Решение № 7564 от 8.7.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5462/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Н. Н. А. с [ЕГН], изтърпяващ наказание доживотен затвор в Затвора в [населено място], против Решение 2533 от 18.03.2024 г., постановено по адм. дело 2009 по описа на Административния съд Пловдив за 2023 г. С молба по делото от 23.10.2024 г. (от л. 37 до л. 50 от касационното дело), касационният жалбоподател е направил искане пред настоящия съд за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз (СЕС), формулирано от назначения му служебен защитник. С обжалваното решение, в производство по реда на чл. 203, ал. 3 АПК, във вр. с чл. 2в, ал. 1, т. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), е отхвърлен предявеният от А. против Административния съд Пазарджик иск за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в унижение, изтезание, малоценност, главоболие, безсъние, нервност и тормоз, в размер на сумата от 1 000, 00 лв. за периода от 07.02.2022 г. до 04.08.2023 г. и причинени му от нарушение на правото на Европейския съюз (правото на достъп до правосъдие) вследствие правораздавателната дейност на Административния съд Пазарджик (по адм. дело 1274/2021 г. и по адм. дело 68/2022 г. по описа на този съд), ведно със законната лихва върху сумата на обезщетението, считано от 04.08.2023 г. до окончателното му изплащане. Касационният жалбоподател оспорва първоинстанционния съдебен акт, като неправилен, излагайки доводи за постановяването му при наличието на всички касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска отмяната му. Претендира присъждане на разноски за настоящото производство. Ответникът Административният съд Пазарджик с адрес в гр. Пазарджик, ул. Константин Величков 20, ет. 5, не изразява становище по касационната жалба в срока по чл. 213а, ал. 4 АПК. Не се представлява в съдебното заседание пред настоящия съд. Представител на Окръжна прокуратура Пловдив, в писмен отговор от 24.04.2024 г., изразява становище за неоснователност на касационната жалба и за правилност на обжалваното решение. Участващият по делото представител на Върховната прокуратура / сега Върховна касационна прокуратура/ дава заключение за неоснователност на касационната жалба и за правилност на обжалвания съдебен акт. Върховният административен съд, в настоящия състав на трето отделение, като извърши касационна проверка на обжалваното решение на основанията по чл. 218, ал. 1 и ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, адресат на обжалваното решение, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, който е неблагоприятен за нея, поради което е процесуално допустима. По съществото на касационната жалба, съдът приема следното: Административният съд е приел, че е сезиран от А. с искова молба и допълнение към нея с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ за осъждането на Административния съд Пазарджик да му заплати обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в емоционални болки и физически страдания (унижение, тормоз, изтезание, малоценност, нервност, главоболие и безсъние) в размер на сумата от 1 000, 00 лв. за периода от 07.02.2022 г. до 04.08.2023 г., причинени му от правораздавателната дейност на Административния съд Пазарджик Определение 1990/07.12.2021 г. по адм. дело 1274/2021 г. и Определение 235/07.02.2022 г. по ч.к.адм. дело 68/2022 г. по описа на този съд, с постановяването на които ищецът е лишен от достъп до правосъдие и е допуснато достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз (ЕС) чл. 47 и чл. 52, пар. 3 от Харта на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС/Харта/та), както и чл. 6 и чл. 13 от Конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС), ведно със законната лихва върху сумата на обезщетението, считано от 04.08.2023 г. до окончателното му изплащане. Съдът е установил от фактическа страна, че А. подал жалба против Началника на Затвора в София с правно основание чл. 256 АПК за осъждането на ответника да преустанови неоснователно бездействие по чл. 90, ал. 4 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС). Отправил искане съдът да определи срок за изпращане на негови писма за сметка на Затвора в София. Образувано е адм. дело 1274 по описа за 2021 г. на Административния съд Пазарджик. С Определение 1990 от 07.12.2021 г. по това дело съдът е оставил без уважение молбата на А. да бъде освободен от заплащане на държавни такси и разноски по адм. дело 1274/2021 г. А. обжалвал Определение 1990 от 07.12.2021 г. по адм. дело 1274 по описа на Административния съд Пазарджик за 2021 г. Образувано е ч.к. адм. дело 68/2022 г. по описа на същия съд тричленен състав. С Определение 235 от 07.02.2022 г. по това дело, Определение 1990/07.12.2021 г. е оставено в сила. С Разпореждане 401 от 22.02.2022 г. по адм. дело 1274/2021 г. на Административния съд Пазарджик са дадени указания на А. в 7-дневен срок да внесе държавна такса от 10, 00 лв., като е предупреден за неблагоприятните последици при неизпълнението им. В указания срок ищецът не изпълнил указанията. Последвало постановяване на Определение 491 от 15.03.2022 г., с което жалбата му против Началника на Затвора в София с правно основание чл. 256 АПК е оставена без разглеждане, а производството по адм. дело 1274/2021 г. е прекратено. Същото не е обжалвано от А. и е влязло в законна сила на 31.03.2022 г. По делото пред първата инстанция са събрани гласни доказателства, чрез разпита на свидетелите Д. П. Г. и И. П. С., познати на ищеца. При така установената фактическа обстановка, решаващият състав на Административния съд Пловдив е приел, от правна страна, че подаденият от Н. А. против Административния съд Пазарджик иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е допустим, но е неоснователен. Мотивирал се е, че отговорността на държавата за нарушение на правото на ЕС може да се ангажира само от съдебен акт, постановен в последна инстанция, а Определение 491/15.03.2022 г. по адм. дело 1274/2021 г. на Административния съд Пазарджик, с което жалбата на А. против Началника на Затвора в София с правно основание чл. 256 АПК е оставена без разглеждане, а производството по делото прекратено, не е обжалвано от него. Съдът е изложил подробни съображения относно понятието достъп до правосъдие по смисъла на чл. 6 и чл. 13 ЕКЗПЧОС, във вр. с чл. 47 ХОПЕС. Приел е, че при преценката за освобождаване от внасянето на държавна такса следва да се държи сметка доколко упражняването на правото на жалба или иск, както е в случя, е действително свързано с търсена от лицето защита на правата му, за да не се стигне до злоупотреба с право по смисъла на чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република България и чл. 3 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Подчертал е, че Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) в своята практика приема, че злоупотреба с право е налице при многобройни и сходни (повтарящи се) жалби на едно лице процесуално поведение, което административния съд е преценил, че е несъвместимо с нормалното функциониране на съдебната система и не съответства на интересите на демократичното общество. Отчел е данните по делото, че за периода 2020 г. 2021 г. в Административния съд Пазарджик са образувани 38 бр. дела със сходен предмет, по които А. е жалбоподател/ищец/касатор, като лишеният от свобода не оспорва, че по всички тях е поискал освобождаване от такси и разноски. Счел е, че образуването на множество сходни дела представлява липса на основателно намерение на страната да търси защита на своите права. Аргументирал се е, че искането на А. за освобождаване от държавна такса по тях представлява злоупотреба с право и не е съобразено с обществения интерес и нормалното функциониране на правосъдната система. Отхвърлил е, като неоснователни, оплакванията на ищеца за ограничаване на достъпа му до правосъдие, поради това че не му е предоставена безплатна правна помощ. Посочил е, че лишеният от свобода не е искал предоставяне на безплатна правна помощ по делата по които са постановени твърдените за увреждащи съдебни актове, поради което съдът не е дължал служебно произнасяне. Приел е, че дори такова искане да е било направено от ищеца и да е налице отказ от страна на Административния съд Пазарджик, то доколкото съдът не се е произнесъл по съществото на спора, не следва да се обсъжда каква е била защитата на ищеца, респ. да се преценява нарушени ли са правата му в този смисъл. Допълнил е, че производството е прекратено поради невнасянето на държавна такса, а за изпълнението на това указание не са необходими правните знания на адвокат. С тези мотиви, съдът е постановил обжалвания в настоящото производство резултат. Преди да разгледа касационната жалба по същество, настоящата инстанция дължи произнасяне по искането на А. за отправяне на преюдициално запитване до СЕС. Съобразно чл. 628 ГПК, във вр. с чл. 144 АПК, отправянето на преюдициално запитване до СЕС е обусловено от необходимостта от тълкуването на разпоредба от правото на ЕС. Член 267 от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС), както и практиката на СЕС, свързват преценката на необходимостта от отправяне на преюдициално запитване с прякото значение на тълкуването на съюзното право при постановяване на решението по конкретен правен спор. Поставените по искането въпроси са идентични с въпросите, формулирани по искане за отправяне на преюдициално запитване, разгледано по адм. дело 5459/2024 г. по описа на Върховния административен съд със страна настоящият касационен жалбоподател и предмет, сходен на предмета по настоящото дело. Формираното по това дело становище на решаващия състав на Върховния административен съд относно неоснователността на искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС се споделят от настоящия състав, като не са налице основания за промяната му. Според настоящия състав решаването на конкретния правен спор не налага отправянето на преюдициално запитване до СЕС по формулираните от служебния защитник на А. въпроси. За да възникне необходимост, респективно за да бъде длъжна националната юрисдикция да отправи преюдициално запитване във връзка с приложимостта на правото на ЕС по конкретен спор, с който е сезирана, следва на първо място да е налице приложимост на правото на ЕС към конкретния случай. Както в производството по адм. дело 1274/2021 г. по описа на Административния съд Пазарджик, така и в производството по адм. дело 68/2022 г. по описа на същия съд, не се установява приложимост или дори връзка с Общностното право. Отделно от това въпросите в искането, изготвено от служебния защитник, са общи и неотносими към съществото на спора. Доколкото приложение по казуса намира националното законодателство, не се налага тълкуване от страна на СЕС, а от друга страна последният не би бил компетентен да се произнесе с тълкуване и даване на насоки за приложение на националното право на държава-членка. По тези съображение, искането на Н. А. за отправяне на преюдициално запитване до СЕС следва да бъде оставено без уважение. По касационната жалба: Решението е недопустимо по следните съображения: Материалноправните предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата за нарушаване на правото на ЕС са определени от СЕС в неговите решения. Те следва да са налице в условията на кумулативност, а именно предмет на нарушената правна норма на Съюза да е предоставянето на права на частноправните субекти, нарушението на нормата да е достатъчно съществено и да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда. В този смисъл са следните решения на СЕС: Решение от 25 ноември 2010 г. по дело C-429/09, т. 47, Решение от 09 декември 2010 г. по дело C-568/08, т. 87, Решение от 14 март 2013 г. по дело C-420/11, т. 37. Съгласно дадените от СЕС насоки (вж. Решение от 14 март 2013 г. по дело C-420/11, т. 43, Решение от 12 декември 2006 г. по дело C-446/04, т. 210), преценката за това дали допуснатото нарушение на правото на ЕС е достатъчно съществено, както и за наличието на пряка причинно-следствена връзка между него и претърпените от частноправните субекти вреди, е на националните юрисдикции. При всички положения обаче, нарушението на правото на ЕС е достатъчно съществено, когато то е извършено при явно несъобразяване с практиката на Съда в съответната област (вж. Решение от 30 септември 2003 г. по дело C-224/01, т. 56, Решение от 28 юли 2016 г. по дело С-168/15, т. 26). Според СЕС отговорност на държавата за вреди, причинени от национална юрисдикция, постановила акт като последна инстанция, възниква само в изключителни случаи, при допуснато очевидно нарушение на приложимото право на ЕС Решение от 30 септември 2003 г. по дело C-224/01, т. 53; Решение от 13 юни 2006 г. по дело C-173/03, т. 32 и 42 и Решение от 28 юни 2016 г. по дело С-168/15, т. 24. Пак според Съда това е налице, ако с влязло в сила решение, националната юрисдикция не се е съобразила с практиката му в съответната област на обществени отношения, които правото на ЕС регулира или когато е иззела компетентност, която правото на ЕС изрично възлага на орган на ЕС. Разпоредбите, които А. счита за нарушени, съдържат основни правни принципи на правовата държава и са основополагащи за Съюза. Член 6 и чл. 13 ЕКЗПЧОС са сходни с чл. 47 от Хартата. Съгласно чл. 52, пар. 3 ХОПЕС, доколкото настоящата Харта съдържа права, съответстващи на права, гарантирани от ЕКЗПЧОС, техният смисъл и обхват са същите като дадените им в посочената Конвенция. Предявеният иск е квалифициран като такъв с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Твърденията на ищеца са, че ответникът го е увредил, тъй като с постановените съдебни актове е нарушил правото на Европейския съюз (ЕС), а като такова се сочат разпоредби от Хартата на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС/Харта/та) и от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС/Конвенция/та). Съгласно чл. 51 от Хартата, задължението на държавите-членки да зачитат основните права, регламентирани в нея, възниква тогава, когато те действат в приложното поле на правото на Съюза. Съгласно чл. 6, пар. 3 от Договора за Европейския съюз (ДЕС), основните права, както са гарантирани от ЕКЗПЧОС и както произтичат от общите конституционни традиции на държавите-членки, са част от правото на Съюза в качеството им на общи принципи. Отнесени към настоящия случай, тези правила означават, че с вредоносните (както се твърди от А.) съдебни определения, постановилият ги съд е действал в приложното поле на правото на ЕС и го е нарушил. Ищецът е следвало да посочи в исковата си молба конкретните материалноправни разпоредби от правото на ЕС (извън Хартата и Конвенцията), правата по които е искал да защити чрез предприетите от него съдебни производства, но които не е успял, поради постановените определения, с които съдът / по твърдения на ищеца/ го е лишил от достъп до съд. Това означава, че във всички случаи сочените разпоредби от Хартата/Конвенцията следва да се свържат с други материалноправни разпоредби от първичното или вторичното право на ЕС. Това е изискване за редовността на исковата молба по аргумент от чл.127, ал.1, т.4 ГПК, когато с нея е предявен иск с пр. осн. чл. 203, ал. 3 АПК, във вр. с чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ. Спазването на това изискване е от значение, както за правилната правна квалификация на иска, предявен с исковата молба, която е задължение на съда, така и за организиране на защитата на ответника по спора. В конкретния случай това изискване не е спазено, поради което исковата молба е нередовна, което води до недопустимо съдебно решение, което следва да се обезсили. Делото следва да се върне на първоинстанционния съд, който да остави без движение исковата молба и даде подходящ срок на ищеца да посочи, кои са материалноправните разпоредби от правото на ЕС, правата, по които ищецът е искал да защити чрез съдебните производства, завършили с процесните определения. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 3 АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение, Първа колегия