебно производство, не означава, че не са налице условия за задържане на лицето по реда на чл. 63, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, след като същевременно са налице достатъчно данни за съпричастност на същото в извършването на престъпление. Поради това при правилно тълкуване на закона и съобразявайки фактите по делото административният съд е направил обоснован извод, че заповедта за задържане е издадена в съответствие с материалния закон. Неоснователно е и оплакването, че заповедта е издадена в нарушение на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК, тъй като в нея не са посочени фактическите и правните основания за издаването й. Разпоредбата на чл. 63, ал. 2 от ППЗМВР определя задължителните минимални реквизити на заповедта за задържане - 1.името, длъжността и местоработата на служителя, издал заповедта, 2. основанието за задържането, 3.данни, индивидуализиращи задържаното лице и 4. датата и часът на задържане. Въпросните реквизити се съдържат в процесната заповед. Предвид изложеното по-горе относно характера на данните по чл. 63, ал. 1, т. 1 от ЗМВР следва да се приеме, че описаното в заповедта - "заподозрян" като извършител на престъпление по чл. 129, ал. 1 във вр. с чл. 325, ал. 1 от НК отразява фактическата обстановка по нейното издаване и изводите в този смисъл на първоинстанционния съд са правилни. Предвид на гореизложеното следва да бъде прието, че обжалваното решение на Административен съд -Бургас не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба и при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на пето отделение,