Решение № 13290 от 27.10.2020 г. на ВАС по адм. д. № 122/2020 г.

Решение № 13290 от 27.10.2020 г. на ВАС по адм. д. № 122/2020 г., IV о., докладчик председателят Диана Гърбатова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на завеждащия консулската служба на посолството на Република България в Исламабад, Ислямска република Пакистан, подадена чрез упълномощен юрисконсулт Р. Димитрова против решение № 7504 от 02.12.2019 г. на Административен съд - София град, постановено по административно дело № 12241/2019 година. С касационната жалба и с писмени бележки се оспорват изводите на първоинстанционния съд. Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и необосновано – отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че отказът за издаване на виза е изготвен в законоустановената форма съгласно чл. 34, ал. 1 от Наредбата за условията и реда за издаване на визи и за определяне на визовия режим /НУРИВОВР/, която съответсва на приложение VI на Регламент (ЕО) № 810/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 13 юли 2009 година за създаване на Визов кодекс на Общността (Визов кодекс). Изразява становище, че процесният отказ е мотивиран и се касае за съвпадение между законовата норма на чл. 10, ал. 1, т. 17 ЗЧРБ и конкретното фактическо основане за издаване на оспорения акт. Счита, че при издаване на атакувания отказ са спазени изискванията на законовата процедура. Претендира отмяна на обжалваното решение и вместо него ВАС да постанови друго, с което да отхвърли жалбата на М. Юнас срещу издадения отказ за виза тип "С". Претендира присъждане на разноските по делото. Ответникът – М. Юнас оспорва касационната жалба чрез упълномощен адв. Иванов, който с писмен отговор, в съдебно заседание и с писмени бележки пледира за отхвърлянето й като неоснователна. Заявява, че от съдържанието на касационната жалба не е видно кои процесуални правила е нарушил съдът. Развива тезата, че процесният отказ е оформен в предписания от закона формуляр, но не е мотивиран, поради което е налице нарушение на изискването на чл. 59, ал. 2 АПК. Заявява искане за присъждане на сторените по делото разноски с представен списък за тях. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба, тъй като съдът не е обсъдил всички доказателства по делото и неправилно е счел оспорения адм. акт за немотивиран, въпреки, че в него са посочени фактическите основания, послужили за приложението на чл. 10, ал. 1, т. 17 ЗЧРБ. Според участващия по делото прокурор, въпреки, че синът на жалбоподателя е гражданин на страна членка на ЕС /към настоящия момент - бивша/ липсват данни двамата да са членове на едно семейство. Като прецени данните по делото, Върховният административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: С обжалваното решение № 7504 от 02.12.2019 г. съдът е отменил по жалба на М. Юнас, [гражданство], отказ изх. рег. № ISB 19000310 V от 22.07.2019 г., на завеждащия консулската служба на посолството на Република България в Исламабад, Ислямска република Пакистан, за издаване на виза за краткосрочно пребиваване – тип "С". За да достигне до този резултат първоинстанционният съд е приел от фактическа страна, че М. Юнас е [гражданство]. От данните по делото е установено, че на 08.07.2019 г. апликантът е поискал от посолството на Република България в Исламабад да получи виза за краткосрочно пребиваване за срок от 21 дни, която е по повод покана – декларация за частно посещение на чужденец в Република България от неговия син К. Махмуд /удостоверение за регистрация на раждане на л. 31 - 33 от първоинстанционното дело/, който е гражданин на [държава] и е лице с разрешено продължително пребиваване в България, съобразно представеното удостоверение. На 22.07.2019 г. апликантът е получил отказ за издаване на виза, като в основанието за отказа е посочен чл. 10, ал. 1, т. 17 ЗЧРБ и текст: "Представените документи и декларираните устни данни не доказват убедително целта и условията на пътуването. Апликантът не е член на семейството на гражданин на ЕС и не е доказал, че е на негова издръжка." В хода на съдебното производство адм. орган представя Заповед № 95-00-254 от 03.10.2011 г. на посланика на Република България в Ислямска република Пакистан, с която оправомощава завеждащия консулската служба в посолството да съставя, подписва и връчва уведомление и обосновка на отказ за издаване на виза. Въз основа на така установените факти първоинстанционният съд е преценил, че оспореният отказ е издаден от компетентен орган, като в обжалваното решение е посочено, че отказът е издаден на основание чл. 10, ал. 1, т. 17 ЗЧРБ, който е идентичен с член 21, параграф 1, буква б) и член 32, точка 1, буква а), ii на Регламент № 810/2009, но липсват конкретни фактически и правни основания за неговото издаване, с което е нарушена разпоредбата на чл. 59, ал. 2 АПК. Първоинстанционният съд е извел заключение, че компетентният административен орган не е спазил нормата на чл. 21, т. 8 на Регламент (ЕО) № 810/2009 г. на Европейския парламент и на Съвета от 13 юли 2009 г., за създаване на Визов кодекс на Общността. Според настоящия съдебен състав обжалваното съдебно решение е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са осъществени нарушения, съставляващи касационни основания. Това е така, защото са верни и обосновани изводите на първоинстанционния съд, че административният орган не е изложил фактически основания за приетото от него правно основание – чл. 10, ал. 1, т. 17 ЗЧРБ. Безспорно мотивите на административния акт имат за цел да обективират волята на неговия издател, както и обстоятелствата обосноваващи постановяване на акт с определено съдържание. Съгласно цитираната разпоредба, административният орган може да откаже издаването на краткосрочна виза, когато гражданинът на третата страна не докаже достоверно целта и условията на заявеното пребиваване. Настоящият съдебен състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, че в случая липсват конкретни фактически основания за издаване на акта, които да са относими към конкретния казус, в контекста на приложените към заявлението доказателства, с което е нарушена императивната норма на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК. Не е налице извършване на фактически и правен анализ на представените от заявителя документи, липсва каквото и да е обсъждане на събрани данни след проведена проверка по заявените от апликанта обстоятелства и относно тяхната достоверност. Настоящият съдебен състав констатира че в касационната жалба, по която е образувано това дело, се съдържат подробни и многословни аргументи и съображения на подателя на касационната жалба за постановения отказ, но същите е следвало да се изложат в атакувания адм. акт, а не едва при неговото обжалване. Съдебната практика по този вид спорове е непротиворечива и категорично изисква посочване в административния акт на конкретни фактически основания и данни за обсъждането на относимите към апликанта правнорелевантни факти и обстоятелства, поради които е постановен съответния отказ. В този смисъл са решения по адм. д. № 12160/2018 г., по адм. д. № 14248/2018 г., по адм. д. № 120/2020 г. и др., всички постановени от Върховния административен съд. Касационният съдебен състав не възприема тезата на касатора, че в случая се касаело за съвпадение между нормативния текст и фактическите и правни основания за издаване на процесния отказ. Следва да се има предвид, че цитираната законова норма е общо и бланкетно формулирана, а при постановяване на административния акт неговият издател е задължен да изпълни с конкретно съдържание визирания нормативен текст, като следва да формулира ясно и недвусмислено относимите факти, които касаят само заявителя и неговото поведение, а не по принцип. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 34, ал. 1 от Наредбата за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим (Наредбата), в която изрично е регламентирано нормативното изискване за мотивиране на отказа. Освен това в случая е безспорно установено, че в настоящата хипотеза не става въпрос за съображения, които засягат националната сигурност, тъй като от една страна Държавна агенция "Национална сигурност" е дала становище, че съгласувателната процедура е осъществена от Специализирана дирекция "М" - ДАНС, която не разполага с данни апликантът да представлява заплаха за националната сигурност, а от друга страна - заявлението на апликанта не е за издаване на дългосрочна, а за краткосрочна виза. От съществено значение е обстоятелството, че в процесния адм. акт няма никакви данни административният орган да е обсъждал този въпрос, както и да е събрал доказателства досежно заявителя дали е член на семейство на лице, което е гражданин на ЕС към датата на подаване на заявлението и на произнасянето на процесния отказ. Следва да се има предвид, че в случая не е съобразена и нормата на § 1, т. 1, б. "в" от Допълнителните разпоредби на Закона за влизането, пребиваването и напускането на Република България на гражданите на ЕС и членовете на техните семейства. В мотивите на обжалваното съдебно решение законосъобразно е отразено, че Българската държава е синхронизирала законодателството си по издаване на краткосрочни визи с правото на Съюза, като е въвела визираните в член 32, параграф 1 от Регламент № 810/2009 основания за отказ от издаване на виза в националното законодателство и процесното основание за отказ за издаване на виза – чл. 10, ал. 1, т. 17 ЗЧРБ е идентично с това по член 32, параграф 1, буква а), ii). Съобразно практиката на Съда на Европейския съюз държавите членки имат "широка свобода на преценка, що се отнася до условията за прилагане на член 32, параграф 1 и член 35, параграф 6 от Визовия кодекс, както и що се отнася до преценката на релевантните факти, за да могат да установят дали посочените в тези разпоредби основания препятстват издаването на заявената виза, но това не ги освобождава от задължението за преценката на индивидуалното положение на кандидата за виза". Тези комплексни оценки, "основани на личността на този кандидат, на интеграцията му в държавата по неговото местоживеене, на политическата, социалната и икономическата ситуация в тази държава" предполагат и съставянето на "прогнози относно предсказуемото поведение" на кандидата – Решение от 19 декември 2013 г., Koushkaki, С-84/12, EU: C: 2013: 862, т. 60 – 62 и 58, 59. В конкретния случай в обжалвания отказ не е обективирано осъществяването на изискуемата комплексна оценка, нито съставена прогноза относно предсказуемото поведение на апликанта и на канещото лице, който е негов син. Липсата на конкретно изложени факти и обстоятелства, представляващи фактическото основание за постановяване на атакувания отказ винаги съставлява съществено нарушение, тъй като лишава жалбоподателя от възможността да организира своевременно и ефективно процесуалната си защита, както и възпрепятства съдът да извърши качествен и обоснован контрол по законосъобразност върху оспорения адм. акт при преценката на правнорелевантните обстоятелства към конкретния казус. По изложените съображения касационният състав на Върховния административен съд счита, че обжалваното решение не страда от инвокираните с касационната жалба пороци - отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. С оглед на изхода на спора, релевираното от касатора искане за присъждане на разноски се оставя без уважение. На основание чл. 143 АПК касационният жалбоподател следва да заплати на ответника по касационната жалба своевременно претендираните и реално извършени разноски в настоящата съдебна инстанция, възлизащи на 391, 17 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. На основание на горното и на чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,