Решение № 287 от 13.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 272/2010 г.

Решение № 287 от 13.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 272/2010 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Борис Илиев Производството е по чл. 290 от ГПК. С определение № 185/04.02.2011 г. на ВКС, IV г. о. по гр. д. № 272/2010 г. по жалба на Н. М. Д., И. Б. И. и М. Б. С. е допуснато до касационно обжалване въззивно решение на Пернишки окръжен съд № 332 от 10.11.2009 г. по гр. д. № 524/2009 г., в частта му, с която са отхвърлени предявените от Н. М. Д. искове против Б. И. Д., М. Н. С. и Г. В. С. По първият от тези искове, квалифициран по чл. 26 ЗЗД вр. чл. 22, ал. 2 и 3 от СК от 1985 г. (отм.), съдът е отказал да обяви нищожността на договор за продажба, сключен с нотариален акт № ***, т. ***, рег. № ****, н. д. № 116/2004 г. на нотариус рег. № ***, с който Б. И. Д. продава на М. Н. С. недвижим имот в махала Г., [населено място], общ. Р. По вторият иск съдът е отхвърлил претенцията за предаване на владението на този имот на основание чл. 108 от ЗС по отношение на ответницата М. С., а по отношение на ответника Г. С. е прекратил производството. Обжалването е допуснато, за да се отговори на процесуалноправният въпрос обвързан ли е съдът от правната квалификация, дадена от ищеца или сам следва да квалифицира иска и по материалноправният въпрос за характера на сделката, при която с недвижим имот, притежаван под режим на съпружеска имуществена общност (СИО), се разпорежда само единият от съпрузите, без участието на другия. По процесуалноправният въпрос има трайно установена съдебна практика, включително обвързваща, според която ищецът не е длъжен да квалифицира спорното право, чиято защита в исковото производство търси. Дори в исковата молба такава квалификация да е дадена, тя не обвързва съда. Правораздавателният орган е обвързан от изложените в исковата молба основания на претенцията, но не и от сочените от ищеца правни норми. Съдът е длъжен сам да квалифицира спорното право, като изхожда от твърденията на ищеца за правопораждащите факти и от искането за защита, формулирани в исковата молба. По материалноправният въпрос съдът възприема като правилна тази практика, според която разпореждането с вещ под режим на СИО, извършено от един от съпрузите без участието на другия, не води до нищожност на сделката. Обратното схващане не може да бъде възприето, тъй като нищожните сделки не пораждат целените от страните правни последици, докато законодателят, при условията на чл. 22, ал. 3 от СК от 1985 г. (отм.), е уредил възможност последиците от сделката да бъдат зачетени. Това не би било възможно, ако разпореждането е нищожно. При отчуждаването на вещ, която е СИО, е налице относителна и висяща недействителност, тъй като оспорването на сделката може да бъде извършено само от неучаствалия съпруг и то само в определен срок от момента, в който е узнал за извършването й. След изтичането на този срок действието на сделката се стабилизира и тя не може да бъде оспорвана на основание неучастие на един от съпрузите при извършването на отчуждителното волеизявление. След така приетият отговор на въпросите, поради които е допуснато касационно обжалване, съдът намира жалбата срещу атакуваното въззивно решение за основателна. Това решение е постановено при съществено нарушение на правилата на ГПК и в нарушение на материалния закон. За да отхвърли иска, въззивният съд го е квалифицирал като такъв за установяване на нищожността на сделката, с която единият съпруг прехвърля на трето лице, без съгласието на другия съпруг, вещ, притежавана в режим на СИО. Мотивите на съда се свеждат до това, че по този начин е формулирала петитума си ищцата в исковата молба. Предвид задължението на съда сам да квалифицира иска, този извод е неправилен. Ищцата е изложила фактите, въз основа на които оспорва сделката, а при тези фактически твърдения съдът сам следва да определи приложимия закон за уреждане на отношенията между страните. В случая, това е разпоредбата на чл. 22, ал. 3 от СК от 1985 г. (отм.), която разпоредба, по вече изложените съображения, не прогласява нищожността на сделката с вещ под режим на СИО, извършена без съгласието на едни от съпрузите, а обявява тази сделка за недействителна по отношение на неучаствалия при извършването й съпруг, но само ако я атакува пред съда в законния срок. В противен случай сделката остава валидна, т. е. тя не е нищожна. Като е приел, че е сезиран с иск за прогласяване на нищожност на сделката и е отхвърлил такъв иск, въззивният съд е постановил акта си при наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Тъй като в случая до касационно обжалване е допуснато въззивно решение, постановено при повторно разглеждане на делото, без да е налице необходимост от извършване на съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде решен по същество от ВКС (чл. 295, ал. 1 изр. 2 вр. ал. 2 ГПК). От фактическа страна по делото е установено, че ищцата и ответника са сключили брак през 1945 г., който към настоящия момент е прекратен поради смъртта на съпруга Б. И. Д., настъпила на 01.12.2007 г. Приживе двамата съпрузи са придобили при условията на СИО собствеността върху недвижим имот, находящ се в махала Гюзелова, [населено място], общ. Р. и представляващ неурегулиран поземлен имот с площ 850 кв. м. (по нотариален акт представляващ 1/2 ид. ч. от дворно място с пространство 1 000 кв. м.), заедно с построената в имота масивна сграда на три етажа с Р. 90 кв. м., състояща се на първи етаж от гараж, вътрешно стълбище и килер, на втори етаж от кухня с преход към хол, тераса и вътрешно стълбище и на трети етаж подпокривно пространство, с обособена една мансардна стая. Съдът счита за неоснователни възраженията на ответниците, че този имот не съставлява СИО. Всяко придобиване по време на брака в резултат на съвместен принос обуславя възникването на бездялова съпружеска имуществена общност. Според задължителната съдебна практика, ако по време на брака съпрузите с общи усилия изградят постройка, макар върху имот, който е лична собственост на единия от съпрузите, то върху построеното възниква съпружеска имуществена общност. Презумпцията по чл. 19, ал. 3 от СК от 1985 г. (отм.) не е изключена, тъй като видно от свидетелските показания, въпросната сграда, прехвърлена с договора, е строена изцяло по време на брака между страните, т. е. без оглед кому принадлежи собствеността върху имота, постройката в него е СИО. На 30.09.2004 г. Б. и Н. Д. са сключили с ответницата М. С. предварителен договор за продажба на поземления имот и сградата в него за сумата 8 800 лв. При сключването на окончателния договор с нотариален акт № ***, т. III, рег. № ****, н. д. № 116/2004 г. на нотариус рег. № *** обаче, Н. Д. не е била страна в нотариалното производство, т. е. не е дала съгласие за извършване на сделката. С имота еднолично се е разпоредил съпругът й Б. Д., като го е продал на ответницата М. С. по време на брака й с ответника Г. С. Тази сделка е недействителна по отношение на неучаствалия при извършването й съпруг, съгласно чл. 22, ал. 3 от СК от 1985 г. (отм.) и искът за оспорването й е предявен в законния срок. Същият следва да се уважи, като по отношение на ответниците С. бъде признато, че за Н. Д. сделката се явява недействителна. При това положение съдът е длъжен да разгледа насрещния иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, който е предявен от Г. С. против обещателите по предварителния договор от 30.09.2004 г. Неоснователни са доводите на касаторите, че решението по този иск е влязло в сила. Произнасянето по него е обусловено от изхода на спора по главния иск, защото ако сделката бъде обявена за действителна, съпрузите С. биха се явили собственици на недвижимия имот въз основа на продажбата, извършена с нотариалния акт от 27.10.2004 г. Няма как да се уважи иск за закупуването на имот, на който ищецът вече е собственик на друго основание. Едва ако бъде уважен първоначалният иск и по този начин бъдат заличени правните последици от извършената с нотариалния акт продажба, може да има правно значение предварителният договор за същата тази продажба. Именно при условията на такава евентуалност е предявен насрещния иск, т. е. когато първоначалният иск е отхвърлен, насрещният, като евентуален, не подлежи на разглеждане по същество. Ако обаче в следващата инстанция първоначалният иск бъде уважен, то се възстановява висящността и по насрещният евентуален иск, в който смисъл са разясненията, дадени в ТР № 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 15 и ТР № 1 от 2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 10. Следователно, решението за отхвърляне на иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД не е влязло в сила и след като касационната инстанция уважава първоначалния иск, тя е длъжна да разгледа по същество и насрещния. Ищец по този иск е Г. С., който не се явява страна по предварителния договор. Обаче съдът приема, че съгласно чл. 134 от ЗЗД той се явява легитимиран да предяви за защита правата на съпругата си, която е бездействала да ги упражни (в този смисъл решение № 217 от 05.04.2006 г. по гр. д. № 897/2005 г., ВКС, II г. о.). С предявяването на иска против съпругата си и против нейните праводатели по предварителния договора, ищецът Г. С. заявява, че търси защита на правата на купувача по предварителния договор, без оглед дали има изрично формулирано изявление в този смисъл в насрещната искова молба. Съдът е длъжен сам да квалифицира спорното право, като изхожда от твърденията на ищеца, а в случая тези твърдения са за сключен между съпругата му и трети лица договор и с искане този договор да бъде обявен за окончателен. При тези доводи и петитум искът има своето основание в разпоредбата на чл. 19, ал. 3 от ЗЗД и е предявен при условията на чл. 134 от ЗЗД. Той се явява основателен, тъй като жалбоподателката М. С., съпруга на ищеца Г. С., е изправна страна по предварителния договор. Като продавачи по този договор съгласие са дали двамата съпрузи - Н. и Б. Д., които са притежавали прехвърлената сграда под режим на СИО. Договорът е действителен и няма законови пречки за прехвърляне на собствеността. По делото е доказано, че продажната цена на имота е платена изцяло от М. С. на Б. Д. към 27.10.2004 г., поради което искът за обявяване на предварителния договор за окончателен следва да бъде уважен безусловно, като купувачите бъдат осъдени да заплатят дължимите данъци и такси за прехвърлянето. След прогласяване на недействителността на договора от 27.10.2004 г. по отношение на Н. Д., в отношенията между нея и ответниците С., ищцата се счита за собственик на недвижимия имот. Обаче по силата на съдебното решение, с което се уважава предявеният иск за обявяване за окончателен на предварителния договор от 30.09.2004 г., за М. и Г. С. възниква правно основание, въз основа на което да владеят вещта. Следователно упражняваната от тези ответници фактическа власт върху имота е на годно правно основание, поради което и предявеният иск по чл. 108 от ЗС срещу тях се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен. На отхвърляне подлежи и претенцията за отмяна на нотариалния акт от 27.10.2004 г., тъй като не са налице предпоставките по чл. 431, ал. 2 от ГПК (отм). При този изход на спора разноските трябва да останат в тежест на страните така, както са направени в хода на производството, тъй като съдът уважава частично както претенциите на ищцата, така и тези на ответниците. По изложените съображения съдът