Решение № 8541 от 6.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 4075/2019 г.

Решение № 8541 от 6.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 4075/2019 г., VII о., докладчик съдията Христо Койчев Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Н. Аладжов срещу Решение № 114/07.01.2019 г. на Административен съд София-град, постановено по административно дело № 11466/2018 г. С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата на Н. Аладжов срещу заповед № УРИ5392 ПАМ-885/11.10.2018 г., за налагане на принудителна административна мярка /ПАМ/ "връщане до страната на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна", издадена от началник сектор "Миграция" към СДВР. Касационният жалбоподател, счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Сочи се, че съдът неправилно е приложил нормата на чл. 41, т. 4 от ЗЧРБ, тъй като макар и да е налице решение за отказ за предоставяне статут на бежанец, то следва съдът да отчете и останалите релевантни за спора факти – културните и социални връзки на жалбоподателя, както със страната на произход, така и със страната в която живее, продължителността на пребиваване и семейното му положение. Твърди се, че при решаване на спора съдът не е приложил практиката на СЕС относно Директива 2008/115/ЕО, нито практиката на ЕКПЧ, а така също не са ценени правилно събраните писмени и гласни доказателства. С оглед на горното моли съда да отмени обжалваното решение. Ответникът по касационната жалба – Началник сектор "Миграция" при СДВР, чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата. Твърди, че са налице предпоставките на чл. 41, т. 4 от ЗЧРБ и поради това е издадена и обжалваната заповед. Моли съда да остави в сила обжалваното решение и претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Сочи, че решението е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Предвид събраните доказателства по делото, може обосновано да се приеме, че касатора е с разрешено постоянно пребиваване по смисъла на чл. 25, ал. 1, т. 1 от ЗЧРБ, а това има съществено значение, предвид нормата на чл. 6 от Директива 2008/115/ЕО забраняваща издаване на заповед за връщане в страна на произход. Сочи още че съдът не се е съобразил и с нормата на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е основателна. За да постанови обжалваното решение съдът приема от фактическа страна, че: Н. Аладжов е [дата на раждане], в [населено място], [държава] с баща Б. Аладжов – [народност] и майка И. Аладжова – [народност]. Видно от представената по делото докладна записка УРИ5392 р-965/11.10.2018 г., е посочено, че жалбоподателят Аладжов е задържан от служители на 06 РУ "Полиция" при СДВР без документи за самоличност, като било установено, че лицето е с отказан хуманитарен статут по силата на решение № 8530/10.04.2017 г., на ДАБ и че това решение е потвърдено с решение № 5725/16.10.2017 г., на АССГ. Посочено е още, че лицето е с криминални прояви, няма данни да разполага със средства за издръжка и задължителна медицинска застраховка. На 11.10.2018 г., е издадена и оспорената заповед № УПИ 5392 ПАМ-885, в която на основание чл. 44, ал. 1 и чл. 41, т. 4 от ЗЧРБ е заповядано спрямо Н. Аладжов да се наложи принудителна административна мярка "връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна", като гражданин на Руската Федерация. Въз основа на така установените факти съдът приема от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и при спазване на материалния закон – чл. 44, т. 4 ЗЧРБ. Съдът е посочил, че са налице основанията за налагане на ПАМ, тъй като по отношение на жалбоподателя е настъпил правопрекратяващ юридически факт – отказ от международна закрила по ЗУБ. Решаващия съд е приел, че чл. 39а, ал. 1, т. 2 и чл. 41, т. 4 от ЗЧРБ императивно указват на компетентния административен орган да наложи процесната ПАМ на чужденец, по отношение на който има влязло в сила решение за отказ за предоставяне на международна закрила или убежище и в този случай административният орган действа в условията на обвързана компетентност. Съдът е посочил, че след като веднъж, бъде установено, че лицето е незаконно пребиваващ, компетентните национални органи, трябва по силата на чл. 6, § 1 от Директива 200/115/ЕО, при съобразяване с предвидените в чл. 6, § 2 – 5 изключения, да приемат решение за връщане. Посочено е, че в конкретния случай не са налице изключенията предвидени в чл. 6, § 2-5 от Директивата и правилно органа е наложил принудителната административна мярка. Решението е неправилно. По делото е безспорно, че касаторът е незаконно пребиваващ в страната гражданин на трета държа. С оглед на това той, по принцип, може да бъде адресат на принудителна административна мярка по чл. 41, т. 4 ЗЧРБ, тъй като с приключване на съдебното обжалване на отказа да му бъде предоставена международна закрила или убежище престава да има право на пребиваване на територията на страната, предоставено му за целите на търсената закрила, а няма данни, на каквото и да е друго основание, да притежава право на пребиваване. За прилагането на принудителна административна мярка по чл. 41, т. 4 от ЗЧРБ не е достатъчно срещу лицето да е налице влязло в сила решения за отказ за предоставяне на статут на бежанец или хуманитарен статут, а следва административният орган при налагане на ПАМ задължително да отчете семейното положение и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето т. е. следва нормата на чл. 41, т. 4 от ЗЧРБ задължително да се обвърже с тази на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. Последната гласи, че при налагане на принудителните административни мерки компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. Целта на закона е да бъдат изяснени всички факти, които имат значение относно съществуването или несъществуването на "установяване" за постоянно или "желание" за постоянно установяване на територията на страната, т. е. създаване на трайни връзки със страната, за което се черпят аргументи и от чл. 15, ал. 1 и чл. 25, ал. 1, т. 4, 6, 8, 13 и 16 ЗЧРБ. Видно от доказателствата по делото, вкл. и тези представени пред касационната инстанция е, че касаторът се е установил в България, когато е бил на тримесечна възраст, с родители баща от български произход и майка със словашки произход. Установява се, че лицето е завършило основното си образование в Р. България и до настоящия момент живее на територията на България. Касаторът няма връзка с родината по произход, а и липсват доказателства в тази насока, които да са представени от издателя на обжалвания акт. Следователно, по отношение на Аладжов са налице обстоятелства, които изключват прилагането на принудителната мярка "връщане", тъй като тази мярка би довела до нарушаване на основното му право на личен живот по смисъла на чл. 8 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ). Нарушението на основното право на личен живот е гарантирано от конвенцията такова, което органът е длъжен да съблюдава. Задължителността на горната преценка следва от тълкуването на националната нормативна уредба с относимото европейско законодателство - Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.12.2008 г., относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите-членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни (Директива 2008/115/ЕО/Директивата). Съгласно чл. 1 Директивата определя общите стандарти и процедури, които се прилагат в държавите-членки по отношение на връщането на граждани на трети страни, които са в незаконен престой. В съображение т. 6 изрично е посочено, че решенията на компетентните органи за прекратяване на незаконния престой следва да се вземат индивидуално и въз основа на обективни критерии, което означава, че незаконният престой не следва да е единственото обстоятелство, което трябва да се взема предвид. Директивата установява общ минимален набор от правни гаранции, приложими за решенията за прекратяване на незаконния престой. В съображение т. 13 изрично е посочено, че използването на принудителни мерки следва да бъде подчинено на принципите на пропорционалността и ефективност на предприеманите мерки и преследваните цели. Тези принципи изрично са посочени в чл. 8, § 4 и чл. 11, § 2, определящи допустимите мерки забрана за влизане и извеждане. Освен това в чл. 1 на Директивата е посочено, че мерките се прилагат "в съответствие с основните права, които се явяват общи принципи на правото на Общността, както и на международното право, включително задължения в областта на защитата на бежанците и правата на човека". Следователно стандарт при прилагане на мерките, освен посочените по-горе принципи на индивидуален подход при определяне на мярката, на пропорционалност и ефективност, са и основните права на Съюза. В този смисъл органът, налагащ принудителни мерки спрямо лица с незаконен престой, е длъжен да извърши преценка и на обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ и едва в съответствие с тези изводи да прецени да наложи или не мярката и съответно какъв да бъде нейният размер. Безспорно е, че основното право на личен живот не е от категорията на абсолютните такива и може да бъде предмет на ограничения, наложени от държавата, но само, когато ограничението е предвидено в закон и е необходимо в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. Нито една от сочените хипотези в случая органът не твърди, че е налице. С оглед на това, и при отчитане на множеството факти и обстоятелства, които доказват непропорционалността на приложената принудителна мярка по отношение на основното право на личен живот на касаторът, изводът на съда за законосъобразност на оспорената заповед е неправилен, постановен в нарушение на материалния закон. Това прави обжалваното съдебно решение неправилно и съдът следва да го отмени, вкл. и в частта за разноските, и вместо него да постанови друго, с което да се отмени оспорваната заповед. С оглед изхода на спора, се следват разноски за касаторът, в размера в който са предявени и за двете инстанции. Възражението за прекомерност, направено от представителя на ответника е неоснователно, тъй като размера на адвокатското възнаграждение по отделно за всяка една от съдебните инстанции е съобразен с минималния такъв според нормата на чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1/09.04.2004 г., за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК и чл. 222, ал. 1 АПК, настоящият състав на седмо отделение на Върховен административен съд