Решение № 10831 от 27.10.2021 г. на ВАС по адм. д. № 5794/2021 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба на Директора на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) - Пловдив срещу Решение 728 от 09.04.2021 г., постановено по адм. дело 2284 по описа за 2020 г. на Административен съд - Пловдив, с което е отменено Решение Ц2153-15-117 от 04.08.2020 г. на Директор ТП на НОИ - Пловдив и потвърдено с него разпореждане [ЕГН] по Протокол 2140-15-410/11.06.2020 г. на длъжностното лице по чл. 98, ал. 1, т. 1 КСО при същото поделение. Преписката е изпратена на длъжностното лице по пенсионното осигуряване при ТП на НОИ - Пловдив за ново произнасяне по заявление с вх. МП-1956/09.01.2015 г. от К. Костадинов за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68, ал. 3 КСО при съобразяване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите към съдебното решение. Наведените в касационната жалба възражения за неправилно прилагане на чл. 68, ал. 3 КСО, във вр. с § 1, ал. 1, т. 12 от ДР от КСО и чл. 15, ал. 4 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС) са относими към касационните основания за отмяна по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяна на първоинстанционното решение и вместо него постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отхвърли оспорването. Претендира се присъждане на съдебни разноски за платена държавна такса за касационната инстанция и юрисконсултско възнаграждение. Прави се възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК на платеното от ответника адвокатско възнаграждение, като се иска същото да бъде определено в минимален размер, съобразно чл.8, ал.2, т.2 от Наредба 1/09.07.2014г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Ответникът К. Костадинов от гр. Карлово, чрез пълномощник адвокат Лещев, в писмено становище оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, поради което иска оставянето му в сила. Претендира се присъждане на съдебни разноски за касационната инстанция в размер на 1000 (хиляда) лева, представляващи платено адвокатско възнаграждение, за което се прилага договор за правна защита и съдействие, пълномощно и списък на разноските по чл. 80 от ГПК. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Намира за неправилен извода на първоинстанционния съд за приложимост на превръщането на трудов стаж по чл. 104, ал. 2 КСО в хипотезата на чл. 68, ал. 3 от кодекса, но като краен правен резултат счита оспореното съдебно решение за правилно и законосъобразно. Върховният административен съд - състав на шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, настоящият състав приема от правна страна следното: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в първоинстанционното производство е Решение Ц2153-15-117 от 04.08.2020 г. на Директора на ТП на НОИ - Пловдив и потвърденото с него Разпореждане [ЕГН] по Протокол 2140-15-410/11.06.2020 г. на ръководител "ПО" при ТП на НОИ - Пловдив, с което на основание чл. 68, ал. 1-3 КСО е отказано отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на К. Костадинов. С процесното разпореждане на жалбоподателя е отказано отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст при условията на чл. 68, ал. 1-2 и на чл. 68, ал. 3 КСО. За да постанови отказа и след проверка на предпоставките по чл. 68, ал. 3, органът е приел, че въпреки наличието на навършена изискуема възраст, заявителят не отговаря на изискването за наличие на 15 години действителен осигурителен стаж, тъй като към датата на заявлението 09.01.2015 г., има 12 години, 9 месеца и 13 дни, а към датата на постановяване на разпореждането - 13 години, 5 месеца и 18 дни. От друга страна, административният орган е приел, че заявителят не отговаря и на изискванията по чл. 68, ал. 1 и ал. 2 КСО, тъй като няма минимално изискуемия осигурителен стаж от 38 години. Недоволен от разпореждането, А. го е обжалвал по реда на чл. 117, ал. 2 от КСО пред директора на ТП на НОИ - Пловдив с оплакване, че неправилно му е бил изчислен и зачетен действителния стаж. При осъщественият административен контрол с оспореното пред първоинстанционния съд Решение Ц2153-15-117 от 04.08.2020 г. директорът на ТП на НОИ - Пловдив не е уважил сезиралата го жалба, като е възприел и доразвил аргументите на пенсионния орган и е формулирал решаващ извод за законосъобразност на разпореждането. При отмяната на обжалвания административен акт решаващият съд е приел, че същият е издаден от компетентен орган в съответствие с правомощията му и в изискуемата от закона форма, без да са допуснати съществени процесуални нарушения, но при неправилно приложение на материалния закон. Съотнасяйки установената фактическа обстановка към релевантната правна уредба, първоинстанционният съд намира, че стажът за периода на редовна военна служба от 09.02.1968 г. до 10.02.1970 г. с продължителност 02 години 00 месеца 02 дни попада в обхвата на § 9, ал. 1 ПЗР КСО, с оглед което преценката следва да се извърши съобразно действалите до 31.12.1999 г. разпоредби, като действащата разпоредба на § 1, ал. 1, т. 12 ДР КСО е неотносима към спорния период. Посочено е, че в случая са приложими разпоредбите на чл. 81 от отменения Правилник за прилагане на Закона за пенсиите/ППЗП/ и чл. 9 от отменения Закон за всеобщата военна служба в Народна република България/ЗВВСНРБ/. Поради това, според съда времето на наборна военна служба в периода от 09.02.1968 г. до 10.02.1970 г. с продължителност 02 години 00 месеца и 02 дни трябва да се зачете не само за трудов стаж от III категория, а и като действителен осигурителен стаж. Обоснован е извод, че зачетеният стаж от втора категория труд с продължителност от 04 години 01 месец и 06 дни, следва да бъде превърнат към трета категория труд. Предвид горепосочените обстоятелства, съдът е приел, че при признаване на периода на наборна военна служба (02 г. 00 м. 02 дни) и след превръщане на стажа от втора категория (04 години 03 месеца и 28 дни) в трета (05 години 01 месец и 15 дни), общият действителен стаж на жалбоподателя и към датата на издаване на разпореждането за отказ и към тази на подаване на заявлението би бил повече от изискуемите 15 години, в какъвто смисъл е и приетото по делото заключение по съдебно-счетоводна експертиза. От друга страна, първата инстанция е посочила, че през периода 06.04.1964 г. до 29.11.1964 г. лицето е получавало обезщетение за безработица, т.е. не е упражнявало реално трудова дейност, поради което са приети за правилни и законосъобразни изводите на органите на пенсионното осигуряване, че този стаж не е действителен осигурителен стаж по смисъла на § 1, ал. 1, т. 12 ДР от КСО. Първоинстанционният съд е възприел и изводите на административния орган, досежно приложението на разпоредбата на чл. 13 § 3 от Регламент/ЕО/ 883/2004 г. и неоснователността на претенцията на А. за зачитане на осигурителния стаж за периода 06.04.2012 г. 05.04.2014 г. като самонаето лице на пълен работен ден във Великобритания, предвид дублирането му с осигурителен стаж в България. Върховният административен съд шесто отделение споделя изводите на първоинстанционния съд и намира постановеното от него решение за валидно, допустимо и правилно, като краен резултат. Касационната инстанция споделя формираните от първоинстанционния съд изводи, касателно зачитане на времето на наборна военна служба за трудов и действителен осигурителен стаж. Съгласно разпоредбата на чл. 68, ал. 3 КСО в случай, че лицата нямат право на пенсия по ал. 1 и ал. 2, до 31 декември 2016 г. те придобиват право на пенсия при навършване на възраст 65 години и 10 месеца за жените и мъжете и най-малко 15 години действителен осигурителен стаж. От 31 декември 2016 г. възрастта се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с по 2 месеца до достигане на 67-годишна възраст. Допълнителната разпоредба на § 1, ал. 1, т. 12 от ДР на КСО, съдържаща легална дефиниция на понятието "действителен стаж" като действително изслуженото време по трудово или служебно правоотношение, или времето, през което лицето е работило по друго правоотношение и е било задължително осигурено за инвалидност, старост и смърт, както и времето, през което лицето е подлежало на задължително осигуряване за своя сметка и е внесло дължимите осигурителни вноски е приета с измененията на КСО, обн. в ДВ, бр. 107 от 2014 г. и е в сила от 01.01.2015 г. В настоящия случай се разглежда стаж, придобит през времето от 09.02.1968 г. до 10.02.1970 г., поради което на основание § 9, ал. 1 от ПЗР на КСО правилно неговата действителност е преценена съобразно действащите до 31 декември 1999 г. разпоредби. В периода от 1958 г. до 27.02.1996 г. военната служба се регулира от разпоредбите на Закона за всеобщата военна служба на Народна Република България (ЗВВСНРБ - отм.). Нормата на чл. 9 от същия закон, установява, че военната служба във въоръжените сили се състои от действителна военна служба и служба в запаса, като на действителна военна служба се намират маршалите, генералите, офицерите, свръхсрочнослужещите старшини и сержанти, приети за кадър във Въоръжените сили, и всички срочно служещи от сержантския, войнишкия и курсантския състав, които служат редовната си военна служба във Въоръжените сили. Редовната/наборната военна служба освен действителна е била и задължителна през процесния период, съгласно чл. 3 от ЗВВСНРБ, т.е. същата е представлявала обективно и неотстранимо по волята на дадено лице препятствие същото да полага труд, който да представлява основание за неговото осигуряване и съответно за придобиването на осигурителен стаж по смисъла на сега действащото законодателство. Съгласно разпоредбата на чл. 81 от Правилника за прилагане на Закона за пенсиите (отм.) в редакциите към 09.02.1968 г. и към 31.12.1999 г., изслужената наборна, преди това редовна, военна служба се зачита за трудов стаж от ІІІ категория. Времето на изслужена наборна, респ. редовна, военна служба до 31.12.1999 г., през което лицата са били препятствани да полагат труд по трудово или приравнено правоотношение, се зачита за действителен трудов стаж по действащото законодателство до 31.12.1999 г. и съответно - за действителен осигурителен стаж при пенсиониране съгласно сега действащите нормативни основание за отпускане на лична пенсия. В същия смисъл е сложилата се последователна съдебна практика, както следва: решение 6611 от 02.06.2021 г. на ВАС по адм. д. 4442/2021 г., VI о., решение 14517 от 24.11.2020 г. на ВАС по адм. д. 6444/2020 г., VI о., решение 12404 от 7.10.2020 г. на ВАС по адм. д. 6255/2020 г., VI о., решение 8978 от 13.06.2019 г. на ВАС по адм. д. 11473/2018 г., VI о., решение 266 от 08.01.2019 г. на ВАС по адм. д. 2856/2018 г., VI о., решение 15446 от 11.12.2018 г. на ВАС по адм. д. 6749/2018 г., VI о., с подробно цитирана съдебна практика, решение 15587 от 13.12.2018 г. на ВАС по адм. д. 13944/2017 г. и др. С оглед гореизложените обстоятелства, трудовият стаж, положен в изпълнение на задължението за отбиване на редовна военна служба, от Костадинов през периода 09.02.1968 г. до 10.02.1970 г. е действителен осигурителен стаж по смисъла на чл. 68, ал. 3 от от КСО във връзка с § 1, ал. 1, т. 12 от ДР на КСО. Ръководителят на пенсионното осигуряване и директорът на ТП на НОИ - Пловдив неправилно не са зачели този стаж като действителен. Настоящият касационен състав не споделя развитите от първоинстанционния съд мотиви досежно възможността при преценка правото на пенсия по чл. 68, ал.3 КСО, зачетения на жалбоподателя осигурителен стаж от втора категория с продължителност 04г. 01м. и 06 дни да бъде превърнат по реда на чл. 104 КСО в стаж от трета категория. Съгласно разпоредбата на чл. 15, ал. 4 НПОС, в относимата ѝ редакция в сила от 07.04.2017 г., при преценяване на правото по чл. 15, ал. 1 НПОС и определяне размера на пенсията за ОСВ по чл. 68, ал.1 и ал.2 КСО, осигурителният стаж се превръща в трета категория. Задължение за превръщане на стажа от втора в трета категория възниква за административния орган само при извършване на преценка на правото на пенсия за ОСВ по чл. 68, ал. 1 и ал. 2 от КСО. На основание чл. 142, ал. 1 АПК съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му. От друга страна, съдът обосновано е приел, че периода от 06.04.1964 г. до 29.11.1964 г., през който жалбоподателят е регистриран като безработен във Великобритания и периода от 06.04.2012 г. до 05.04.2014 г., през който Костадинов е бил самоосигуряващо се лице във Великобритания, правилно не са зачетени от пенсионните органи като действителен стаж по см. на § 1, ал. 1 т. 12 ДР КСО. В подкрепа на тези свои изводи решаващият съд е изложил подробни аргументи, които настоящата касационна инстанция приема за правилни и които не се нуждаят от възпроизвеждане. Същевременно срещу тях не са въведени никакви възражения от страните в касационното производство. Не може да бъде споделен обаче направеният от съда извод, че още към датата на подаденото заявление за отпускане на пенсия 09.01.2015 г. К. Костадинов е отговарял на законовите предпоставки за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68, ал. 3 от КСО, включително на тази за 15 години действителен осигурителен стаж. За да достигне до този извод съдът неправилно е възприел и възпроизвел в решението си заключението по изготвената съдебно-счетоводна експертиза в частта по т. 1 от същата, касаеща осигурителния стаж и възраст и действителния стаж на лицето към 09.01.2015 г. В оспореното съдебно решение е посочено, че при признаване на периода на наборна военна служба (02 г. 00 м. 02 дни) и след превръщане на стажа от втора категория (04 години 03 месеца и 28 дни) в трета (05 години 01 месец и 15 дни), общият действителен стаж на Костадинов към 09.01.2015 г. също би бил повече от изискуемите 15 години, в какъвто смисъл е и приетото по делото заключение по ССЕ. Всъщност вещото лице Мирчева е изчислила, че към посочената дата осигурителният стаж на жалбоподателя е в размер на 15 години, 07 месеца и 15 дни, но изрично е посочила, че това е общият осигурителен стаж на лицето. Като действителен осигурителен стаж на Костадинов към тази дата е посочен в размер на 11 години, 09 месеца и 03 дни. При прибавяне на периода на наборна военна служба и след превръщане на стажа от втора категория в трета се получава действителен осигурителен стаж в размер на 14 години, 09 месеца и 14 дни, т.е по-малко от минимално изискуемия по чл. 68, ал. 3 КСО. Разликата между общия осигурителен стаж на Костадинов и действителния такъв в размер на 10 месеца и 01 ден представлява сумата от 07 месеца и 28 дни за периода от 01.04.1964 г. до 29.11.1964 г. и 02 месеца и 03 дни за периода от 02.02.2009 г. до 05.04.2009 г., през които периоди лицето е регистрирано като безработно във Великобритания. Необходимо е да се посочи, че към дата 21.01.2020г. лицето отговаря на изискването за 15-годишен действителен осигурителен стаж дори и без осъщественото превръщане на стажа от 2-ра в 3-та категория, като към посочения в експертизата действителен стаж в размер на 13 години, 05 месеца и 18 дни следва да се прибави периода на редовна военна служба в размер на 02 години, 00 месеца и 02 дни. Както правилно е посочило вещото лице при проведения разпит в състоялото на 11.01.2021 г. открито съдебно заседание по делото ( лист 425) при тази хипотеза действителния осигурителен стаж на лицето ще възлиза на 15 години, 05 месеца и 20 дни. С оглед на изложеното настоящият състав намира, че обжалваното решение по своя краен правен резултат е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора, своевременно заявената от ответника по касация акцесорна претенция за присъждане на съдебни разноски се явява основателна. С оглед фактическата и правна сложност на спора, обема на осъществената процесуална защита, както и предвид минималния размер, съгласно нормата на чл. 8, ал. 2, т. 2 от Наредба 1/09.07.2014 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения 350 лв., направеното възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК във вр. чл. 144 АПК се приема за основателно и размерът на претендираните разноски следва да бъде редуциран. Съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, следва да бъдат определени в размер на 350 лева (триста и петдесет лева).