Решение № 10384 от 16.11.2022 г. на ВАС, II о.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административно процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Ф. Юдаимова против решение 16 от 11.03.2022 г., постановено по адм.д. 291/2021 г. по описа на Административен съд гр. Габрово. Касаторката навежда доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост отменителни основания съобразно чл. 209, т. 3 АПК. Моли за отмяната му и претендира присъждане на направените по делото разноски. Ответникът заместник кметът на Община Севлиево, чрез процесуалния си представител, оспорва касационната жалба. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила и претендира присъждане на направените по делото разноски. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал.1 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество за основателна, като съображенията за това са следните: С обжалваното решение Административен съд гр. Габрово отхвърля жалбата на Ф. Юдаимова против заповед 1034/29.10.2021 г. на зам.кмета на Община Севлиево, с която на основание чл. 225а, ал. 1 и ал. 2 ЗУТ, е наредено на жалбоподателката да премахне незаконен строеж Второстепенна постройка и навес към нея, находящ се УПИ VІ-691, кв.17 по плана на [населено място], Община Севлиево. За да постанови този резултат съдът приема, че второстепенна постройка и навес към нея е строеж по смисъла на § 1, т. 38 ПР ЗУТ и е допълващо застрояване, изпълнен без необходимите строителни книжа. Позовава се на заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза и прави извод, че строежът е реализиран на улично-регулационната линия на УПИ, същият е изпълнен през 1980 г. и попада в хипотезата на § 16, ал. 1 ПР ЗУТ. Констатира, че строежът не отговаря на изискванията на чл. 121, ал. 1 от Наредба 5 за правила и норми по териториално и селищно устройство (обн., ДВ, бр. 69 от 2.09.1977 г. и бр. 70 от 6.09.1977 г.), съгласно който второстепенните постройки не могат да се разполагат на уличнорегулационната линия или близо до нея пред жилищната сграда, както и на чл. 42, ал. 2 ЗУТ, регламентиращ, че постройки на допълващото застрояване, с изключение на гаражи, работилници и обекти за търговия и услуги, не могат да се разполагат на уличната регулационна линия или между нея и сградите на основното застрояване, поради което прави извод, че процесния строеж не е търпим. По тези съображения съдът констатира, че оспорената заповед е издадена в съответствие с материалния закон. Обжалваното решение е незаконосъобразно и необосновано. Видно от оспорената заповед е, че предмет на премахване е второстепенна постройка на допълващото застрояване с полумасивна конструкция и навес към нея с дървена конструкция, като е посочено, че двете постройки са с общ покрив. Със заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза, неоспорена от страните, е установено, че второстепенната постройка лятна кухня е изградена на вътрешната регулационна линия и стената й се покрива с плътна съществуваща ограда и не е разположена на уличната регулационна линия. По отношение на навеса е установено, че в южната част за стена е използван стар каменен зид-ограда със съседа, източната му част към улицата за стена е послужила ограда от каменен зид, а северната част на навеса е открита към двора. От изложеното следва, че предмет на заповедта са два строежа, като навесът е самостоятелен обект, а не част от по - голяма постройка с един покрив. Установено е, че стените на навеса са две огради и стена на второстепенна постройка лятна кухня, заедно покрити с общ покрив. Второстепенната постройка е търпима, тъй като е в съответствие с изискванията, на чл. 42, ал. 2, изр. 2 ЗУТ, съгласно който постройки на допълващото застрояване могат да се изграждат на вътрешната граница на урегулирания поземлен имот, ако калканните им стени покриват калканни стени на заварени или новопредвидени постройки в съседния урегулиран поземлен имот, или плътни огради, като в случая е налице покриване с плътна ограда, поради което и предвид годината на построяването на лятната кухня 1980 г. същата е търпим строеж като е осъществена хипотезата на § 16, ал. 1 ПР ЗУТ. Следователно в нарушение на закона в оспорената заповед е прието, че лятната кухня не е търпим строеж. Освен това предвид начина на изграждане на навеса и от разпореденото със заповедта премахване и на навеса не става ясно каква част от същия следва да се премахне - само покривната конструкция върху навеса или и останалите стени, които са стени на други строежи, които не са част от процесната заповед и за които не е установено дали са незаконни строежи, като се има предвид, че лятната кухня е търпим строеж. Самият покрив на навеса, както е приел и административният орган в заповедта, е един общ, както на навеса, така и на лятната кухня, като в заповедта навеса е описан само като размери, но не и като ограждащи и поддържащи елементи. Поради това и предвид спецификата на самия строеж с оглед установеното, че навеса ползва като ограждащи стени други строежи и предвид това, че е налице общ покрив, в даденото описание в заповедта, не става ясно коя част административният орган е приел за навес и съответно коя част от общия строеж следва да се премахне. От изложеното следва, че оспорената заповед е издадена и в нарушение на принципа на съразмерност, регламентиран в чл. 6, ал. 2 АПК, съгласно който административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава. В случая както бе посочено второстепенната постройка е търпим строеж, а ако навеса се премахне изцяло ще се засегнат и строежи, за които не е установено, че са незаконни. Ето защо оспорената заповед е незаконосъобразна като постановена в нарушение на материалния закон, а като прави извод в обратния смисъл първоинстанционния съд постановява решение в нарушение на материалния закон, като направени от съда в този смисъл изводи не се подкрепят от събраните по делото доказателства. Следователно обжалваното решение следва да се отмени като се постанови друго по съществото на спора, с което оспорения административен акт да се отмени. Предвид изхода на делото, направеното своевременно искане за присъждане на разноски и приложените доказателства, че същите са заплатени, следва да се осъди Община Севлиево да заплати на Ф. Юдаимова сумата 1070 лв., представлява направени по делото разноски, от които 70 лв. заплатена държавна такса и 1000 лв. заплатено адвокатско възнаграждение. Направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, е неоснователно, предвид действителната фактическа и правна сложност на делото и предвид факта, че същото е близко до минимално предвидения размер в Наредба 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията й към момента на заплащане на възнаграждението. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 вр. чл. 222 ал. 1 АПК Върховният административен съд, второ отделение,