Решение № 7665 от 08.07.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4200/2026 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на И. А., гражданин на Кралство Мароко, действащ чрез процесуален представител адв. О. Бързаков, срещу решение № 8552/04.03.2026 г., постановено по адм. дело № 759/2026 г. по описа на Административен град - София-град. С него е отхвърлена жалбата на И. А. срещу отказ от 19.12.2025 г. за издаване на виза тип „Д“, издаден от Завеждащ консулската служба на Република България в гр. Рабат, Кралство Мароко, по заявление, подадено на 19.09.2025 г. В касационната жалба се сочи неправилност на обжалваното решение поради наличието на касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на първоинстанционното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на административния съд, евентуално да се отмени решението и да се отмени оспореният административен акт. Ответникът – Завеждащ консулската служба на Република България в гр. Рабат, Кралство Мароко, не изразява становище по подадената касационна жалба. Върховният административен съд, четвърто отделение, в настоящия съдебен състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен, и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по следните съображения: Предмет на контрол пред Административен съд – София-град е бил отказ от 19.12.2025 г. за издаване на виза тип „Д“, издаден от Завеждащ консулската служба на Република България в гр. Рабат, Кралство Мароко, по заявление, подадено от И. А. на 19.09.2025 г. Като основания за отказа са посочени: чл. 10, ал. 1, т. 11 от ЗЧРБ – при предишно пребиваване е нарушил трудовото или данъчното законодателство на страната. С решението по делото административният съд е отхвърлил жалбата. За да постанови този резултат, съдът е приел от фактическа и правна страна следното: Установено е, че спрямо жалбоподателя е била приложена принудителна административна мярка „Връщане“ (ПАМ) от 2018 г. От 2018 г. до 2025 г. И. А. е отказал съдействие на полицейските органи по повод изпълнението на посочената ПАМ, като е заявил, че няма паспорт, отказал е да му издадат „пасаван“. Въпреки това, лицето е сключило граждански брак в Република България на 14.03.2022 г., което е било показателно, че притежава паспорт. Също през посочения период е нарушил трудовото законодателство на Република България, като е работил, без да има право на това. Съдът е посочил, че в становища на Дирекция „Миграция“ и Държавна агенция „Национална сигурност“ е дадена обосновка за основанието, на което на лицето е отказано издаването на виза тип „Д“. Видно от тези становища, съответните органи са посочили, че въпреки приложената ПАМ „Връщане“ И. А. е нарушил трудовото законодателство на Република България, като в периода 2018-2025 г. е работил без да има право на това – направена е справка, че чужденецът има действащ трудов договор с „Бед транс“ ЕООД, като преди това е имал сключен такъв с „Картаген – 2009“ ЕООД. В допълнение, разгледано е обстоятелството, че съпругата на мароканския гражданин е подписала на 07.08.2025 г. и нотариално заверена декларация, че със съпруга си живеят заедно в семейното им жилище, находящо се в [населено място], [улица], но в противоречие на декларираното от съпругата е представен договор за наем на недвижим имот от 04.06.2025 г. С този договор мароканският гражданин наема за временно възмездно ползване недвижим имот в [населено място], [улица] за срок от 5 години, като на същата дата 04.06.2025 г. наемодателката М. З. Й. е декларирала, че осигурява жилище и адресна регистрация на И. А.. Следователно, от документите към заявлението не е било ясно на какъв адрес ще пребивава в страната заявителят. Съдът е посочил, че изложената фактическа обстановка е обосновавала не обстоятелството по чл. 10, ал. 1, т. 11 от ЗЧРБ, а това по чл. 10, ал. 1, т. 25 от ЗЧРБ. Въпреки това, след разглеждане на приложените по делото доказателства е достигнато до извод, че макар и в обжалвания административен акт да е посочено единствено основание за отказ по чл. 10, ал. 1, т. 11 от ЗЧРБ, то същото е мотивирано и са били налице предпоставките И. А. да няма право да му бъде издадена желаната от него виза тип „Д“. Вследствие на всичко гореизложено, съдът е приел, че оспореният отказ за виза е издаден от компетентен орган, не се констатират съществени нарушения на административнопроизводствените правила, правилно е приложен от административния орган и материалният закон. Следователно са били налице основания жалбата на И. А. да бъде отхвърлена от административния съд. Обжалваното решение е правилно. Настоящата касационна инстанция споделя фактическите и правни изводи на Административен съд – София-град. Съдът е събрал необходимите за правилното решаване на спора доказателства, анализирал ги е в тяхната взаимна връзка, във връзка с възраженията на страната, и въз основа на това е обосновал правните си изводи, които се споделят от настоящия състав. Ето защо и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 АПК с настоящото решение се прави препращане към мотивите на първоинстанционния съд. Съгласно чл. 10, ал. 1, т. 11 от ЗЧРБ се отказва издаване на виза или влизане в страната на чужденец, когато при предишно пребиваване е нарушил трудовото или данъчното законодателство на страната. Правилно административният съд е установил, че при наличие на сключени трудови договори за периода 2018-2025 г., въпреки наличието на приложена спрямо чужденеца ПАМ, същият е работил без да има право за това. Неоснователно е твърдението на касационния жалбоподател, че осуетяването на издаването на виза тип „Д“ на основание, че спрямо лицето е приложена ПАМ, представлява не основание по чл. 10, ал. 1, т. 11 от ЗЧРБ, а по чл. 10, ал. 1, т. 14 от ЗЧРБ. Нормата на чл. 10, ал. 1, т. 14 от ЗЧРБ гласи, че се отказва издаване на виза, когато чужденецът е включен в масива на нежеланите за страната чужденци по чл. 21а, ал. 1 от ЗЧРБ – основание, което няма нищо общо с процесния случай. Действително обаче, както касаторът твърди, смесването на различни хипотези (тази на чл. 10, ал. 1, т. 14 от ЗЧРБ с друга такава) води до противоречие в акта. Но процесният отказ, който е бил предмет на контрол пред първоинстанционния съд, е с посочено основание чл. 10, ал. 1, т. 11 от ЗЧРБ, тъй като е установено нарушение на трудовото законодателство на Република България. Разгледани са и другите доказателства по делото, представляващи предпоставки за отказ на друго основание, но това не е решаващият мотив на административния съд. Последният е констатирал, че основанието по чл. 10, ал. 1, т. 11 от ЗЧРБ е ясно посочено, като е мотивирано с факта, че лицето е извършило нарушение на трудовото законодателство на страната. Това нарушение произлиза от факта, че въпреки че спрямо И. А. е била приложена ПАМ, той е полагал труд по смисъла на Кодекса на труда, бидейки страна по два трудови договора. Доказателства в обратния смисъл не са приложени. Неоснователно е твърдението за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В касационната жалба са релевирани доводи за незаконосъобразност на административния акт, които не са предмет на проверка от настоящата инстанция. Касационната инстанция следи за валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение. Същото е постановено в съответствие и с трите. Правилно административният съд е приел, че отказът за издаване на виза тип „Д“ е бил мотивиран – тази негова констатация е подкрепена с фактически и правни изводи. Видно от приложените по делото доказателства, отдел „Миграция“ към СДВР (със становище с рег. № 513р-102758 от 1.10.2025 г.) е изразил отрицателно становище по повод издаването на процесната виза на И. А.. Посочени са мотиви във връзка с осуетените опити за прилагане на ПАМ от 2018 г., както и ненадлежното полагане на труд по два броя трудови правоотношения в периода 2018-2025 г. В допълнение, приложено е и становище на ДАНС с рег. № М-1156 от 05.02.2026 г., в което са посочени мотиви в същия смисъл. Вследствие на гореизложеното се обосновава извод, че мотивите и съображенията за постановяването на отказа могат да бъдат изведени именно от представените по делото становища на отдел „Миграция“ към СДВР и ДАНС, в които се излагат аргументи вследствие на отчитане на всички факти и обстоятелства по конкретния случай. Съгласно тълкувателно решение № 16/31.03.1975 г. на ОСГК на ВС, ако административният акт е издаден на основание на надлежно служебно съставени подготвителни документи, изложените в тях съображения са такива и за издаването на самия акт, т.е. негови мотиви. По повод на твърденията в касационната жалба, че е налице нарушение на чл. 8 от ЕКПЧ и административният съд не е извършил преценка на пропорционалността на мярката спрямо интереса на семейството, следва да се посочи следното: Правото на личен и семеен живот е гарантирано от ЕКПЧ право, което административният орган е длъжен да съблюдава. Безспорно е, че то не е абсолютно право и може да бъде предмет на ограничения, наложени от държавата, но само, когато ограничението е предвидено в закон и е необходимо в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. В процесния случай административният орган е не само инцидентно споменал, но е и разгледал обстоятелството, че И. А. е сключил брак с българска гражданка по време на престоя си в страната. Не се явяват обаче в полза на жалбоподателя обстоятелствата, при които е сключил брака – именно тези, свързани с опитите за осуетяване на приложената спрямо него ПАМ, нито обстоятелствата, свързани с противоречивите обстоятелства по делото във връзка с адреса, на който мароканският гражданин пребивава. Въпреки че първоинстанционният съд не е разгледал тези обстоятелства конкретно в светлината на твърдените нарушения на ЕКПЧ, може да бъде формулиран извод, че в случая правото на личен и семеен живот може да бъде предмет на ограничения, наложени от държавата, вкл. ограничения, свързани с достъпа на мароканския гражданин до Република България. Предвид гореизложеното, първоинстанционният съд правилно е извел, че оспореният отказ от 19.12.2025 г. за издаване на виза тип „Д“, издаден от Завеждащ консулската служба на Република България в гр. Рабат, Кралство Мароко е постановен законосъобразно. При липса на пороците, сочени като касационни основания за отмяна, постановеното от първоинстанционния съд решение следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение,