Решение № 14241 от 30.10.2013 г. на ВАС по адм. д. № 1250/2013 г.

Решение № 14241 от 30.10.2013 г. на ВАС по адм. д. № 1250/2013 г., VIII о., докладчик съдията Свилена Проданова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" /с предходно наименование Дирекция "ОУИ"/ Варна при ЦУ на НАП срещу решение № 2848/23.11.2012 г. по адм. дело № 771/2012 г. по описа на Административен съд - Варна, в частта му, в която е отменен ревизионен акт /РА/ № 181100621/3.10.2011 г. на орган по приходите при ТД на НАП Варна, потвърден с решение № 873/12.01.2012 г. на директора на Дирекция "ОУИ" Варна при ЦУ на НАП. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон - отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Отправя се искане да бъде отменено решението в обжалваната му част и по същество да се отхвърли изцяло жалбата срещу ревизионния акт. Претендират се разноски. Ответникът Руска Андреева Боздуганова от гр. Русе, в писмен отговор на касационната жалба изразява становище за неоснователността й. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на касационна проверка е само решението на АС Варна в частта му, в която, като е изменен РА № 181100621/3.10.2011 г. на орган по приходите при ТД на НАП Варна, потвърден с решение № 873/12.01.2012 г. на директора на Дирекция "ОУИ" Варна при ЦУ на НАП е отменен същият РА за данъчни задължения в размер на 460,80 лв. - данък по чл. 35 ЗОДФЛ (отм.) за 2005 г. и 320,04 лв. - лихви и е отменен същият РА в частта му за установени задължения за данък върху доходите по чл. 35 ЗОДФЛ (отм.) за 2006 г. и по чл. 48 ЗДДФЛ за 2007 г., 2008 г. и 2009 г. - общо 1765,73 лв., както и за лихвите върху тях - общо 659,72 лв. В останалата си част като необжалвано решението на АС Варна е влязло в сила. За да постанови обжалваното решение, АС - Варна е приел, че при изяснена фактическа обстановка спорният въпрос по делото се свежда до това дали е следвало Руска Андреева Боздуганова за процесните данъчни периоди 2006 г. - 2009 г., вкл. да декларира като свой приход наема от отдаване под наем на търговско помещение в гр. Русе, ул. "Александровска" № 62, от 36 кв. м на ЕТ "Веселина Дончева" и съответно да заплати следващия се данък върху прихода от наем. Съдът е приел, че незаконосъобразно приходните органи са се позовали на разпоредбата на чл. 11, ал. 3 ЗДДФЛ, тъй като нормата е приложена по аналогия, което е недопустимо. Приел е, че по силата на споразумението от 11.01.2002 г. Боздуганова като собственик на отдадения под наем имот се отказва от плодовете на имота безвъзмездно и в полза и племенника си - Минков, при което е налице договор за дарение. Приел е, че приходите от наем са получени от Минков, поради което същият е задължен за внасяне на дължимия данък върху тях, както е и процедирано предвид установените безспорно факти за извършено деклариране на приходите от страна на Минков, както и за заплащане от негова страна на данъка върху тях. Като е приел, че ревизираното лице Боздуганова не е била задължена да декларирана приходите от наем и съответно не дължи данък върху тях съдът е достигнал до извода за незаконосъобразност на РА в тази му част и го е отменил. Решението е правилно. Касаторът развива доводи за неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон. Счита, че задължено лице за заплащане на данък върху доходите, получени от наема на гореописания магазин, е Боздуганова като собственик на имота. Намира, че нейният племенник е получил наемната цена като дарение, което е необлагаем доход, поради което Минков не дължи заплащането на данъка. Счита, че споразумението между Боздуганова и Минков от 11.01.2002 г., нищожно по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, тъй като с него се цели промяна в данъчно-задълженото лице, което противоречи на императивните разпоредби на ЗОДФЛ (отм.) и ЗДДФЛ. Касационните оплаквания са неоснователни. Установено е по делото, че процесният недвижим имот, собствен на РЛ - Боздуганова, е отдаден под наем по силата на договор от 11.01.2002 г. от Минков в качеството му на наемодател на трето лице - едноличен търговец като наемател. Минков е получавал наемната цена и е декларирал получения приход в годишни данъчни декларации по ЗОДФЛ (отм.) и ЗДДФЛ за процесните данъчни периоди, съответно той е заплащал дължимия данък върху доходите от наем. Отношенията между Минков и Боздуганова във връзка с имота са уредени по споразумение от 11.01.2002 г., имащо характер на договор за дарение. Това споразумение е ирелевантно за данъчното облагане и е от значение само за уреждане на отношенията между собственика на имота и лицето, което е отдавало под наем имота. Не е спорно, че за процесните данъчни периоди Боздуганова не е получавала приходи от наем на собствения си имот. Изводът е, че получател на доходите от наем е Минков като лице, което освен, че е сключило договора за наем е и реалният получател на доходите. Същият е действал от свое име и за своя сметка. Ето защо субект на облагането на дохода от наем като облагаем доход, а оттам и задължено лице за деклариране на дохода и заплащане на данъка върху него, следва да е Минков. Налице е съвпадение между получателят на дохода и платеца на данъка, така както е изискването на приложимите данъчни разпоредби, както на ЗОДФЛ (отм.) и на ЗДДФЛ. Както правилно е отчел първоинстанционният съд - спазен е духът на закона да се облага с данък върху доходите реализираният доход. Задължено лице за заплащане на данъка се явява получателят на дохода, който в случая не е РЛ. Обратното би означавало да се обложи с данък върху доходите от наем собственикът на имота единствено и само поради качеството си на такъв, а не поради факта на получаване на такива доходи, каквото е законовото изискване. Като е възприета тази теза от приходните органи се е стигнало до издаване на незаконосъобразен в тази си част РА, който правилно е отменен от АС Варна. Законосъобразно е прието от съда, че прилагането по аналогия на разпоредбата на чл. 11, ал. 3 ЗДДФЛ е недопустимо с оглед характера й на императивна разпоредба, уреждаща публично-правни отношения, каквито са данъчните. Тази разпоредба е неприложима в случая, тъй като от една страна не е действаща норма за периода преди 2007 г., а от друга - липсва една от предпоставките за прилагането й, предвидени в нормата - нареждане или споразумение с платеца на дохода. С оглед на горното, настоящият състав на Върховния административен съд, намира, че обжалваното съдебно решение като правилно, законосъобразно и обосновано следва да бъде оставено в сила на основание чл. 221, ал. 2 от АПК. По водене на делото ответникът не е направил разноски, не е претендирал заплащане на такива, поради което не му се присъждат разноски за касационната инстанция. По изложените съображения Върховният административен съд, Осмо отделение,