Решение № 3869 от 16.03.2012 г. на ВАС по адм. д. № 289/2012 г.

Решение № 3869 от 16.03.2012 г. на ВАС по адм. д. № 289/2012 г., VI о., докладчик съдията Атанаска Дишева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от началника на отдел "Приходи" при община Димитровград, чрез пълномощника адв. Николай Колев, против решение № 663/17.11.2011 г., постановено по адм. дело № 526/2011 г. по описа на Административен съд гр. Хасково, с което е отменен акт за установяване на задължения по декларация /АУЗД/ № 72/14.04.2011 г. на главен експерт в отдел "Приходи". Касаторът поддържа, че решението е недопустимо, представляващо касационно основание по чл. 209, т. 2 АПК. В тази връзка излага съображения, че решението е постановено по недопустима жалба до съда, тъй като не е изчерпан реда за обжалване по административен ред, който е задължителен. Според касатора, съгласно чл. 107, ал. 4 ДОПК, вр. чл. 4, ал. 4 ЗМДТ актът за установяване на задължение по декларация подлежи на обжалване пред ръководителя на звеното за местни приходи в съответната община, а постановеният от него акт - пред кмета на общината, който е решаващ орган по смисъла на ДОПК. Касаторът моли съдебното решение да бъде обезсилено като недопустимо, а образуваното съдебно производство - прекратено, като подадената жалба бъде изпратена по компетентност на кмета на община Димитровград. При условията на евентуалност касаторът поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, представляващо касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. В тази връзка излага съображения, че установените от съда нарушения на процесуалния закон при издаването на акта не са съществени, а нарушения на материалния закон не са допуснати. Моли решението евентуално да бъде отменено като неправилно, а подадената жалба против АУЗД да бъде отхвърлена. Ответникът по касационната жалба - Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи /ОД на МВР/ гр. Хасково не е изразил становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Излага съображения, че съдебното решение е постановено, след като е изчерпан редът за обжалване по административен ред, поради което е допустимо; обжалваният административен акт правилно е отменен от съда поради констатираните нарушения на административнопроизводствени правила при издаването му. Върховният административен съд, като взе предвид наведените доводи в жалбата и доказателствата по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно. С обжалваното решение на Административен съд гр. Хасково е отменен по жалба на ОД на МВР - гр. Хасково АУЗД № 72/14.04.2011 г., издаден от главен експерт в отдел "Приходи" при община Димитровград, потвърден с решение № 538/8.06.2011 г. на началника на отдел "Приходи" при община Димитровград. Съдът е приел, че съдебното производство е допустимо, тъй като жалбата от ОД на МВР против АУЗД е подадена до съда след като е изчерпан реда за обжалването на този акт по административен ред пред началника на отдел "Приходи" при община Димитровград, съгласно изискването по чл. 156, ал. 1 ДОПК, а жалбата се отнася до частта от АУЗД, която не е отменена с решението по чл. 155 ДОПК. За да отмени АУЗД съдът е приел, че същият е издаден при съществено нарушение на процесуални правила, изразяващо се в противоречие между мотивите на акта и постановения диспозитив, доколкото в мотивите е посочено, че се установява задължение за такса за битови отпадъци, а в диспозитива - за данък върху недвижимите имоти. Според съда това нарушение е съществено, тъй като се е отразило неблагоприятно върху правото на защита на длъжника, освен това нарушението не може да бъде отстранено по начина, по който е процедирано в случая. Според чл. 155 ДОПК горестоящият административен орган няма правомощието да поправя очевидни фактически грешки в акта, а съгласно чл. 133, ал. 3 ДОПК органът по приходите може по своя инициатива или по молба на заинтересованото лице да поправи очевидна фактическа грешка в издадения от него акт, т. е. компетентен за поправка на очевидна фактическа грешка е органът, който е издал акта. Поради това в случая констатираните неточности в АУЗД неправилно са отстранени от началника на отдел "Приходи" при община Димитровград под формата на изменение на акта. Наред с това съдът е приел, че АУДЗ е издаден при нарушение на изискването по чл. 120, ал. 1, т. 5 ДОПК, тъй като в акта не са изложени мотиви, а такива не се съдържат и в друг съставен по този повод документ. Според съда адресатът на акта е останал в заблуждение относно характера на установените му задължения, доколкото съществува противоречие между мотивите и диспозитива на акта, а освен това е издаден друг АУЗД относно същия имот, с който са определени задължение за такса за битови отпадъци. Настоящият касационен състав намира следното по обжалваното решение: Съдебното производство пред Административен съд гр. Хасково е образувано по жалба на ОД на МВР против АУЗД № 72/14.04.2011 г., издаден от главен експерт в отдел "Приходи" при община Димитровград, потвърден с решение № 538/8.06.2011 г. на началника на отдел "Приходи" при община Димитровград. С АУЗД е установено задължение за данък върху недвижимите имоти за 2010 г. в размер на 10,92 лв. и лихва в размер на 0,74 лв. относно имота по декларация по чл. 14 ЗМДТ с вх. № Ж 1171/24.06.2009 г. В чл. 4, ал. 1 ЗМДТ е предвидено, че установяването, обезпечаването и събирането на местни данъци се извършват от служителите на общинската администрация по реда на ДОПК; обжалването на свързаните с тях актове се извършва по същия ред; в ал. 2 е предвидено, че невнесените в срок данъци по този закон се събират заедно с лихвите по Закона за лихвите върху данъци, такси и други подобни държавни вземания по реда на ДОПК; според ал. 3 в производствата по ал. 1 служителите на общинската администрация имат правата и задълженията на органи по приходите, а в производствата по обезпечаване на данъчни задължения - на публични изпълнители; според ал. 4, служителите по ал. 3 се определят със заповед на кмета на общината, а според ал. 5 кметът на общината упражнява правомощията на решаващ орган по чл. 152, ал. 2 ДОПК, а ръководителят на звеното за местни приходи в съответната община - на териториален директор на Националната агенция за приходите. В глава четиринадесета от ДОПК са регламентирани способите за установяване на данъци и задължителните осигурителни вноски, като от тях за местните данъци и такси са приложими два способа: предварително установяване, което се осъществява с акт за установяване на задължение по данни от декларация по чл. 107, ал. 3 ДОПК и установяване, което се осъществява с ревизионен акт по чл. 108 ДОПК. В конкретния случай се касае до определяне на задължение на данък върху недвижимите имоти по реда на чл. 107, ал. 3 ДОПК, което е изрично посочено в самия акт, а освен това е несъмнено, че не е проведено ревизионно производство по реда на глава петнадесета от ДОПК, съответно издаденият акт не представлява ревизионен акт по смисъла на чл. 108 ДОПК. В 107, ал. 4 ДОПК е предвидено, че актът за установяване на задължение по декларация може да се обжалва в 14-дневен срок от получаването му пред директора на териториалната дирекция. Както се посочи по-горе, в производствата по чл. 4, ал. 1 ЗМДТ, сред които е и производството по установяване на задължение за данък върху недвижимите имоти като вид местен данък, ръководителят на звеното за местни приходи в съответната община осъществява функциите на териториален директор на Националната агенция за приходите. Това означава, че при обжалването на АУЗД за данък върху недвижимите имоти по административен ред компетентен орган да разгледа жалбата е ръководителят на звеното за местни приходи при съответната община. В чл. 144 ДОПК е предвидено, че по реда за обжалване на ревизионен акт се обжалват и другите актове, издавани от органите по приходите, доколкото в този кодекс не е предвидено друго, според ал. 2, разпоредбите на тази глава /глава седемнадесета, озаглавена "Общи разпоредби" от дял трети, озаглавен "Обжалване"/ се прилагат в производствата по обжалване, уредени в другите дялове на този кодекс, ако не е предвидено друго. Разпоредбата несъмнено се отнася за АУЗД, които се издават по реда на чл. 107, ал. 3 ДОПК и поради това че препращането се отнася само за неуредените отношения, то при обжалването на АУЗД по административен ред компетентния орган е този, който е посочен в специалната разпоредба на чл. 107, ал. 4 ДОПК - териториалният директор на НАП. Когато с АУЗД са установени задължения за местни данъци /и местни такси, предвид препращащата разпоредба на чл. 9б ЗМДТ/ правомощията на териториален директор на НАП се осъществяват от ръководителя на звеното за местни приходи при съответната община, съгласно чл. 4, ал. 5, предложение второ ЗМДТ. Кметът на съответната община осъществява функциите на решаващ орган само когато задължението е установено с ревизионен акт, тъй като съгласно чл. 4, ал. 5, предложение първо ДОПК кметът осъществява функциите на решаващ орган по смисъла на чл. 152, ал. 2 ДОПК. Според използваната в ДОПК терминология "решаващ орган" е горестоящият административен орган, който е компетентен да разгледа жалбата против ревизионния акт по административен ред. Субсидиарното приложение на правилата за обжалване на ревизионни актове при обжалването на другите актове, издавани по реда на ДОПК, съгласно чл. 144 ДОПК се осъществява само доколкото в ДОПК не е предвидено друго и затова при обжалването на АУЗД, издаден по реда на чл. 107, ал. 3 ДОПК обжалваното по административен ред се осъществяване пред териториалния директор на НАП, чиито правомощия се осъществяват от ръководителя на звеното за местни приходи в съответната община, когато се касае за АУЗД за местни данъци. Предвид изложените съображения, в производството по обжалване на АУЗД за местни данъци /и такси/, издаден по реда на чл. 107, ал. 3 ДОПК, приложим на основание чл. 4, ал. 1 ЗМДТ, компетентният орган да осъществи задължителния административен контрол е ръководителят на звеното за местни приходи при общината и с неговото произнасяне приключва производството по обжалване на АУЗД по административен ред, а за задълженото лице възниква правото да обжалва АУЗД по съдебен ред по реда и при условията на чл. 156, ал. 1,2, 3 ДОПК. Затова в конкретния случай АУЗД правилно е обжалван от задълженото лице пред началника на отдел "Приходи" при община Димитровград, който е ръководителят на звеното за местни приходи по смисъла на чл. 4, ал. 5, предложение второ ЗМДТ и с произнасянето на този орган е приключило производството по обжалване на акта по административен ред. Доколкото с решението на началника на отдел "Приходи", което представлява решение по чл. 155 ДОПК, е потвърдено определеното с АУЗД задължение за данък върху недвижимите имоти и лихва върху него, то за задълженото лице е налице правен интерес от обжалване на акта пред съда, съгласно чл. 156, ал. 1 ДОПК, приложим на основание чл. 144, ал. 1 ДОПК, вр. чл. 107, ал. 3 ДОПК и чл. 4, ал. 1 ЗМДТ. Предвид изложените съображения правилно първоинстанционният съд е приел за допустима жалбата против АУЗД в частта, която е потвърдена от началника на отдел "Приходи" при обжалването по административен ред. Даденото в решението на началника на отдел "Приходи" при община Димитровград указание, че неговото решение подлежи на обжалване пред кмета на общината, е неправилно, тъй като противоречи на приложимите правни норми, обсъдени по-горе. Това неправилно указание само по себе си не може да породи право на обжалване по административен ред, което не е нормативно регламентирано. По изложените съображения обжалваното съдебно решение е допустимо и не е налице основание за неговото обезсилване. Изводите на съда за неправилност на обжалвания АУЗД поради допуснати съществени нарушения на административнопроизводствени правила са неправилни. Първоинстанционният съд е приел, че е налице противоречие между мотивите и диспозитива на административния акт относно вида на определеното с акта публично задължение - за данък върху недвижимите имоти или за такса битови отпадъци. Този извод съдът е направил предвид изменението на АУЗД с решението на началника на отдел "Приходи" по т. 3 от диспозитива на това решение, което е в следния смисъл: "На страница 1, ред 28, текстът "такса битови отпадъци", става "данък върху недвижимите имоти". Измененият текст се намира в мотивната част на АУЗД, като наред с този текст в мотивите е посочено също така, че актът се издава на основание чл. 4, ал. 3 ЗМДТ /ред 9 на стр. 1/, както и че се издава след извършена проверка за установяване на задължение по подадена декларация за облагане с данък върху недвижимите имоти по чл. 10 и чл. 28 ЗМДТ /редове 22 - 25 на стр. 1/. Разпоредбата на чл. 4, ал. 3 ЗМДТ се отнася до установяването на задължение за местен данък, а тези на чл. 10 и чл. 28 ЗМДТ - относно установяването на данък върху недвижимите имоти, следователно в мотивите на оспорения пред съда АУЗД е посочено, че с акта се определя задължение за данък върху недвижимите имоти. В диспозитива на акта, и в двете таблици на стр. 2 от същия /първата от таблиците съдържа установените публични задължения по вид, основание и размер, а втората включва и указания относно начина на плащането на задълженията/ е посочено, че се определя задължение за данък върху недвижимите имоти. Следователно както в мотивите на акта, така и в диспозитива е посочено, че се определя задължение за данък върху недвижимите имота, а не такса за битови отпадъци. Действително в частта от текста на мотивите на АУЗД, за която е извършено изменение с решението на началника на отдел "Приходи" /ред 28 на стр. 1/, е посочено, че задълженията са за такса битови отпадъци, но този текст не може да се чете изолирано от останалата част от мотивите и от диспозитива на акта. От анализа и тълкуването на цялостния текст на АУЗД се налага категоричен извод, че с АУЗД са определени задължения за данък върху недвижимите имоти. В този смисъл първоинстанционният съд неправилно е приел, че в акта е допуснато противоречие между мотиви и диспозитив и че не е ясно какво задължение е определено с него и на това основание е отменил акта като незаконосъобразен. Оспореният АУЗД, с който е определено задължение за данък върху недвижими имоти е съобразен и с материалния закон. От фактическа страна по делото е безспорно, че от ОД на МВР - гр. Хасково като собственик на недвижим имот е подадена декларация по чл. 14 ЗМДТ с вх. № Ж 1171/24.06.2009 г. Декларацията е представена по делото и от съдържанието й е видно, че с нея е деклариран недвижим имот, представляващ апартамент в гр. Димитровград, бул. "Г. С. Раковски" № 38, вх. В, ап. 1, наред с това в декларацията са посочени площта, конструкцията и годината на построяването на имота. По делото не се спори относно техническите характеристики и параметри на имота, имащи значение за определяне на данъчната оценка съгласно приложение № 2 към ЗМДТ, съответно - относно размера на данъчната оценка на имота, която съгласно чл. 19, ал. 1 и чл. 22 ЗМДТ представлява данъчна основа за изчисляване на задължението за данък върху недвижимите имоти; не се спори също, че съгласно чл. 15 от Наредба № 12 за определяне размера на местните данъци на територията на община Димитровград, за 2010 г. данъкът върху недвижимите имоти за жилищни имоти е в размер на 1,5 на хиляда /промила/ върху данъчната оценка на имота. Съгласно приложимата за случая редакция на чл. 21, ал. 1 ЗМДТ /в сила до 1.01.2011 г., на основание § 22 ПЗР ЗИД ЗМДТ, ДВ, бр. 95/2009 г./ данъчната оценка на недвижимите имоти на предприятията е отчетната им стойност, а за жилищните имоти - данъчната им оценка съгласно приложение № 2. В конкретния случай се касае за жилищен имот на предприятие /по смисъла на § 1, т. 1 ДР ЗМДТ/, поради което данъчната основа за изчисляване на задължението за данък върху недвижимите имоти е данъчната оценка на имота. В чл. 17, ал. 4 ЗМДТ /отм., считано от 1.01.2011 г., в сила към процесния период/ е предвидено, че данъкът се внася в сроковете по чл. 28 в общината по местонахождението на имота съгласно декларираните данни. В чл. 28 от закона, в редакцията, приложима за 2010 г. съгласно § 20, ал. 3 ПЗР ЗИД ЗМДТ, ДВ бр. 95/2009 г./, е регламентирано, че данъкът върху недвижимите имоти се плаща на четири равни вноски в следните срокове: от 1 март до 30 април, до 30 юни, до 30 септември и до 30 ноември на годината, за която е дължим. Задължението за данък върху недвижимите имоти като вид данъчно задължение възниква с осъществяването на фактическия състав, предвиден в съответните данъчни материалноправни норми. За възникването и дължимостта на задължението не е необходимо издаването на нарочен акт за установяването му. В съответните разпоредби на ЗМДТ са предвидени изчерпателно и ясно всички елементи от фактическия състав за възникване на данъчното задължение и в конкретния случай тези предпоставки са осъществени, тъй като лицето е собственик на недвижим жилищен имот, за който е подало декларация по чл. 14 ЗМДТ, вр. чл. 17, ал. 2 ЗМДТ /в приложимата редакция/; имотът е облагаем с данък върху недвижимите имоти по правилата на чл. 10 ЗМДТ; в декларацията по чл. 14 от собственика на имота са посочени необходимите данни за определяне на данъчната оценка на имота съгласно приложение № 2 към ЗМДТ; изтекъл е предвидения в закона срок от време, от който насетне данъкът е дължим; деклараторът на имота е задължено лице по смисъла на чл. 11, ал. 1 ЗМДТ. За възникване на задължението за данък върху недвижимите имоти не е предвидено изискване за издаване на нарочен акт от орган на администрацията. В чл. 23 ЗМДТ е предвидено, че данъкът по чл. 14, ал. 1 и 3 и чл. 17, ал. 2 се определя от служител на общинската администрация по местонахождението на недвижимия имот и се съобщава на данъчно задълженото лице или на негов законен представител. Това съобщение обаче не представлява индивидуален административен акт, а самото съобщаване на данъка на данъчно задълженото лице не е предпоставка за възникване на задължението, тъй като задължението възниква по силата на закона. Съобщението по чл. 23 ЗМДТ има уведомителен характер и цели да улесни задължените лица и администрацията при заплащането, съответно - събирането на данъчното задължение. Задължението за данък върху недвижимите имоти се определя в годишен размер и е дължимо в сроковете, регламентирани в чл. 28 ЗМДТ. Съобщението по чл. 23 ЗМДТ не е предпоставка за възникване на задължението за заплащане на лихви, тъй като срокът за плащане на задължението е ясно определен в закона /за всяка от вноските/ и не е обвързан с връчването на съобщението. В чл. 4, ал. 2 ЗМДТ е предвидено, че невнесените в срок данъци по този закон се събират заедно с лихвите по Закона за лихвите върху данъци, такси и други подобни държавни вземания по реда на ДОПК. В същия смисъл е текста на чл. 175, ал. 1 ДОПК, който предвижда, че за неплатените в законоустановените срокове публични задължения се дължат лихви в размер, определен в съответния закон. Задълженията за данък върху недвижимите имоти представляват публични вземания по смисъла на чл. 162, ал. 2, т. 1 ДОПК. С неплащането на задължението в регламентирания в закона срок /съответно с неплащането на всяка от вноските в срока за плащането й по чл. 28 ЗМДТ/, данъчно задълженото лице изпада в забава и дължи лихва. По изложените съображения не се споделят изводите на първоинстанционния съд, че издадения АУЗД следва да бъде отменен поради липсата на мотиви. Действително в самия АУЗД са изложени лаконични мотиви, но в тях се съдържа позоваване на съответните факти и приложимите правни норми, от които може да се изведат фактическото и правно основание за издаване на акта. Наред с това мотивите за издаване на акта са допълнени в решението на началника на отдел "Приходи" при община Димитровград, което е допустимо съгласно Тълкувателно решение № 16/1975 г. на ОСГК на ВС, което в тази част не е изгубило значение. Предвид изложено, първоинстанционният съд неправилно е отменил обжалвания АУЗД като го е приел за издаден в нарушение на процесуални правила и на материалния закон. Обжалваното съдебно решение следва да бъде отменено и на основание чл. 222, ал. 1 АПК следва да бъде постановено решение по същество, с което да бъде отхвърлена жалбата против АУЗД. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,