Решение № 2140 от 5.3.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10338/2024 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Макао-2 ООД срещу решение 8614/13.06.2024 г., постановено по адм.д. 3724/2024 г. по описа на Административен съд София-град (АССГ). Касаторът обжалва съдебното решение като твърди, че е неправилно, постановено в разрез с материалния и процесуалния закон, а евентуално поддържа становище и за неговата нищожност. Подробни съображения в подкрепа на твърденията са изложени в касационната жалба. Наведените аргументи е възможно да бъдат квалифицирани като касационни основания по чл. 209, т. 3 и при условията на евентуалност по чл. 209, т. 1 от АПК. Касационният жалбоподател иска отмяна на атакуваното съдебно решение. Претендира разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът изпълнителният директор на Националната агенция за приходите (НАП) оспорва касационната жалба по изложени писмено съображения. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на претендираните от другата страна разноски. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, пето отделение, намира, че касационната жалба като подадена от страна по делото, в срок, против неблагоприятен за касатора подлежащ на съдебен контрол съдебен акт, е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С обжалваното решение 8614/13.06.2024 г., постановено по адм.д. 3724/2024 г. по описа на АССГ е отхвърлена жалбата на Макао-2 ООД против Решение 000030-3486/25.03.2024 г. на изпълнителния директор на НАП, с което е оставено без уважение искането му с вх. 94-М-389/31.01.2024 г. за изплащане на сума в размер на 13806,66 лв., представляваща лихва на възстановена и обявена за недължимо платена сума за държавна такса в размер на 100000 лв. Административният съд е приел, че оспореното решение е издадено от компетентен орган, при упражняване на предоставените му правомощия в съответствие със закона, в предвидената от закона форма, без допуснати нарушения на административнопроизводствените правила и при правилно приложение на материалния закон. Решаващият съд е изложил подробни мотиви, въз основа на които дори при различно тълкуване на закона, е обоснован извод, че за изпълнителният директор на НАП не е възникнало задължение да разпореди плащане на поисканата от дружеството сума. Така постановеното съдебно решение е действително, допустимо и правилно. На основание чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция дължи произнасяне относно действителността, допустимостта и съответствието на обжалваното съдебно решение със закона, поради което независимо, че искането в касационната жалба за обявяване на нищожност е предявено като евентуално, се налага първо разглеждане на основанията по чл. 209, т. 1 и т. 2 от АПК, а след това да се пристъпи към преценка относно наличието на другите наведени основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Обжалваното съдебно решение е постановен от законен състав, в писмена форма, след сезиране с жалба против акт на административен орган, с който е отречено претендирано от правен субект имуществено право, поради което трябва да се приеме, че е действително и допустимо. Евентуално поддържаното оплакване за нищожност на съдебния акт не кореспондира с осъществените от самия касационен жалбоподател процесуални действия по оспорване на акта, с който е приключило инициирано от него административно производство по повод твърдяно от него материално имуществено право, което подлежи на удовлетворяване именно по този ред. При напълно изяснена фактическа обстановка, която не се оспорва от страните по делото и се установява от събраните писмени доказателства, АССГ е достигнал до законосъобразен правен извод относно компетентността на изпълнителния директор на НАП като орган, упражняващ надзор върху хазартната дейност, а не като орган по приходите да се произнесе по искането на Макао-2 ООД. Съгласно чл. 60 от Конституцията на Република България гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните доходи и имущество. Данъчни облекчения и утежнения могат да се установяват само със закон. По аргумент от тази норма на Основния закон е възможно да бъдат споделени мотивите на първата инстанция, че по отношение на искането за заплащане на лихви върху недължимо платена сума за държавна такса по чл. 30, ал. 6 от ЗХ не е приложим реда за прихващане и възстановяване, установен в ДОПК за недължимо платени или събрани суми за данъци, задължителни осигурителни вноски, наложени от органите по приходите глоби и имуществени санкции, както и суми, подлежащи на възстановяване съгласно данъчното или осигурителното законодателство от НАП. Таксата по чл. 30, ал. 6 от ЗХ не е данъчно вземане по смисъла на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), а държавна такса, установена в специален закон, поради което по отношение на нейното определяне по основание и размер, респективно заплащане или връщане, са приложими общите правила на Закона за държавните такси (ЗДТ). Уредбата в § 22 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за държавния бюджет на Република България за 2024 г. е с временен характер и е относима за таксата по чл. 30, ал. 6 от ЗХ, която е дължима от организаторите на хазартни игри с игрални автомати с лицензи, издадени преди 1 януари 2024 г. за времето, което остава до края на вече издадения им лиценз. Само тази еднократна част от таксата, определена по формула с еднократно действие, се декларира и внася в срок до 28 февруари 2024 г. при условията и по реда на чл. 92 от ЗХ, според който декларирането и установяването на променливата част от таксите по чл. 30, ал. 3 и 4 се извършват по реда на ДОПК и издадените актове се обжалват по реда на същия кодекс. Следователно препращането от чл. 92 от ЗХ към ДОПК не се отнася към таксата по чл. 30, ал. 6 от ЗХ, която с решение от 21.09.2022 г. на изпълнителния директор на НАП е възстановена на Макао-2 ООД. Този извод се подкрепя и от установената непротиворечива практика, формирана по спорове, разглеждани по реда на АПК, относно законосъобразността на решенията на изпълнителния директор на НАП, с които се отказва възстановяване на суми, внесени като такса по чл. 30, ал. 6 от ЗХ при действието на чл. 30, ал. 7 от ЗХ (редакцията в ДВ. бр.104/08.12.220 г.). По аргумент на по-силното основание процедурата по чл. 129 и сл. от ДОПК не е приложима и по отношение на лихвите върху вземането от недължимо платена такса по чл. 30, ал. 6 от ЗХ. В случая Макао-2 ООД е избрало да поиска плащане на конкретно определена от него сума (13806,66 лв.), за която твърди, че представлява лихвата върху платената от него и в последствие върната от НАП сума в размер на 100 000 лв., представляваща недължимо платена такса по чл. 30, ал. 6 от ЗХ за издаване и поддържане на лиценз за игрални автомати. По изложените вече мотиви настоящият съдебен състав приема, че произнасянето на изпълнителния директор на НАП по повод наличието/липсата на основание за заплащане на лихва върху главница, формирана от такса по чл. 30, ал. 6 от ЗХ, респективно споровете относно правните и фактически последици от подобно (не)произнасяне, включително дължимостта на лихви, не подлежат на разглеждани по реда на ДОПК, който е специален и е само за изрично предвидени в кодекса хипотези. Приложението по аналогия (чл. 49, ал. 2 от Закона за нормативните актове) и на процедурни правила, създадени за администриране и контрол за законосъобразност на данъчното облагане, трябва да се счита изключено на основание чл. 60 от Конституцията на Република България. Съгласно чл. 16 от ЗХ (Изм. - ДВ, бр. 69 от 2020 г.) държавният надзор в областта на хазарта и свързаните с хазарт дейности се осъществява от изпълнителния директор на Националната агенция за приходите. В случая изпълнителният директор на НАП се е произнесъл с изричен акт по искане на лице, което притежава лиценз за хазартна игра и твърди, че има вземане към НАП, което е възникнало именно по повод този лиценз и приключил спор относно размера на дължимата за продължаването му държавна такса. От тази гледна точка се налага извод, че с издаването на този акт изпълнителният директор на НАП е упражнил общата си компетентност в областта на хазарта и се е произнесъл по отправено до него искане, което е намерил за неоснователно. Спорът относно наличието на фактическо и правно основание за удовлетворяване на искането на Макао-2 ООД именно чрез издаване на индивидуален административен акт е въпрос относно съществуването и възможността за защита по този ред на твърдяното право на вземане в размер на 13 806,66лв., представляващо лихва върху недължимо събрана държавна такса по чл. 30, ал. 6 от ЗХ, който правилно е разрешен от първата инстанция. За изпълнителния директор на НАП не съществува задължение да удовлетвори искане с подобно съдържание доколкото нито в ЗХ, нито в Закона за държавните такси съществува общо правило, според което връщането на недължимо събрани такси по чл. 30, ал. 6 от ЗХ се осъществява задължително заедно с лихва. Разпоредбата на чл. 96, ал. 4 от ЗХ регламентира, че недължимо платени или събрани суми по ал. 1-3 (такси по чл. 30, ал. 3 и ал. 4 от ЗХ, годишни такси за социално отговорно поведение, глоби и лихви) и подлежащи на възстановяване се прихващат или възстановяват по реда на ДОПК, но подобно препращане липсва за таксите по чл. 30, ал. 5 и ал. 6 от ЗХ. Следователно уредбата относно дължимостта на лихви по чл. 129, ал. 6 от ДОПК не е приложима за таксата, връщането на която се твърди, че поражда право на парично вземане в размер на лихвата върху нея. По изложените съображения се налага извод, че изпълнителният директор не е бил длъжен да признае и установи по размер твърдяното от Макао-2 ООД вземане и да го удовлетвори по административен (доброволен) ред чрез издаване индивидуален административен акт. По реда на АПК правилно и законосъобразно АССГ е приел за установено само, че за изпълнителният директор на НАП не е налице законово задължение да удовлетвори искането на Макао-2 ООД за заплащане на сумата 13806,66 лв. чрез издаване на индивидуален административен акт, с който да признае това вземане (в същия смисъл виж и решение 1884/26.02.2025 г., постановено по адм.д. 9752/2024 г. по описа на Върховния административен съд). Оплакванията в касационната жалба за допуснати нарушения на процесуални закон не са конкретизирани и се явяват напълно неоснователни. По изложените съображения касационната инстанция намира, че не са налице посочените в касационната жалба основания за отмяна на атакуваното съдебно решение. При извършената на основание чл. 218, ал. 2 от АПК служебна проверка относно валидността, допустимостта на съдебното решение и спазването на материалния закон, касационната инстанция намира, че решението е валидно, допустимо и при постановяването му е съобразен материалния закон. По водене на делото пред настоящата инстанция ответникът не е направил разноски, но е представляван от юрисконсулт, поради което с оглед изхода на спора и направеното искане има право да му бъдат определени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв. По изложените съображения Върховният административен съд, пето отделение