Решение № 17113 от 23.12.2011 г. на ВАС по адм. д. № 9189/2011 г.

Решение № 17113 от 23.12.2011 г. на ВАС по адм. д. № 9189/2011 г., VII о., докладчик съдията Даниела Мавродиева Производство по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 46, ал. 1 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Образувано е по касационна жалба на директора на дирекция "Миграция" - МВР против решение № 2377 от 17.05.2011 г., постановено по адм. дело № 19/2011 г. на Административен съд - София град, с което е отменена негова заповед № 2008000394/29.09.2008 г. за налагане на принудителни административна мярка "забрана за напускане на страна" по отношение Абдул Джабар Набша - гражданин на Сирия на основание чл. 43, ал. 1, т. 2 ЗЧРБ. В жалбата се излагат доводи за неправилност на решението поради необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон - касационни основания по чл. 209, т. 3, предл. 1-во и 3-то АПК. Иска се отмяната му и отхвърляне на жалбата срещу постановения от касатора индивидуален административен акт. Ответната страна - Абдул Джабар Набша - лично, в съдебно заседание, оспорва жалбата. Заключението на представителя на Върховната административна прокуратура е за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, седмо отделение, намира касационната жалба за допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на оспорване валиден и допустим съдебен акт. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. С оспорената пред първоинстанционния съд заповед № 2008000394 от 29.09.2008 г. на директора на дирекция "Миграция", на основание чл. 43, ал. 1, т. 2 ЗЧРБ е разпоредено на Абдул Джабар Набша - гражданин на Сирия, да бъде наложена ПАМ " Забрана за напускане на страната" до отпадане на основанието. Заповедта е мотивирана с постъпило писмо 02941/16.09.2008 г. от РС Пловдив, съгласно което за лицето са налице данни, че има задължения над 5000 лева по изпълнително дело № 20088200400088/08 на ЧСИ № 820 с район на действие ПРС. Съгласно нормата на чл. 43, ал. 1, т. 2 ЗЧРБ "забрана за напускане на Република България" се налага на чужденец, който има задължения над 5000 лв. към български юридически или физически лица, които са установени по съдебен ред и не са надлежно обезпечени. По делото е безспорно установено, че Абдул Джабар Набша е чужденец по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗЧРБ и че има задължения над 5000 лева към българско ЮЛ, като задължението е установено по съдебен ред и не е надлежно обезпечено. Обжалваната заповед е издадена в съответствие с цитираната по-горе норма на ЗЧРБ, но в противоречие с чл. 12 от Международния пакт за граждански и политически права (МПГПП) и чл. 2 от Протокол № 4 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). Решението е правилно. Съгласно чл. 12 от МПГПП и чл. 2 от Протокол № 4 към КЗПЧОС всяко лице е свободно да напусне пределите на всяка страна, включително и своята. Упражняването на това право не подлежи на никакви ограничения, освен на тези, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната или обществената сигурност, за поддържане на обществения ред, за предотвратяване на престъпления, за защитата на здравето и морала или на правата и свободите на другите. Съгласно чл. 35, ал. 1 от Конституцията на Република България всеки има право свободно да избира своето местожителство, да се придвижва по територията на страната и да напуска нейните предели. Това право може да се ограничава само със закон, за защита на националната сигурност, народното здраве и правата и свободите на други граждани. А по силата на чл. 26, ал. 2 от Конституцията чужденците, които пребивават в Република България, имат всички права и задължения по тази Конституция с изключение на правата и задълженията, за които Конституцията и законите изискват българско гражданство. Несъмнено чл. 43, ал. 1, т. 2 ЗЧРБ ограничава правото на чужденците свободно да напускат пределите на Република България. Това право може да бъде ограничавано, но единствено при спазване на разпоредбите на чл. 12 МПГПП и чл. 2 от Протокол № 4. Предназначението на нормата на чл. 43, ал. 1, т. 2 ЗЧРБ е по-бързо и ефективно удовлетворяване на определен имуществен интерес, който в повечето случаи, който в повечето случаи по своя обхват и значимост не би могъл да се свърже с обективна необходимост да бъдат защитени живота, здравето и благосъстоянието на обществото като цяло. Само в изключителни и на практика твърде редки хипотези своевременното изпълнение на едно парично задължение би обусловило преодоляване или предотвратяване на състояние на реална непосредствена опасност за националната сигурност и народното здраве според конституционното съдържание на двете понятия, отразено и в редица парламентарни актове - вж. § 1, т. 1 и т. 2 от допълнителните разпоредби на Закона за Държавна агенция "Национална сигурност" (обн., ДВ, бр. 109/2007 г., последно доп., бр. 9/2011 г.); т. 20 от Концепцията за национална сигурност на Република България (обн., ДВ, бр. 46/1998 г.); чл. 2 от Закона за здравето (ДВ, бр. 70/2004 г., последно доп., бр. 9/2011 г.) и др. При всяко положение ограничението по чл. 43, ал. 1, т. 2 ЗЧРБ е допустимо от гледна точка на предназначението му да защитава правата и свободите на други граждани. Неизпълнението на осъдителните съдебни актове за частни парични задължения в големи размери засяга конституционно признатите интереси на физическите и юридическите лица да се ползват от частната собственост като тяхно основно право по смисъла на чл. 17 от Конституцията, накърнява свободата им да поемат отговорност за своето съществуване на базата на законно придобито имущество, включващо и вземания Затова ограничението по чл. 43, ал. 1, т. 2 ЗЧРБ имат легитимна цел по смисъла на чл. 35, ал. 1, изр. 2 от Конституцията Разпоредбата на чл. 43, ал. 1, т. 2 ЗЧРБ не е съобразена обаче с принципа на пропорционалност. Удовлетворяването на надлежно установените публични и частни задължения трябва преди всичко да се обезпечи чрез ефективно, бързо проведено изпълнително производство, насочено не към самоцелно санкциониране на личността на длъжника, а най-вече към издирване на негово секвестируемо имущество и прехвърлянето му до размера на установеното парично вземане в патримониума на съответния кредитор. Наистина лицето, обвързано със задължения в изпълнителния процес, може недобросъвестно да създава прегради за неговото нормално развитие, като съзнателно възпрепятства получаването на покани, съобщения и призовки, не осигурява достъп до подлежащи на контрол обекти, отказва да представи информационни носители или да даде обяснения, укрива имущество и т. н. В тези случаи временното ограничаване на основното право на гражданина да напуска страната би било адекватно средство - стимул за удовлетворяване на кредитора по публичното или частното вземане. В случая чл. 43, ал. 1, т. 2 от Закона не прави никакво разграничение между длъжник, който при липсата на обективна възможност за незабавно изпълнение на дълга (независимо дали е публичен или частен) всячески съдейства на органите по изпълнението, и онзи, който с поведението си съзнателно осуетява или забавя удовлетворяването на вземането. Според действащия закон ограничението за напускане на страната задължително се взема по отношение на всеки, който дължи и не изпълнява, а от това следва, че когато се налага на лице, което не затруднява изпълнението, има единствено наказателен характер. В последния случай мярката няма да е наложителна за отбрана от опасността, нито би съставлявала подходящо средство за постигане на конституционно оправданата цел. Нещо повече, понякога би могла дори да навреди на изпълнението - например, когато длъжник с правомерно поведение в изпълнителния процес има осигурена работа и обективна възможност да увеличи имуществото си в друга държава, особено при отчитане на възможността за свободно движение на работната сила в рамките на Европейския съюз. Разпоредбата на чл. 43, ал. 1, т. 2 от Закона изисква автоматично налагане на ограничението при наличие на частни задължения. Административният орган няма право на преценка, а е длъжен, при отправено към него искане от компетентните органи, да наложи мярката. По този начин мярката не се съобразява с релевантните обстоятелства досежно конкретното лице, не отчита тежестта на случая и въздействието, което той би имал върху националната или обществената сигурност, съответно върху поддържането на обществения ред, т. е. не е ясно тя преследва ли една от законните цели, посочени в т. 3 на чл. 2 от Протокол № 4, макар да служи по принцип на справедлива цел - събиране на дължими частни задължения. Автоматичното налагане на мярката и невъзможността нито административният орган, нито съдът да обсъждат релевантните за налагането й факти като размер, предоставено в хода на производството обезпечение, погасяване и други, правят съдебният контрол неефективен и с оглед на това водят до нарушение на чл. 13 от Конвенцията - право на ефективни правни средства за защита. Изложеното по-горе налага извод, че обжалваната в първоинстанционното производство заповед, издадена на основание чл. 43, ал. 1, т. 2 ЗЧРБ, противоречи на чл. 12 МПГПП и чл. 2 от Протокол № 4 към КЗПЧОС и е в нарушение на чл. 13 от КЗПЧОС, които съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията са част от вътрешното право на страната и имат предимство пред онези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. При безспорно установената фактическа обстановка решаващият съд законосъобразно е отменил оспорената пред него заповед, приемайки, че обжалвания административен акт е издаден в нарушение на материалния закон - чл. 12 МПГПП и чл. 2 от Протокол № 4 към КЗПЧОС. Предвид изложеното, първостепенният съд е приложил правилно материалния закон, изводите му са обосновани и се подкрепят от ангажирания доказателствен материал. Административният съд е изложил изключително подробни и убедителни мотиви при тълкуването на цитираните вътрешноправни разпоредби и текстове на международните договори, и приложимостта им към конкретния казус, които настоящата инстанция изцяло споделя. При липса на релевираните касационни основания, обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,