Решение № 1677 от 7.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 2179/2018 г.

Решение № 1677 от 7.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 2179/2018 г., II о., докладчик съдията Илияна Дойчева Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на Ц. Колева против решение № 84 от 10.01.2018 г., постановено по адм. д. № 172/2017 г. по описа на Административен съд гр. Разград. Касаторката навежда доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост – отменителни основания съобразно чл. 209, т. 3 АПК. Моли за отмяната му. Ответникът – кметът на Община гр. Разград, в писмено становище, оспорва касационната жалба. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила и претендира присъждане на юрисконсулско възнаграждение. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в законоустановения срок, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна като съображенията за това са следните: С обжалваното решение Административен съд гр. Разград отхвърля жалбата на Ц. Колева против заповед № 1127/19.10.2017 г. на кмета на Община Разград, с която е прекратено наемното правоотношение с Ц. Колева и членовете на семейството й за отдаденият им под наем жилищен имот - частна общинска собственост, поради отпадане на условията и изтичане на срока за настаняване в общинското жилище. За да постанови този резултат първоинстанционният съд приема, че заповедта е издадена от компетентен орган, в предписаната от закона форма, при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и същата е в съответствие с материалния закон и неговата цел, поради което прави извод за законосъобразност на оспорения административен акт. Обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на процесуалните правила. От събраните по делото доказателства по несъмнен начин е установено, че жалбоподателката, заедно с членовете на семейството й - съпруг и две малолетни деца е настанена в общинско жилище със заповед от 21.06.2013 г. за срок от три години. Установено е, че към датата на издаване на оспорената заповед Колева има още едно малолетно дете, а съпругът и е починал т. е. жалбоподателката живее в жилището заедно с трите си малолетни деца. С оглед възрастта на децата, чл. 15, ал. 1 от Закона за закрила на детето не намира приложение, но съдът допуска нарушение на чл. 15, ал. 6 от Закона за закрила на детето, съдържащ правилото, че при всяко дело съдът или административният орган уведомява дирекция "Социално подпомагане" по настоящия адрес на детето, която изпраща представител, който изразява становище, а при невъзможност предоставя доклад. По делото не са налице данни, нито се твърди, че за случая е била уведомявана компетентната дирекция "Социално подпомагане" по настоящия адрес на малолетните деца, а по време на административното производство не е присъствал социален работник, който да даде становище, нито е представен социален доклад. Съдът също не спазва изискването на цитираната норма. Многократно в практиката си Върховният административен съд е имал възможността да се произнесе по приложението на горецитираната разпоредба, като приема, че същата е императивна по характер и нарушаването й води до съществено нарушение на процесуалните правила. По силата на чл. 15, ал. 6 от закона социалният работник действа в качеството си на гарант за защита правата и интересите на детето и именно в това качество следва да даде становище или да предостави социален доклад, отчитайки най-добрия интерес на детето. Разпоредбата следва да се тълкува във връзка с прилагане принципа за "висшия интерес на детето" установен в Конвенцията на ООН за правата на детето. Ето защо изводът на съда, че при постановяването на заповедта не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, е незаконосъобразен. Неправилен е и изводът на съда за законосъобразност на административния акт и съответствието му с целта на закона. При съобразяване принципа за съразмерност (чл. 6 АПК) фактът, че жалбоподателката живее с трите си малолетни деца, за които се грижи и издържа, безусловно задължават административния орган преди издаването на оспорената заповед да извърши проверка, дали децата действително обитават жилището, посещават ли училище и детска градина в близост до жилището и да прецени тяхното положение. С оглед най-добрия техен интерес, административният орган е бил длъжен да извърши преценка на последиците, които ще настъпят за тях при промяна на обстоятелствата вследствие на издадената от него заповед (пар. § 1, т. 5 от Допълнителната разпоредба на Закона за закрила на детето) и да изложи мотиви в тази връзка. Следвало е да бъдат обезпечени интересите им с оглед осъществяване на административната процедура, съгласно предвиденото в чл. 15 от Закона за закрила на детето, което не е сторено. Освен това в случая се дължи и преценка за съответствие на акта с чл. 8, § 1 КЗПЧОС, тъй като правото на жилище е въздигнато от конвенцията като основно защитимо право на всеки индивид в т. ч. и преценка за пропорционалността на мярката, а именно дали същата отговаря на "належаща обществена нужда" и по специално пропорционална ли е на преследваната законна цел. Допуснатите нарушения при издаване на административният акт обуславят и неговата незаконосъобразност, а изводът на съда в обратния смисъл е неправилен. Следователно оспореният административен акт е издаден при съществени нарушения на административнопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и неговата цел, поради което същият е незаконосъобразен. С оглед на изложеното обжалваното решение е неправилно и следва да се отмени, като се постанови друго решение по съществото на спора, с което оспореният административен акт да се отмени, а преписката да се върне на административния орган за ново произнасяне. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 вр. чл. 222, ал. 1 АПК Върховният административен съд, второ отделение,