Решение № 160 от 8.04.2009 г. на ВКС по н. д. № 110/2009 г.

Решение № 160 от 8.04.2009 г. на ВКС по н. д. № 110/2009 г., III н. о., НК, докладчик съдията Борислав Ангелов Производството е образувано по жалбата на подсъдимите С. А. А. и С. Н. М., против решение № 267 от 24.11.2008 г. по в. н. о. х. д. № 483/08 г. на Пловдивски апелативен съд. Касационните жалби на двамата подсъдими са идентични по съдържание и с тях по същество се оспорва авторството на деянието. Твърди се, че тяхното участие в престъплението за което е осъдени не е доказано по несъмнен начин. Не е направено разпознаване между тях и пострадалия, както и очни ставки. Не са присъствали на разпита му пред съдия. Освободен е от органа на досъдебното производство и по късно в съдебната фаза на процеса при отправена съдебна поръчка не е намерен на посочения от него адрес в Р. Т. Изразява се съмнение за съществуването на такова лице. Подсъдимият А. твърди, че на инкриминирата дата се е намирал в гр. К. Прави се искане за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане. Назначените от съда служебни защитници поддържат жалбите. Прокурорът даде заключение за неоснователност на жалбите и оставяне на решението в сила. ВКС на РБ за да се произнесе взе предвид следното: С присъда № 13 от 01.07.2008 г. по н. о. х. д. № 263/08 г., Кърджалийски окръжен съд е признал подсъдимите С. Н. М. и С. А. А. за виновни в извършено престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 2, вр. с чл. 198, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 НК и при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК са осъдени по на две години и шест месеца лишаване от свобода, условно с изпитателен срок от по четири години за всеки един от тях. С обжалваното решение присъдата е потвърдена. Върховният касационен съд като обсъди доводите на страните и извърши проверка на решението в пределите на чл. 347, ал. 1 НПК намира, че жалбите са НЕОСНОВАТЕЛНИ. Въззивната инстанция е обсъдила доводите съдържащи се и в касационните жалба и за да ги отхвърли като несъстоятелни е изпълнила задължението по чл. 339, ал. 2 НПК, като са изложени подробни и убедителни съображения, основани на задълбочен и обективен анализ на събраните по делото доказателства. Тяхната достоверност не подлежи на преобсъждане в касационното производство. Касационната инстанция не може да установява нови фактически положения, а само проверява приложението на закона в рамките на установените от въззивния съд. При проверката не се констатира, да са допуснати съществени и груби нарушения при формирането на вътрешното убеждение на съда, в разрез с основните принципи на процесуалния закон, или фактическите и правни изводи да се основават на несъществуващи или изопачени по делото факти и обстоятелства. Спазен е процесуалния ред на събирането, проверката и оценката на доказателствената съвкупност и правилата на формалната логика. Въззивният съд отново подробно се е занимал с авторството на деянието и е направил законосъобразния извод, че подсъдимите М. и А. са осъществили престъпния състав за който са осъдени. Изложените в тази връзка съображения са подробни, последователни и подкрепени от доказателствата по делото. След обсъждане на противоречията, изразяващо се главно в твърдяното от подсъдимите за липсата на съпричастност към престъпното посегателство, правилно е прието като защитна позиция, израз на упражненото им право на защита. То е напълно опровергано от правилното кредитиране на последователните и убедителни свидетелски показания на пострадалия Ф. Г. (пред съдия на л. 16 и 17 от дозн., приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл. 281, ал. 1, т. 4 НПК), относно обективните и субективни признаци на грабежа-времето, мястото, начина на извършване на деянието, упражнената сила и действията на всеки от подсъдимите при отнемането на вещите. Подробно ги е описал по външен вид като - ръст, възраст, телосложение, коса и облекло. Посочил е марката и регистрационния номер на лекия автомобил, собственост на подсъдимия М. На следващият ден в извършено от него разпознаване по реда на чл. 171, ал. 4 НПК, категорично е посочил двамата подсъдими като извършители на престъплението. Те се подкрепят и от показанията на св. Е. дадени също пред съдия и приобщени към доказателствата на основание чл. 281, ал. 1, т. 1 НПК, че в заведението където е работила като сервитьорка на една маса са били подс. М. (Д.) и още четирима непознати лица, а на друга подсъдимият А. са разговаряли на турски език. Впоследствие е извършено разпознаване от нея на подсъдимите и посочени като посетители на заведението. Св. Х. опровергава твърдяното от подсъдимите, че преди деянието за което са обвинени не се познавали, защото ги е видял на една маса в заведение, и на следващият ден е чул за извършен грабеж и това, че се издирват. От приложените СРС по отношение на двамата подсъдими са регистрирани разговори между близките на подс. А., че се укрива по повод на някакъв бой заедно със Д. От извършения преглед на пострадалия непосредствено след грабежа обективно са констатирани охлузвания по кожата и кръвонасядания по тялото, а заключението на СМЕ е, че отговарят да са получени по време и начин описани от него. При тази безспорна корелация на тези доказателствени източници правилно е прието, че авторството на деянието е доказано по несъмнен начин, както изисква чл. 303, ал. 2 НПК и е приложен закон, който е следвало да бъде приложен по отношение на двамата подсъдими. И двете съдебни инстанции са изложили правилни съображения, че разпознаването по снимков материал е допустимо процесуално-следствено действие, когато извършителите не са задържани, и е единствено възможност за установяване на тяхната самоличност. Разпознаването от пострадалия е извършено на 21.07.2002 г. На 23.07.2002 г. подс. М. не е намерен на посочения от него адрес и по данни на близки е заминал за Г. Обявен е за ОДИ и е задържан за 48 часа на 25.07.2002 г. Другият подс. А. на 24.07.2002 г. също е обявен за ОДИ и задържан на 5.08.2002 г. Обосновано е приет за неубедителен опита на близки роднини на подс. А. да му създадат алиби за времето преди деянието. Това, че пострадалият не е намерен на адреса при опита да се изпълнят съдебните поръчки до Р Т. от страна на прокуратурата и съда не означава, че такова лице не съществува, след като с писмо от МВР Главна дирекция "Гранична полиция" е установено, че Ф. Г. с гражданство Т. е влязло в страната с посочен паспорт на 17.07.2002 г. по шосе през ГКПП "К. А.". Вътрешното убеждение на съда е изградено при спазване принципните норми на чл. 13 и чл. 14 НПК. При постановяване на осъдителната присъда и обжалваното решение не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК, довели до ограничаване процесуалните права на подсъдимите и основание за тяхната отмяна. Маркираното искане за намаляване размера на наказанието на подсъдимия А. в представеното писмено становище от служебния защитник - адв. Д. не следва да бъде обсъждано, след като не е посочено като касационно основание в жалбата. Решението като правилно и законосъобразно следва да остане в сила. По изложени съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд на РБ, в състав на III н. о.,