Решение № 2317 от 18.02.2013 г. на ВАС по адм. д. № 4039/2012 г.

Решение № 2317 от 18.02.2013 г. на ВАС по адм. д. № 4039/2012 г., I о., докладчик съдията Светлозара Анчева Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано е по касационна жалба на Гриша Велчев Грозев от гр. Хасково с посочен съдебен адрес в гр. София чрез процесуалния му представител адв. Деница Трендафилова срещу решение № 186/24.01.2012 г., постановено по адм. дело № 2011/2011 г. по описа на Административен съд - гр. Пловдив, с което е отхвърлена жалбата му против РА № 261005126/28.03.2011 г., издаден от главен инспектор по приходите в ТД на НАП - гр. Пловдив, ИРМ - гр. Хасково, потвърден с решение № 549/22.06.2011 г. на заместник директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Пловдив при ЦУ на НАП относно определените задължения за данък по чл. 35 ЗОДФЛ (отм.) за 2005 г. в размер на 12 559,08 лв. и лихви - 8 249,93 лв. и данък по чл. 48 ЗДДФЛ за 2007 г. в размер на 1 694,80 лв. и лихви - 606,35 лв. Релевират се оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения при прилагането на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Неправилно според касатора съдът е приел, че не е ясен произхода на сумата от 142 000 лв., за която касаторът твърди, че е получил в заем от Димитър Маринов Петков. Касаторът излага доводи, че е изяснен по делото произходът на заемната сума и че заемодателят я е притежавал, като от разпита му като свидетел се е установило, че тази сума е дадена в заем без стопанска или спекулативна цел и затова не е уговорена лихва. Иска се отмяна на обжалваното решение и отмяна на ревизионния акт. Ответникът по касационната жалба директорът на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" при ЦУ на НАП, с променено наименование, считано от 1.01.2013 г. (ДВ., бр. 94/2012 г.), редовно призован не е изпратил свой представител. В депозирана по делото писмена защита са развити доводи за правилност на обжалваното съдебно решение с искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба, тъй като съдът е изложил подробни и обстойни мотиви за определяне на данъчната основа по реда на чл. 122, ал. 2 във връзка с ал. 1, т. 7 ДОПК. Върховният административен съд, I отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежно легитимирана страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения: Първоинстанционният съд е приел, че правилно ревизията е извършена по особения ред по чл. 122, ал. 1, т. 7 ДОПК поради установеното, че за ревизираните години жалбоподателят е разполагал със значителни парични суми, които надвишават съществено декларираните от него доходи в ГДД по чл. 41 ЗОДФЛ (отм.) и чл. 50 ЗДДФЛ. Съдът е очертал и основният спор между страните по делото - установяване произхода на сумата от 142 000 лв. В тази връзка съдът е разяснил в решението си основната характеристика на договора за заем като реален и поражда своето действие от момента на реалното предаване на сумите. Налице е според съда и запис на заповед, представляващ обезпечение по договора според обясненията на страните по договора за заем. Съдът е приел, че и договорът за заем и записа на заповед са частни документи и като такива не се ползват с материална доказателствена сила, като е разграничено, че записът на заповед и каузалната сделка (договора за заем) са самостоятелни правни актове, отделени един от друг. В този смисъл съдът е приел, че двете лица, страни по каузалното и менителничното правоотношение трябва да са свързани по взаимно изразената им воля в тази насока и затова в конкретния случай е прието, че в тежест на жалбоподателя е да установи наличието на годен менителничен ефект, както и наличието на годно каузално правоотношение, което в случая е наличието на реален договор за предоставяне на паричен заем, във връзка с което е издаден и менителничния ефект и конкретната връзка между абстрактната и каузална сделки, но е счетено, че това не е доказано от жалбоподателя. Развити са доводи от съда, че реалното предаване на паричните средства е допустимо да се установи посредством писмени обяснения на трети лица (заемодателите) по смисъла на чл. 57, ал. 2, т. 2, предл. предпоследно от ДОПК, респ. посредством свидетелски показания в съдебното производство по аргумент на разпоредбата на чл. 158, ал. 1 ДОПК. Обсъдени са от съда свидетелските показания на Димитър Маринов Петков, но не им е дадена вяра от една страна поради вътрешното им противоречие, а от друга страна поради противоречието им с останалите доказателства, събрани по време на ревизията. Направен е извод от съда, че жалбоподателят не е ангажирал необходимата пълнота от доказателства, с които да опровергае, посредством проведено пълно насрещно доказване истинността на съдържащите се в ревизионния акт фактически констатации и затова е прието, че ревизионният акт е постановен при правилно приложение на материалния закон и затова законосъобразно са определени и фискалните задължения по чл. 35 ЗОДФЛ (отм.) на жалбоподателя за 2005 г. За ревизираната 2007 г. съдът е констатирал превишение на разходите над приходите по смисъла на чл. 122, ал. 1, т. 7 ДОПК, като са установени недекларирани приходи от продажби на леки автомобили, а това според съда са облагаеми доходи по смисъла на чл. 12, ал. 1 във връзка с чл. 13, ал. 1, т. 2, б. "а" ЗДДФЛ, като данъчната основа е определена по реда на чл. 33, ал. 2, т. 1 от същия закон при съблюдаване разпоредбата на чл. 19 СК. Съдът е установил, че относно така определените данъчни задължения жалбоподателят не е изложил конкретни възражения, но в същото време е приел, че се дължи произнасяне на основание чл. 160, ал. 1 и 2 ДОПК поради това, че се обжалва целия ревизионен акт. Въз основа на това е прието от съда, че доходите от продажби на автомобили са облагаеми доходи, както и че законосъобразно приходните органи са определили данъчната основа, а оттам и дължимия данък по чл. 48 ЗДДФЛ, ведно с лихвите. Обжалваното решение е правилно постановено. Основният спорен въпрос между страните по делото е във връзка с твърденията на касатора, че е получил в заем сумата от 142 000 лв. от лицето Димитър Маринов Петков. Правилно първоинстанционният съд е приел, че договорът като частен документ не носи достоверна дата и затова не се ползва с материална, а само с формална доказателствена сила. По делото не са представени доказателства за предаване на заемната сума, като се има предвид, че договорът за заем е реален и за да възникнат правните последици от него, е необходимо да се докаже, че уговорената в него заемна сума реално е предадена на заемателя. Относно представения запис на заповед, законосъобразни са изводите на административния съд относно определянето на неговата правна характеристика. Този запис служи като обезпечение във връзка със заемния договор и правилно съдът е приел, че като едностранна сделка за нейната валидност е достатъчно волеизявление на издателя на менителничния ефект. За да се приеме, че е налице годно обезпечение чрез процесния запис на заповед обаче следва да се установи безспорно, че сумата по заемния договор реално е предадена от заемодателя на заемателя. В процесния случай не е доказано по категоричен начин, че сумата от 142 000 лв. касаторът е получил в заем. По време на ревизионното производство е установено от обясненията на заемодателя Димитър Петков, че през 2001 г. е получил сумата от 165 044 лв. от Община - Хасково за продаден от него имот, но също и че получената от Община - Хасково сума е дал в заем на друго лице Никола Колев. Представеният по делото договор за заем с касатора е от 22.12.2003 г., с който той иска да докаже, че заемната сума е представлявала начално салдо към 1.01.2005 г. Съдебното производство е преминало в едно съдебно заседание на 25.10.2012 г., на което е бил разпитан като свидетел Димитър Петков, който е дал показания, че е дал в заем на Грозев сумата от 142 000 лв., които пари бил държал в метална каса в дома си, като отново е обяснил, че тези пари ги е получил от Община - Хасково за продажбата на имот - хотел в центъра на града. При тези противоречиви данни относно процесната сума, законосъобразни са изводите на първоинстанционния съд, че не е доказано тя да е получена от касатора Грозев като заем. В този смисъл неправилно касаторът възразява, че макар и неоспорени договора за заем и записа на заповед, съдът не ги е кредитирал като годни доказателства. След като безспорно се касае за частни диспозитивни и свидетелстващи документи, дори да липсва оспорване от ответната страна, то съдът е длъжен да извърши преценка за тяхната доказателствена сила, наред с останалите събрани по делото доказателства. Законосъобразни са и изводите на първоинстанционния съд, че въпреки наличието на облагаеми доходи от продажба на леки автомобили Грозев не ги е декларирал. В този смисъл правилно съдът се е позовал на разпоредбите на чл. 12, ал. 1 във връзка с чл. 13, ал. 1, т. 2, б. "а" ЗДДФЛ, като правилно е констатирано от съда, че данъчната основа е определена по реда на чл. 33, ал. 2, т. 1 от същия закон при съблюдаване разпоредбата на чл. 19 СК. С оглед гореизложеното настоящият съдебен състав на касационната инстанция счита, че обжалваното решение е постановено правилно и не са налице сочените от касатора нарушения, които да доведат до неговата отмяна. Решението като правилно следва да бъде оставено в сила - чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК. Въпреки изхода на делото на ответника по касационната жалба не се присъжда юрисконсултско възнаграждение. На първо място пред касационният съдебен състав тази страна не е представлявана от юрисконсулт, а е представена само писмена защита. На второ място видно от първоинстанционното решение, с него е присъдено юрисконсултско възнаграждение и то съгласно чл. 161, ал. 1 ДОПК е за цялото производство, а не за всяка съдебна инстанция поотделно, както е за адвокатските възнаграждения. Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, I отделение,