Решение № 13752 от 9.11.2018 г. на ВАС по адм. д. № 13731/2017 г.

Решение № 13752 от 9.11.2018 г. на ВАС по адм. д. № 13731/2017 г., III о., докладчик съдията Албена Радославова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на М. У., [гражданство], чрез адв. И. Славчев, срещу Решение № 5722 от 13.10.2017 г., постановено по адм. д. № 10312/2017 г. по описа на Административен съд - София град, с което е отхвърлена жалбата на М. У. срещу Решение № 15586 от 11.08.2017 г., издадено от председателя на Държавната агенция за бежанците (ДАБ), съдържащо отказ на чужденеца да бъде предоставен статут на бежанец и хуманитарен статут. Касаторът твърди неправилност на обжалваното съдебно решение поради постановяването му в противоречие с материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Според касатора съдът не би приел, че целта му да достигне до Германия, Италия или Франция го определя като мигрант, ако беше приобщил всички доказателства, сочещи наличието на визи, издадени от страни- членки на Европейския съюз. Твърди, че причините да напусне Пакистан не са икономически. Отделно от това излага оплаквания за допуснати от административния орган съществени нарушения на закона, изразяващи се в неизвършване на преценка относно принципа "забрана за връщане", като според чужденеца това нарушение не е констатирано и от първоинстанционния съд. По изложените в касационната жалба доводи касаторът иска отмяна на обжалвания съдебен акт, отмяна на обжалваното с първоинстанционната жалба административно решение и връщане на преписката на административния орган за ново произнасяне. Редовно призован за съдебно заседание, М. У., се явява лично и с адвокат Славчев, който поддържа касационната жалба, ангажира писмени доказателства, а по същество твърди неправилност на атакуваното с нея съдебно решение по съображения, подробно изложени в жалбата и устно – в хода по същество. Ответникът, председателят на Държавна агенция за бежанците, редовно призован, се представлява от юриск. Илиева, която оспорва касационната жалба, представя справка за актуалното положение в страната на произход на чужденеца, а по същество твърди правилност на съдебния акт по съображения, развити устно в хода по същество. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Предмет на проверка пред първоинстанционния съд е Решение № 15586 от 11.08.2017 г., издадено от председателя на ДАБ, с което на М. У. е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. С обжалваното в касационното производство съдебно решение АССГ е отхвърлил жалбата на У. срещу решението на председателя на ДАБ като неоснователна. За да стигне до този правен резултат, административният съд е приел, че обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган, при спазване на изискванията за форма и реквизити по чл. 59 от АПК, в съответствие с административнопроизводствените правила и действащите материалноправни разпоредби. Съдът е приел, че административният орган, съобразявайки се нормата на чл. 58, ал. 6 от ЗУБ, е предоставил безплатна правна и процедурна информация относно реда, по който ще се разгледа производството, на разбираем за чужденеца език, в срок, позволяващ му да упражни правата си на кандидат за международна закрила, като е приел, че с кандидата са проведени две интервюта, обективирани в писмени протоколи. Съдът е приел, че наличните по случая доказателства са събрани, като са изяснени всички заявени от кандидата обстоятелства във връзка с индивидуалното му положение, взета е предвид актуалната обща информация за държавата на произхода му и е преценена сигурността й. В заключение съдът е приел, че процедурата за предоставяне на международна закрила е надлежно проведена. Съдът е счел за неоснователно възражението на процесуалния представител на жалбоподателя, че същият е имал затруднения с превода по време на интервютата, тъй като в заключителната част на всеки от протоколите жалбоподателят с подписа си е декларирал, че интервюто е проведено на разбираем за него език пащу, без да съществуват комуникативни пречки и без възражения или допълнения от негова страна, като за пълнота съдът е изложил, че ако У. е имал някакви комуникационни бариери при провеждане на първото интервю, то второто интервю не би било проведено на същия език без възражение от страна на интервюирания. Този факт е довел съда до извода, че У. добре е разбирал въпросите и даваните отговори, а възражението на адв. Славчев е имало за цел единствено да подкрепи защитната теза на жалбоподателя. Първоинстанционния съд е приел, че правилно административният орган е отказал да предостави на М. У. статут на бежанец и хуманитарен статут, тъй като не са налице материалноправните предпоставки по чл. 8 и чл. 9 ЗУБ. Приел е, че М. У. не е бил лично преследван в родината си поради своята етническа принадлежност, раса, религия, принадлежност към определена социална група или партия или поради политическо убеждение. Съдът е установил, че причината за напускането на страната му на произход е желанието му да достигне до Германия, Италия или Франция, като е счел че подобна цел е присъща за мигранта, а не за бежанеца, тъй като в проведените с М. У. интервюта последният е заявил, че желае да има "документи и работа" с предпочитания към икономически по-стабилни държави. В подкрепа на изводите си, съдът е посочил и че, пристигайки в България, У. не е подал незабавно молба за закрила, а е сторил това двадесет и девет дни по-късно, което е навело съда към извода, че жалбоподателят не е лице, бягащо от преследване по признаците, установени в нормата на чл. 8, ал. 1 ЗУБ, тъй като обратната хипотеза би го мотивирала да подаде молба за закрила в първия възможен момент, навлизайки на територията на първата сигурна държава, което жалбоподателят е направил едва след като му е наложена принудителна административна мярка "Принудително отвеждане до границата на Република България" с цел да осуети изпълнението на тази ПАМ. Съдът е посочил и обстоятелството, че в хода на производството по ЗУБ жалбоподателят самоволно е напускал общежитието и не се е явявал на насрочено интервю, като е напускал и пределите на България, от която вече е поискал закрила, което е мотивирало съда да приеме тези действия като сочещи на липса на заинтересованост от производството по предоставяне на международна закрила. Съдът е приел, че спрямо жалбоподателя не се установят и предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут, тъй като чужденецът не е бил принуден да напусне държавата си по произход поради реална опасност от изтезание или нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Съдът е приел, че в разглеждания случай жалбоподателят не е посочил като причина да напусне държавата по произход нито една от реалните опасности, предвидени в нормата на чл. 9, ал. 1 ЗУБ, като в оспореното решение е направена преценка на ситуацията в страната чрез позоваване на справка от специализирана дирекция в Държавната агенция за бежанците. Първоинстанционният съд не е установил и наличие на юридически факти, осъществяващи хипотезите както на чл. 9, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ЗУБ, така и на чл. 9, ал. 6 и 8 ЗУБ, на които хипотези, съдът е приел, че кандидатът изобщо не се е и позовавал. Съдебното решение е валидно, допустимо и правилно. Настоящият състав на Върховния административен съд, трето отделение споделя изцяло фактическите и правни изводи на административния съд. Правилно Административен съд София - град, изхождайки от събраните по делото писмени доказателства, подробно анализирани от него, е приел, че не са налице фактическите основания за предоставяне статут на бежанец на молителя, изчерпателно изброени в чл. 8, ал. 1 от ЗУБ. Няма данни и липсват твърдения от чужденеца – жалбоподател за проявен спрямо него акт на преследване от страна на официалните власти в Пакистан. Съгласно чл. 8, ал. 1 ЗУБ, статут на бежанец в Република България се предоставя на чужденец, който основателно се страхува от преследване поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение, намира се извън държавата си по произход и поради тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея. Съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 4 от ЗУБ под "преследване" следва да се разбира нарушаване на основните права на човека или съвкупност от действия, които водят до нарушаване на основните права на човека, достатъчно тежки по своето естество и повторяемост. В настоящия случай от събраните по делото доказателства не може да се направи извод, че търсещият закрила е бил обект на преследване. Спрямо него не е упражнявано физическо насилие и той не твърди да е бил обект на репресии поради своята етническа и/ или религиозна принадлежност. В проведените интервюта жалбоподателят е заявил, че при напускането на Пакистан крайната му цел е била да отиде в Италия, където да се сдобие с документи, да започне работа и да оправи живота си. Правилно е преценено от първоинстанционният съд, че чужденецът не е влязъл на територията на Република България, за да поиска закрила. Република България е била транзитна точка за чужденеца, като единствената му цел е била да премине през нея, за да може да стигне до Италия. Обосновано съдът е приел, че подобна цел не е присъща на бежанец, търсещ международна закрила, който би следвало да се стреми към най-близката сигурна държава, без да проявява избирателност. Видно от данните от самото интервю е, че чужденецът не съобщава да е бил заплашван, а напротив причината да напусне държавата си на произход може да се определи като икономическа – търсене на по-добър стандарт на живот, което навежда на извода, че чужденецът е мигрант, а не лице, търсещо закрила поради обстоятелствата по чл. 8, ал. 1 ЗУБ. Този извод се потвърждава и от факта, че жалбоподателят сам е избрал да напусне страната си, а не е бил принуден да го стори. Изнесените от М. У. факти не обосновават основателен страх от преследване поради неговата раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради неговото политическо мнение и/или убеждение, които да мотивират нежеланието му да се завърне в държавата си по произход. В изложената от М. У. бежанска история съществуват противоречия, които будят съмнение за достоверността й - в интервюто си от 08.03.17 г. като причина за напускане на Пакистан чужденецът сочи работата си в комитет, който е служел за посредник между талибаните и армията, а във второто си интервю от 27.03.2017 г. подменя причината за напускане на страната, заявявайки, че целта му при напускането на Пакистан е била да отиде в Италия, където да се сдобие с документи и работа, като е отбелязал и че има приятели в тази държава. Установява се и разминаване в проведените две интервюта относно месеца, през който е напуснал родината си по произход, като в първото интервю е посочил конкретна дата, на която е заминал – 13.07.2016 г., а на второто интервю твърди, че е заминал от Пакистан през месец юни. Тези разминавания в бежанската история на У., както и фактът, че е подал молба за международна закрила в България едва двадесет и девет дни, след пристигането си и то едва след като му е била наложена принудителна административна мярка "Принудително отвеждане до границата на Република България", а също и фактът, че е напуснал България в посока Германия преди да е била завършена процедурата по молбата му за закрила, сочат, че причините да напусне Пакистан са по-скоро икономически и не се основават на основателен страх от преследване в държавата му по произход. Подобен извод се затвърждава и от отговора на последния, поставен му въпрос от последното, проведено с него интервю – У. иска да живее в Италия, където да сложи в ред живота си и да работи. Жалбоподателят не твърди за осъществено спрямо него преследване и по смисъла на чл. 8, ал. 2 - 5 от ЗУБ, както и за риск от бъдещо такова. Не се установява в страната му по произход същият да е имал проблеми с официалните власти, да е бил задържан или преследван или пък да е съществувал риск от такива действия спрямо него, за да се обоснове извод, че спрямо него са налице основанията за предоставяне на бежански статут по смисъла на чл. 8 ЗУБ. При установената по делото фактическа обстановка правилен е изводът на първоинстанционния съд, че не са налице основания за предоставяне на чужденеца на статут на бежанец по смисъла на чл. 8 от ЗУБ. Обосновани са изводите на първоинстанционния съд и за това, че не са налице материалноправните предпоставки за уважаване на молбата на М. У. и за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1 от ЗУБ. Правилно съдът, предвид данните и твърденията, съдържащи се в интервюто на молителя, е приел, че липсват доказателства същият да е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция, изтезание или нечовешко и унизително отнасяне, тежки и лични заплахи срещу живота и личността му като гражданско лице в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт. От бежанската история на касатора не се установява, а и липсват такива твърдения, както правилно е приел съдът, същият да е бил обект на тежко посегателство, представляващо тежка и лична заплаха за живота и здравето му, не са установени намеси в личната сфера на лицето, вследствие на безогледно насилие, породено от въоръжен конфликт, което да даде основание за предоставяне на хуманитарен статут по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗУБ. М. У. не сочи данни, които да се интерпретират като състояние на реална опасност, насочена пряко към личността му. Жалбоподателят изрично е заявил, че не е бил арестуван и осъждан в държавата му по произход и не са отправяни тежки лични заплахи срещу живота и личността му като гражданско лице поради насилие в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт. Обосновано съдът е приел, че не може да се направи извод, че е налице основание за предоставяне на хуманитарен статут, засегнато в хипотезите на чл. 9, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ЗУБ. В хода на касационното производство представителят на ответника е депозирал като писмено доказателство справка МД-599/29.08.2018 г. за общото положение в Пакистан към месец август 2018 г., която, предвид спецификата на производството по ЗУБ настоящата касационна инстанция следва задължително да вземе предвид при преценка законосъобразността на съдебното решение в частта, в която е отхвърлена жалбата на чужденеца срещу отказа да му бъде предоставена субсидиарна закрила по чл. 9 от ЗУБ. Видно от тази справка, ситуацията в областта на сигурността на Пакистан се е подобрила от 2017 г. до този момент, като почти наполовина са намалели случаите на насилие срещу цивилни лица, регистрирани от януари до май 2018 г. в сравнение със същия период през 2017 г. Прогнозираната степен на бедност също продължава да намалява, а икономическият растеж в Пакистан продължава да се ускорява. Съществуват възможности за вътрешно разселване, като около пет милиона от общо 5, 3 милиона жители на Федерално управляваните племенни райони (FATA) са се завърнали към края на октомври 2017 г., а завръщането на вътрешно разселените лица, преместени от антитерористичните операции продължават. Макар да се наблюдават отделни спорадични конфликти в държавата на произход на жалбоподателя, не се установява спрямо него да са налице сериозни и потвърдени основания да се счита, че единствено с присъствието си на територията на Пакистан той би бил изправен пред реален риск да бъде обект на заплаха, тъй като в страната по произход на чужденеца има възможност за вътрешно разселване, което само по себе си е основание за отказ на хуманитарен статут. Наред с гореизложеното пред касационната инстанция за първи път в надлежен превод са представени и следните писмени документи: три броя заверени писма от съпругата на жалбоподателя, както и заверено копие от паспорта му. Писмата, чиято достоверност не може да се провери, не следва да бъдат взети предвид от съда с оглед източника, от който изхождат, а именно – съпругата на чужденеца, която не може безпристрастно да отрази подобна информация. Отделно от това документите, представени пред настоящата инстанция, не обосновават извод за насочена срещу личността на чужденеца заплаха, не съдържат нови фактически обстоятелства и не следва да бъдат кредитирани от съда, тъй като не съдържат информация за конкретно предприети действия, насочени към увреждане на здравето и живота на лицето или създаващи реална заплаха за него. По тези съображения настоящата касационна инстанция намира, че решението на Административен съд София - град е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение