Решение № 7572 от 17.06.2020 г. на ВАС по адм. д. № 12256/2019 г.

Решение № 7572 от 17.06.2020 г. на ВАС по адм. д. № 12256/2019 г., IV о., докладчик съдията Красимир Кънчев Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от Районна потребителна кооперация /РПК/ "П.", подадена чрез упълномощения представител адв. Д. Г.. Жалбата е срещу решение № 199 от 02.08.2019 г., постановено по адм. дело № 162/2019 г. от Административен съд – К.. С него е отхвърлена жалбата на РПК "П." против заповед № 187/18.04.2019 г., издадена от кмета на Община Ч., с която на основание чл. 65, ал. 1 от ЗОС, чл. 44, ал. 2 от ЗМСМА и чл. 93, ал. 1 от Наредбата за реда за придобиване, управление и разпореждане с общинската собственост в Община Ч. /НРПУРОС/, е наредено да се изземе общински недвижим имот - частна общинска собственост на община Ч., съгласно Акт за частна общинска собственост /АЧОС/ № 429 от 07.01.2019 г., представляващ едноетажна постройка с размери 12 м. /5 м. и височина 3. 5 м., със смесена сглобяема, метална лекообемна конструкция, закрепена към земята с подова бетонна настилка - монолитно изпълнена, с плосък покрив от ламарина, стени от сандвич панели и допълнително изграден комин с тухлена зидария, предназначена за търговско обслужване /скара-бира/, находящ се в УПИ I–17, кв. 21 по действащия ПУП на с. Ч., община Ч., област К.. С касационната жалба се твърди неправилност на решението като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане. Алтернативно, след отмяна на решението се иска постановяването на друго решение по същество, с което спорната заповед да бъде обявена за нищожна или да бъде отменена като незаконосъобразна. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът – кметът на Община Ч. в писмен отговор и в открито съдебно заседание, чрез процесуалния си представител адв. Сеидахмед, оспорва жалбата като неоснователна. Моли съда да остави обжалваното съдебно решение в сила, както и да му присъди сторените по делото разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата. Счита, че изводите на първоинстанционния съд за наличие на материалноправните предпоставки на чл. 65, ал. 1, предл. 1 от ЗОС при издаване на процесната заповед са правилни, поради което обжалваното съдебно решение следва да бъде оставено в сила. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, същата е неоснователна. Производството пред Административен съд – К. е било образувано по жалба на РПК "П." срещу заповед № 187/18.04.2019 г. на кмета на Община Ч.. С нея на основание чл. 65, ал. 1 от ЗОС, чл. 44, ал. 2 от ЗМСМА и чл. 93, ал. 1 от НРПУРОС е наредено от оспорващата кооперация да бъде иззет общински недвижим имот - частна общинска собственост на Община Ч., подробно описан в АЧОС № 429 от 07.01.2019 г. С обжалваното решение № 199 от 02.08.2019 г. по адм. дело № 162/2019 г. административният съд е отхвърлил жалбата. За да постанови този резултат, е приел, че оспорената заповед е издадена от материално и териториално компетентния орган в кръга на предоставените му от нормата на чл. 65, ал. 1 от ЗОС правомощия, в предвидената от закона писмена форма с всички изискуеми съгласно нормата на чл. 59, ал. 2 от АПК реквизити, включително фактически и правни основания. При издаването й е счел, че били спазени административнопроизводствените правила. Съдът е приел също, че процесната заповед е издадена и при наличието на материалноправните предпоставки на чл. 65, ал. 1 от ЗОС. От приетите по делото АЧОС № 429 от 07.01.2019 г. и предхождащите го и съставени за същия имот АЧОС № 61 от 22.07.1998 г. и Акт № 1144 от 16.11.1992 г., съдът е приел за доказано, че процесният недвижим имот е частна общинска собственост, с което била изпълнена първата от кумулативно зададените с чл. 65, ал. 1 от ЗОС предпоставки. Отбелязал е, че актът за частна общинска собственост се ползва с обвързваща за съда материална доказателствена сила. Макар да нямал правопораждащо действие, същият удостоверявал по надлежен начин правото на собственост на общината до доказване на обратното, като такова доказване не било осъществено по делото. Доказателствената сила на акта за частна общинска собственост на процесния имот не била оборена и от представените от жалбоподателя съдебни решения. Приложените две решения на Административен съд – К., постановени по адм. дело № 27/2012 г. и по адм. дело № 121/2016 г., оставени в сила с решенията на ВАС, касаели съвсем различни административни спорове, развили се в производство по реда на чл. 215, във връзка с чл. 225 от ЗУТ, по повод издадени заповеди за премахване на процесната постройка като незаконен строеж. С тези влезли в сила съдебни решения не бил решен въпросът за собствеността на процесната постройка, а единствено че същата е "търпим строеж" по смисъла на § 16 от ПР на ЗУТ. За неоснователно съдът е приел и позоваването на решение на Районен съд - К. по гр. дело № 532/2014 г., потвърдено с решение на Окръжен съд – К. по в. гр. дело № 35/2015 г., доколкото това производство било образувано по искова молба с правно основание чл. 109 от ЗС, от РПК "П." против трето лице с право на строеж върху три строителни петна в УПИ I–17, кв. 21 по плана на с. Ч.. При това, съдът е намерил за неоснователно искането на жалбоподателя за обявяване на процесната заповед за нищожна, тъй като не можело да се приеме, че същата е издадена в противоречие с влязло в сила съдебно решение. На следващо място, безспорно се установявала и втората предпоставка, а именно, че към датата на издаване на заповедта процесната постройка се е държала от РПК "П.", макар и да не функционирала от 2005 г., като търговски обект, каквото било предназначението й. За доказан този факт съдът е приел въз основа на изричното му отразяване в съставения Констативен протокол № 1 от 14.02.2019 г., Констативен акт № 1 от 03.04.2019 г., Протокол № 1 от 13.05.2019 г. за изземване на общински недвижим имот – частна общинска собственост на Община Ч., издаден на основание процесната заповед № 187 от 18.04.2019 г. на кмета на Община Ч., и фотоалбум /снимков материал/, приложени към материалите по адм. дело № 7554/2019 г. по описа на ВАС – ІІ отд., образувано по частна жалба от РПК "П." против определение № 70 от 03.05.2019 г. по адм. дело № 162/2019 г. Съдът е приел, че е налице и третата предпоставка за законосъобразност на оспорената заповед, а именно - липса на правно основание, на което се държи и владее имотът. В тази насока съдът е разгледал твърдението на жалбоподателя, че е собственик на постройката, правото на собственост върху която удостоверява с акт за констатиране на собственост върху недвижим имот, с № 149 от 20.02.2014 г., том I, рег. № 2709, дело № 139/2014 г., издаден на основание чл. 587, ал. 1 от ГПК. От съдържанието на този констативен нотариален акт съдът е установил, че същият е издаден въз основа на влязлото в сила решение № 91 от 17.05.2012 г. на Кърджалийския административен съд по адм. дело № 27/2012 г., с което е била отменена заповед №ДК-02-ЮЦР-593 от 17.10.2011 г. на началника на РДНСК – ЮЦР гр. П., за премахването на процесната постройка като незаконен строеж с мотиви, че същата представлява "търпим строеж" по смисъла на § 16 от ПР на ЗУТ. Според съда, това влязло в сила съдебно решение не можело да е надлежно писмено доказателство, с което да се докаже пред нотариуса право на собственост. Същевременно, от АЧОС № 429 от 07.01.2019 г., утвърден от кмета на Община Ч. и вписан в СВ – К., било видно, че същият е съставен на основание предходни актове за собственост на Община Ч., от които безспорно се установявало, че от 1989 г., т. е. от момента на изграждането й, до момента на изземването й на 13.05.2019 г., процесната постройка била собственост на Община Ч., а това обуславяло и извода, че към момента на издаване на оспорената заповед за изземването й, същата била държана от жалбоподателя без основание. Обжалваното решение е правилно. След като детайлно е описал и обсъдил фактическата обстановка по делото, съдът е изложил подробни мотиви, въз основа на които е стигнал до обосновани правни изводи за наличието на трите кумулативно зададени с разпоредбата на чл. 65, ал. 1, предл. 1 от ЗОС предпоставки, като е установил, че имотът – предмет на заповедта за изземване е общинска собственост и че същият се държи от лице, което няма правно основание за това. Касаторът оспорва наличието на две от тези предпоставки, а именно твърди, че имотът не е собственост на Община Ч. и че държи имота на валидно правно основание. За доказване и на двете твърдения се позовава на констативен нотариален акт № 149 от 20.02.2014 г., том I, рег. № 2709, дело № 139/2014 г., издаден на основание чл. 587, ал. 1 от ГПК. Този акт обаче не представлява валиден титул за собственост. Същият, както правилно е установено и от първоинстанционния съд, е издаден само въз основа на влязло в сила съдебно решение, с което е прието, че процесната постройка представлява "търпим строеж" по смисъла на § 16 ПР на ЗУТ. Това, че един обект е признат за търпим строеж означава единствено, че същият не подлежи на принудително премахване и на забрана за ползване. Признаването му за търпим не означава признаване, още по–малко възникване на вещни права върху него. Този извод не се променя и от представената от касатора с молба от 29.05.2020 г. скица, в която като собственик е вписана РПК "П.". Така е, защото от самата скица е видно, че отразената собственост в нея /в скицата/ е само въз основа на обсъдения констативен нотариален акт. А последният както вече се каза, не доказва право на собственост върху имота. Следва да се има предвид също, че с ТР № 11 от 21.03.2013 г. по т. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 от ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 от ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост. Материалната доказателствена сила е присъща само на официалните свидетелстващи документи. Такъв е актът за общинска собственост. Макар и да няма правопораждащо действие, според нормата на чл. 5, ал. 3 от ЗОС, актът за общинска собственост се ползва с материална доказателствена сила, което означава, че удостовереното в него се счита за вярно до доказване на противното. Тук е мястото да се отбележи, че спор за собственост не може да бъде разрешаван в административно производство нито от административен орган, нито от съда в административен процес. Н. или липсата на материалното право на собственост се разглежда единствено в исково гражданско производство. Единственото от значение в случая е разполага ли държателят на вещта с валидно правно основание за упражняване на това право, което да бъде противопоставимо на правото на собственост на общината върху имота. Както вече беше отбелязано, констативният нотариален акт, на който касаторът се позовава, не е годен титул за собственост, който да опровергае верността на съдържанието на акта за частна общинска собственост № 429/07.01.2019 г. Съдът е проследил предисторията на последния, като е стигнал до обоснован извод, че не са посочени или представени доказателства, които да разколебаят доказателствената му стойност. Неотносими към спора са възраженията в касационната жалба относно времето и основанията, на които имотът, в който се намира процесната постройка, е преминал в патримониума на общината; как, кой и кога е построил същата; каква точно е конструкцията й. С повдигането на тези въпроси касаторът цели да опровергае наличието на предпоставките за съставяне на акт за общинска собственост за процесния имот. Тези въпроси обаче са относими към произнасяне за собствеността на общината, което не може да стане в настоящото производство. Неоснователни са и възраженията за съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в недопускане на исканите от жалбоподателя свидетелски показания и съдебна експертиза. От данните по делото се установява, че от страна на РПК "П." е поискано да бъде призован и разпитан като свидетел И. Х. – собственик на учредено право на строеж в УПИ I–17, кв. 21 по плана на с. Ч.. С тези показания оспорващият е искал да докаже, че с процесната заповед се цели освобождаване на терена на посочения УПИ за осъществяване на правото на строеж, учредено на И. Х., който пък от своя страна бил и роднина на кмета на Община Ч.. Назначаването на съдебно–техническа експертиза е поискано с цел да бъде установена липсата на идентичност между сградата, описана в процесната заповед и реално съществуващата сграда в УПИ I–17, кв. 21 по ПУП на с. Ч., описана в констативния нотариален акт. Обстоятелствата и фактите, които жалбоподателят се стреми да докаже с тези доказателствени средства излиза извън обхвата на спора по делото. А както вече беше отбелязано, предмет на доказване в настоящото производство е дали имотът е общински, държи ли се този имот от жалбоподателя и има ли последният валидно основание, на което упражнява това право. Всички останали въпроси, които касаторът повдига касаят различни от административноправните отношения, споровете по които могат да бъдат разрешени по надлежния ред. Неоснователно е и възражението за съществен процесуален пропуск, изразяващ се в това, че в уведомлението за започнало административно производство не бил индивидуализиран имотът, за който се отнася. Констатираното нарушение не е от категорията на съществените и съответно не може да бъде основание за отмяна на оспорената заповед. В съдебната практика се приема, че нарушението на административно производствените правила е съществено тогава, когато, ако не е било допуснато, би довело административния орган до други изводи, или което води до недопустимо ограничаване на правото на защита на заинтересованите лица. Случаят не е такъв. По тези доводи и по мотивите, изложени от първоинстанционния съд, към които настоящата инстанция може да препрати, съгласно разпоредбата на чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК, обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора, искането на касатора за присъждане на разноски следва като неоснователно да бъде оставено без уважение. Основателна се явява претенцията на ответника за присъждане на разноски. Същите са своевременно поискани и доказани по основание и размер. Поради това РПК "П." следва да бъде осъдена да заплати на Община Ч. 1440 лв. разноски по делото за адвокатско възнаграждение. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 на изр. 1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,