Решение № 529 от 9.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1129/2009 г.

Решение № 529 от 9.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1129/2009 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Владимир Йорданов Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.

Образувано е по касационни жалба на насрещните страни по гр. д. № 513/2006 г. на Смолянски окръжен съд, г. о., срещу решение № 5 от 4.03.2009 г.

"А" Е. (в ликвидация) обжалва решението в частта, с която е оставено в сила решението на Смолянски районен съд, с което е признато за установено по отношение на него, че С. Д. М. и С. В. Б. са собственици на 2560/4202 ид. ч. от ПИ № 9* по плана на гр. С. с описани в решението граници и е осъден да им предаде владението и в частта, с която е отхвърлено искане по чл. 154 ГПК за признаване на неистинност на нотариални актове. Твърди, че в тази част решението е недопустимо, евентуално неправилно Основанията ще бъдат разгледани по-долу.

С. Д. М. и С. В. Б. обжалват решението в частта, с която е отхвърлен частично предявеният от тях иск по чл. 108 ЗС и са осъдени да заплатят разноски. Твърдят, че в тази част решението е неправилно Основанията ще бъдат разгледани по-долу.

Съществени процесуални нарушения:

Неправилен е изводът, че с издадената заповед от 1993 г. не се възстановява правото на собственост върху цялата площ от 4,202 кв. м., а само върху 2,560 кв. м. и че разликата в площта попада в други два имота;

Министъра на търговията е задължителна за § и за съда, който е допуснал съществени процесуални нарушения, като е допуснал проверка за законосъобразност, с което е допуснал и нарушение на материалния закон (по-долу);

К. следствие на това нарушение е и съществено процесуално нарушение е и събирането на доказателства относно активната легитимация на РКС и на тях самите, което е недопустимо така е нарушен и § 1, ал. 1 ДР на ЗК /1991 г. и ПМС № 192/1991 г.;

нарушение на материалния закон

Ч. недопустимия косен съдебен контрол на заповедта е нарушено правилото на § 1, ал. 1 ДР на ЗК /1991 г. и ПМС № 192/1991., според което собствеността на кооперативните организации се възстановява по силата на самия закон, а ПМС № 192/1991 г. урежда само начинът на предаването и;

Съдът не е зачел силата на пресъдено нещо, с която се ползва съдебното решение, с което са отхвърлени установителните искове на § за земята;

Съдът не е зачел доказателствената сила на нотариалните актове, съставени на името на РКС

Н. е разпоредбата на чл. 97 ЗС и т. 1 на ТР 6/2005 г., като е прието, че придаваемите и присъединени части (не ?) следват собствеността, вместо, че я следват по приращение;

не е ясно на какво основание е признато на ищците право на собственост в идеални части

Н. е изводът, че РКС и ищците не са станали собственици на построените сгради, независимо, че констативният нотариален акт касае само дворното място, а не и сградите, защото ищците се позовават на оригинерно основание - чл. 92 ЗС; със заповедта от 1993 г. е признато правото на РКС върху земята и сградите; дори и да не е така, вещното право на собственост е придобито по давност.

неправилен е изводът, че РКС сам се е отказал от сградите като подобрения;

необоснован е и изводът, че сградите са построени с държавни средства, за което няма представени доказателства, това не установено и със СИЕ.

Съдът се е произнесъл по непредявен иск - ищците не са поискали да бъдат признати за собственици на идеални части от имота

нарушен е законът за кооперациите от 1991 г. (отм.) по отношение на правоприемството и косвения съдебен контрол за законосъобразност на индивидуални административни актове на заповедите на Министъра на търговията

нарушени са разпоредбите на чл. 154 - чл. 156 ГПК по отношение на неистинността на представените 8 броя нормативни актове

нарушен е чл. 92 вр. чл. 108 ЗС, като е прието, че ищците са получили собственост от юридическо лице (нататък и само ю. л.), което не я притежава и на постройките, които са изцяло изгладени със средства на държавата

съществено нарушение на процесуални правила:

чл. 127, ал. 1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест - след като е станало известно на съда, че липсват решения и документи от регистърните производства, довели до неправилен извод за липса на правоприемство между Р ю. л., създадено през 1991 г. и на извод, че процесната земя е заведена като дълготраен актив на РКС - Р., необосновани изводи, че посочения юрисконсулт не е работил през 1957 г. и че на районния съдия не е било възложен да упражнява нотариална дейност;

необоснованост на решението (бланкетно) .

Н. след изтичането на срока за обжалване доводи не следва да бъдат разглеждани.

ВКС е допуснал касационно обжалване с определение от 26.03.2010 г. по въпроси, които ще бъдат обсъдени по-долу.

следните въпроси:

в жалбата на ищците:

• за допустимостта по възражение на ответника по ревандикационен иск да се извършва косвен контрол за законосъобразност на стабилен административен акт - заповед, издадена на основание ПМС № 192/1991 г. за връщане на кооперативно имущество, когато ответникът не може д противопостави самостоятелни права върху имота, а ищецът не извлича своето право пряко от административния реституционен акт, а от последваща сделка; по този въпрос няма произнасяне в ТР № 6/2006 г. и поради противоречивата съдебна практика въпросът следва да се квалифицира по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК;

• придобива ли се право на собственост върху сградите при продажба на недвижим имот, когато в нотариалния акт изрично продавачът не си запазва правото за подобренията, т. к. разрешението в решението противоречи на решение № 756/1970 г., I г. о., № 8* на ВС, ОСГК - също е налице хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК;

в жалбата на "А" ЕООД:

• допустимо ли е да се признае правоприемство между физически лица и възстановяване на кооперативни организации по смисъла на § 1, ал. 1 ДР на ЗК /1991 г. отм.) въз основа само на подзаконови нормативни актове при липсата на фирмени дела и съответните регистърни актове; въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за решение на конкретното дело, защото липсва легална дефиниция кои кооперативни организации се считат възстановени като субекти на реституция на кооперативната собственост и затова е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК

По основателността на жалбата и на основание чл. 290 и сл. ГПК настоящият състав намира следното:

Предявеният от физическите лица срещу "А" Е. ревандикационен иск се основава на твърдения, че ищците - физически лица са собственици по силата на два нотариални акта от 1997 г. на цялото дворно място с площ 4202 кв. м., тогава парцел ****автосервиз и "М.", а сега УПИ с № 9* върху който се намират осем производствени и административни сгради, които ищците са придобили по приращение, а ответникът владее земята и сградите без основание и не им я предава, въпреки, че с влязло в сила решение е отхвърлен неговият иск срещу ищците, че е собственик на имота. От приложените нотариални актове е видно, че първият ищец - М. е купил дворното място от РКС - гр. С. и той, заедно със съпругата си (от приложенията) е продал 1/2 ид. ч. от дворното място на ищеца Б.

Смолянският районен съд е уважил исковете.

С обжалваното решение Смолянският окръжен съд е отменил решението в частта, с която ищците са признати за собственици над 2560/4202 ид. ч. от ПИ № 9* в размер на 4202 кв. м. и на сградите и в частта, с която ревандикационният иск е уважен за тази част и за сградите и е отхвърлил искането по реда на чл. 154 ГПК (отм.) да бъдат признати за неистински нотариални актове от 1957 г.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е обсъдил възраженията на "А" Е., че на праводателя на физическите лица РКС - гр. С. не е възстановено правото на собственост в обема, в който се твърди, т. к. не е установено в какъв обем е било одържавено - не са спазени условията на чл. 3 и чл. 2 ПМС № 192/1991 г., че не е доказано правоприемство между Р с. Р. и РКС - гр. С.. В. съд е проследил правоприемството и е установил, че липсва изричен акт, с който РКС - гр. С. да е посочен като правоприемник на РКС - с. Р., но това правоприемство следва от уредбата на три посочени ПМС - № 43/1960, № 37/1961 г., и № 66/1966 г., с които МС е върнал одържавено от РКС по силата на ПМС № 35/59 г. на Окръжни КС, приел е че РКС - гр. С. попада в хипотезата на § 1, ал. 1 ДР на ЗК от 1991 г. (отм. и на § 39, ал. 2 ПЗР ЗК от 1999 г. - налице е правоприемство между кооперативния съюз, който е съществувал през 1959 г. и от 1960 г. е възстановил дейността си, макар и да липсва изричен текст (във фирмените дела), с който РКС (по-рано ОКС) - С. да се сочи като правоприемник на РКС - с. Р., което е видно от вписванията в партидата на РКС - с. Р., от учредителен протокол, списък на учредителите и списък на кооперациите, членове на РКС - гр. С., с което е безспорно установено правоприемството; със заключение на СТЕ е установено какви терени са били отчуждавани в полза на РКС - с. Р. срещу заплащане на обезщетения по силата на заповеди от 1957 и 1959 г., отчуждаването е настъпило по силата на самата регулация, а не на съставените по-късно нотариални актове, които са констативни и не са с невярно съдържание, нито е опровергано отразеното в тях, че е заплащано обезщетение за отчуждаването; одържавяването на имота на РКС - с. Р. е извършено по силата на ПМС № 35/1959 г.; със заповед на Министъра на търговията от 1993 г. е постановено да се върне на РКС - гр. С. одържавеното и иззето с ПМС № 35/1959 г. имущество; заповедта не нищожна; съгласно ТР № 2/1995 г. ОСГК ВКС връщането на имуществото по силата на § 1, ал. 1 ДР на ЗК от 1991 г. се извършва с влизането му в сила, но не автоматично, а по силата на условия и ред, предвидени в ПМС № 192/1991 г.; с т. 5 на ТР № 6/2005 г. е прието, че актът, с който се връща имуществото има конститутивно действие с реституционен ефект, а единствената хипотеза на реституция е предвидена в § 39 ПЗР ЗИЗ ЗК от 1999 г.; съгласно чл. 2 ПМС № 192/1991 г. облигационните отношения между праводателя и ищците не са уредени и подобренията, следователно и сградите са станали собственост на РКС - гр. С. не са били налице условия органът по чл. 1, ал. 1, б"а" ПМС № 192/1991 г. да възстанови цялата площ на РКС - гр. С., защото отделни части не са били отчуждени в полза на РКС - с. Р. сградите не са придобити от ищците по реда на чл. 92 ЗС, т. к. е установено друго - самият Р гр. С. към момента на продажбата на първия ищец не е бил собственик на сградите, тъй като е имало споразумение по чл. 2 и чл. 3 ПМС № 192/1991 г. с ответника и РКС - гр. С. сам се е отказал от сградите, които са останали в собственост на държавата (друго по смисъла на чл. 92 ЗС); изложеното не се променя от влезлите в сила решения, с които са отхвърлени исковете на "А" Е. срещу ищците по чл. 108 ЗС, но не е имало диспозитив, нито иск, с който да се признаят правата на ищците, а и сградите не са били предмет на иска. въз основа на изложеното въззивният съд е приел, че следва да признае правата на ищците в идеални части, като в числителя е посочена реституираната площ, а в знаменателя - тази на целия имот, като отхвърли иска за разликата .

По въпросите, по които ВКС е допуснал касационно обжалване:

В жалбата на ищците - физически лица

• За допустимостта по възражение на ответника по ревандикационен иск да се извършва косвен контрол за законосъобразност на стабилен административен акт - заповед, издадена на основание ПМС № 192/1991 г. за връщане на кооперативно имущество, когато ответникът не може да противопостави самостоятелни права върху имота, а ищецът не извлича своето право пряко от административния реституционен акт, а от последваща сделка; по този въпрос няма произнасяне в ТР № 6/2006 г. и поради противоречивата съдебна практика въпросът следва да се квалифицира по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК:

Настоящият състав намира такова възражение за допустимо и че съдът по същество следва да го разгледа като защитно средство по аргументите, изложени в т. 4 на ТР № 6/2006 г. на ОСГК на ВКС, макар и за други индивидуални административни актове - че всички предпоставки на реституцията могат да бъдат предмет на обсъждане от гражданския съд по възражение на ответника, включително конститутивните административни актове, с които се извършва реституцията, постановени в административно производство, в което ответникът по иска не е участвал, не е обвързан от постановеното в него, но и не разполага с право на жалба срещу постановеното в него позитивно решение, затова гражданският съд е длъжен да разгледа такова възражение и да прецени материалната законосъобразност на решението (индивидуалния административен акт); както и по аргументите, с които се извършва косвен съдебен контрол за законосъобразността, включително материалната, на решенията на ОСЗГ (преди ОбПК) и по аргумент от възприетото с разпоредбата на чл. 17, ал. 2, предл. 2-ро от действащия ГПК, според която съдът не може да се произнася инцидентно по законосъобразността на административните актове, освен когато такъв акт се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му, т. е. съдът се произнася инцидентно по законосъобразността на административните актове, когато такъв акт се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му; видно е, че поставеният въпрос попада в обхвата на това правило.

• Придобива ли се право на собственост върху сградите при продажба на недвижим имот, когато в нотариалния акт изрично продавачът не си запазва правото за подобренията, т. к. разрешението в решението противоречи на решение № 756/1970 г., I г. о. и № 8* на ВС, ОСГК - също е налице хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК:

Настоящият състав намира за правилна практиката на ВКС, отразена в двете посочени съдебни решения - № 756/17.03.1970 г. по гр. д. № 133/1970 г. на I г. о. на ВС, според което, щом продавачът не е изключил изрично от продажба вещи (подобренията), които се намират в мястото, то купувачът придобива всичко, което се намира в мястото: сградата, посажденията, оградата и др. (друг е въпросът дали по-късно се оспорва и доказва дали продавачът е собственик) и № 8* г. - ОСГК (цитирано от приложения сборник), според което запазването на собствеността върху сградата, отделно от мястото, трябва да бъде изрично уговорено в нотариалния акт, за да се смята оборена презумпцията по чл. 92 ЗС и № 1426/80I I г. о. според което когато със сделка се прехвърля земя, без да се изключат изрично подобренията и сградите, намиращи се върху нея, счита се, че и те са прехвърлени, макар да не се сочат в договора. във всички случаи обаче действителната воля на страните следва да се извлича чрез тълкуване на отразеното в нотариалния акт по реда на чл. 20 ЗЗД.

В жалбата на "А" ЕООД:

• допустимо ли е да се признае правоприемство между юридически лица и възстановяване на кооперативни организации по смисъла на § 1, ал. 1 ДР на ЗК от 1991 г. отм.) въз основа само на подзаконови нормативни актове при липсата на фирмени дела и съответните регистърни актове; въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за решение на конкретното дело, защото липсва легална дефиниция кои кооперативни организации се считат възстановени като субекти на реституция на кооперативната собственост и затова е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Съдът намира, че въпросът е за конкретна преценка на съществуването на отделни факти, които имат значение за спора, макар и това установяване да става въз основа на съдържанието на подзаконови нормативни актове. Преценката за наличието на фактите е винаги конкретна и съдът допуска, че е възможно правоприемство между юридически лица и възстановяване на кооперативни организации по смисъла на § 1, ал. 1 ДР на ЗК от 1991 г. отм.) да бъде установявано въз основа на подзаконови нормативни актове, когато такова е предвидено от законодателя и волята му е правилно установена чрез тълкуване (примерно - когато такива лица са адресати на актовете - индивидуализирани са в тях, както и в случаите, когато те са достатъчно определяеми - посочени са белезите, които ги индивидуализират като вид като вид и са визирани достатъчно ясно фактите, от които произтича правоприемство между конкретни лица или възстановяване на конкретни кооперации, от които при тълкуване да се достига до еднозначен извод от съда по същество).

По основателността на доводите по чл. 281 ГПК:

По жалбата на "А" Е. По жалбата на "А" Е. <Еоод&@Е., която съдържат оплаквания за недопустимост:

По оплаквания за недопустимост:

По довода, че съдът се е произнесъл по непредявен иск - ищците не са поискали да бъдат признати за собственици на идеални части от имота:

Доводът е неоснователен, съдът се е произнесъл по предявения ревандикационен иск с отделна установителна част, в която е отразил правния си извод за това, че ищецът е собственик само на идеална част от целия процесен имот и е съобразил осъдителната част на диспозитива с установителната, което не е недопустимо.

По довода, че са нарушени разпоредбите на чл. 154 - чл. 156 ГПК по отношение на неистинността на представените 8 броя нотариални актове:

Доводът е основателен, въззивният съд се е произнесъл в решението си (с диспозитива) по оспорването на истинността на документи, въпреки, че не са предявени искове по чл. 97, ал. 3 ГПК (от 1952 г.), в тази част решението е недопустимо и следва да бъде обезсилено, а производството - прекратено.

По доводите за неправилност:

По довода, че е нарушен е § 1 и сл. от ДР на Закона за кооперациите от 1991 г. (отм.) по отношение на правоприемството между кооперациите, което се установява при косвения съдебен контрол за законосъобразност на индивидуални административни актове - на заповедта на Министъра на търговията от 1993 г., от оспорването на правоприемството и от правилното приложение на правилото за разпределение на доказателствената тежест:

По довода за нарушение на правилото за разпределение на доказателствената тежест (чл. 127, ал. 1 ГПК) - извод за правоприемство независимо от липсата на решения и документи от регистърните производства,

Н. състав изложи по-горе доводи за това, че косвеният съдебен контрол за законосъобразността на административния акт е допустим и при възражение за незаконосъобразност на възстановяването на правата на праводателя на ищците, той следва да бъде приложен, както е направил и въззивният съд.

Основателно е твърдението, че няма вписване на правоприемство между Р с. Р. и РКС - гр. С., както правилно е приел и въззивният съд, но е обосновал правоприемството въз основа на постановления на МС и на извършени вписвания в търговския регистър за двете кооперации в различни периоди от време - преди приемането и след действието на ПМС № 35/1959 г.

Настоящият състав намира за основателен довода за необоснованост на извода на въззивния съд за правоприемство, основан на това, че има вписвания на двете кооперации - на РКС - с. Р. преди 1959 г. и на РКС - гр. С. след 1960 г. (от 1982 г.) и че правоприемство следва от уредбата на ПМС № 43/1960, № 37/1961 г., и № 66/1966 г., с които МС е върнал одържавена дейност и имущество с ПМС 35 / от РКС на Окръжни КС. според настоящия състав този извод е необоснован, защото не следва еднозначно от текста:

Д. с т. 3 на ПМС 35/59 г. новосъздадените окръжни търговски предприятия поемат дейността, активите и пасивите на изброени и индивидуализирани чрез правноорганизационната си форма и наименование предприятия, включително окръжни и районни кооперативни съюзи и ЦКС, които са взели решение да преустановят своята дейност.

С ПМС 43/60 г. МС препоръчва на ЦКС да създава окръжни кооперативни съюзи (ОКС), но с това ПМС и със следващите две не се предвижда правоприемство по закон между конкретни окръжни търговски предприятия и ОКС.

Но по делото не са представени други документи, от които да е видно създаване на ОКС, правоприемство, приемане и предаване на имущество между Р с. Р., търговски предприятия и РКС - гр. С., и при изрично оспорване на правоприемството, то не следва да се извърши извод за правоприемство между Р с. Р. и РКС - гр. С..

О. е доводът, че при изрично оспорване на правоприемството и съгласно правилото за разпределение на доказателствената тежест, ищците носят тежестта да докажат пълно и главно (по несъмнен начин) това правоприемство, а в случай, че не го докажат, следва да се приеме, че такова не се е осъществило в обективната действителност. Пълно и главно доказване не е проведено, има само индиции за правоприемство.

Следва да се приеме, че правоприемство няма.

От това следва, че РКС - гр. С. няма права върху имуществото на РКС - с. Р. по силата на § 1 от ДР ЗК /1991 г. и при липсата на предпоставките, предвидени за възстановяване на имуществото, то не е възстановено по силата на закона на праводателя на ищците, следователно той не е могъл да им прехвърли собствеността. Правоприемство е предвидено в ПМС № 35/1959 г., т. 3 новосъздадените окръжни търговски предприятия поемат дейността, активите и пасивите на изброени и индивидуализирани чрез правноорганизационната си форма и наименование предприятия, включително окръжни и районни кооперативни съюзи и ЦКС, които са взели решение да преустановят своята дейност.

По довода, че е нарушен чл. 92 вр. чл. 108 ЗС, че ищците не са получили собственост от юридическо лице, което не я притежава и не са получили собствеността върху постройките, които са изцяло изградени със средства на държавата:

Доводът е за необоснованост и за неправилно приложение на материалния закон.

От извода, че праводателят на ищците - гр. С. не е бил собственик на дворното място, следва неоснователността на довода на ищците, че са придобили сградите като приращение на дворното място (стр. 2 на исковата молба). Следва изрично да се отбележи, че ищците не са въвели друго придобивно основание като основание на исковете си, поради което и позоваването им пред въззивния съд на придобивна давност не следва да бъде обсъждано.

Поради основателността на тези доводи, което обуславя неоснователността на иска, не следва да бъдат разглеждани останалите доводи за неправилност, наведени с касационната жалба. за нарушение на правилото за разпределение на доказателствената тежест (чл. 127, ал. 1 ГПК - в извода за разпределение на доказателствената тежест - след като е станало известно на съда, че липсват решения и документи от регистърните производства, довели до неправилен извод за липса на правоприемство между Р ю. л., създадено през 1991 г. и на извод, че процесната земя е заведена като дълготраен актив на РКС - Р., необосновани изводи, че посочения юрисконсулт не е работил през 1957 г. и че на районния съдия не е било възложен да упражнява нотариална дейност; Н. след изтичането на срока за обжалване доводи също не следва да бъдат разглеждани.

По жалбата на ищците С. Д. М. и С. В. Б.:

О. доводи са за недопустимост на косвен съдебен контрол на заповедта на Министъра от 1993 г., което представлява съществено процесуално нарушение и е довело до съществено нарушение на материалния закон - нарушено е правилото на § 1, ал. 1 ДР на ЗК от 1991 г. и ПМС № 192/1991 г., според което правото на собственост на РКС - гр. С. е възстановено по силата на самия закон. Заповедта на Министъра на търговията е задължителна за "А" Е. и за съда, който е допуснал съществени процесуални нарушения, като е допуснал проверка за законосъобразност, с което е допуснал и нарушение на материалния закон (по-долу), а като следствие на това нарушение е и съществено процесуално нарушение е и събирането на доказателства относно активната легитимация на РКС и на тях самите, което е недопустимо така е нарушен и § 1, ал. 1 ДР на ЗК/1991 г. и ПМС № 192/1991 г.

Настоящият състав изложи по-горе доводи за това, че гражданският съд е длъжен да разгледа такова възражение и да прецени материалната законосъобразност на индивидуалния административен акт, поради което намира, че не са допуснати твърдените нарушения на материалния закон и на процесуални правила.

По довода, че е неправилен изводът, че с издадената заповед от 1993 г. не се възстановява правото на собственост върху цялата площ от 4,202 кв. м., а само върху 2,560 кв. м. и че разликата в площта попада в други два имота:

Този довод е неоснователен поради изложеното по-горе - ищците не са доказали, че праводателят на първия от тях - РКС - гр. С. е имал право на възстановяване на правото на собственост върху дворното място, защото не е доказано, че той е правоприемник на РКС - с. Р., в полза на когото теренът е бил предоставен преди 1959 г. Чрез недопустимия косвен съдебен контрол на заповедта е нарушено правилото на § 1, ал. 1 ДР на ЗК /1991 г. и ПМС № 192/1991., според което собствеността на кооперативните организации се възстановява по силата на самия закон, а ПМС № 192/1991 г. урежда само начинът на предаването и;

По довода, че съдът не е зачел силата на пресъдено нещо, с която се ползва съдебното решение, с което са отхвърлени установителните искове на "А" Е. за земята:

Доводът е неоснователен, съдът е зачел силата на пресъдено нещо на решенията (стр. 12 най-долу), но правилно е приел, че тя не се разпростира върху сградите, които не са били предмет на спора и че от това не следва правото на собственост на ищците върху земята, което е от значение за уважаването на исковете им.

По довода, че съдът не е зачел доказателствената сила на нотариалните актове, съставени на името на РКС:

Доводът е неоснователен, съдът е зачел доказателствената сила на тези актове и е изложил съображения за това, че от тях се установява, че в полза на РКС - с. Р. е извършено отчуждаване на площ от 2560 кв. м. от процесния УПИ, но не и на останалата площ от образувания по-късно парцел.

По довода, че не е ясно на какво основание е признато на ищците право на собственост в идеални части:

В този довод се съдържа твърдение, че подобен извод е неправилен. Съдът е изложил съображения за това, че по силата на регулацията правото на РКС - с. Р. върху отчуждените в негова полза 2560 кв. м. се е превърнало в право на съответните идеални части от образувания след регулацията по-голям парцел ****впоследствие УПИ).

Този и довод и следващите са без значение за спора след като е установено, че ищците не са доказали, че техният праводател - РКС - гр. С. е бил собственик на процесния имот. това обуславя неоснователността на исковете им по чл. 108 ЗС.

Нарушена е разпоредбата на чл. 97 ЗС и т. 1 на ТР 6/2005 г., като е прието, че придаваемите и присъединени части не следват собствеността, вместо, че я следват по приращение; Н. е изводът, че РКС и ищците не са станали собственици на построените сгради, независимо, че констативният нотариален акт касае само дворното място, а не и сградите, защото ищците се позовават на оригинерно основание - чл. 92 ЗС; със заповедта от 1993 г. е признато правото на РКС върху земята и сградите; дори и да не е така, вещното право на собственост е придобито по давност; неправилен е изводът, че РКС сам се е отказал от сградите като подобрения; необоснован е и изводът, че сградите са построени с държавни средства, за което няма представени доказателства, това не установено и със СИЕ. Със заключенията на единичната и тричленната (основно и допълнително) СТЕ (вж. и представянето на заключението на тричленната СТЕ пред съда - л. 225), изготвени въз основа на представените по делото доказателства и на проверки в Общината и в Д. архив, е установена идентичността на отчуждения и предоставен в полза на РКС - С. Р. недвижим имот и процесния, както и на това, че регулацията е приложена - изплащането на обезщетенията е отразено в представените констативни актове и удостоверителните изявления за това не са опровергани. Вещите лица са отразили площта, която е била отчуждена и за която са съставени констативните актове - 2560 кв. м., за тази площ въззивният съд е приел, че е доказано право на възстановяване на собствеността, за останалата площ няма данни за отчуждаване и предоставяне на +. П. изложеното следва да се приеме, че жалбата на "А" Е. за неправилност на решението, с което исковете са частично уважени, е основателна, а жалбата на ищците - неоснователна.

Основанието за отмяна не налага извършването на съдопроизводствени действия, на основание чл. 293 ГПК обжалваното решение следва да бъде обезсилено в частта, с която съдът се е произнесъл по истинността на нотариалните актове и да бъде отменено в частта, с която ревандикационните искове са уважени частично - за идеални части от правото на собственост и вместо това да бъде постановено друго, с което исковете да бъдат отхвърлени изцяло.

"А" Е. иска присъждане на разноски, но не е представил списък на такива, съдът намира искането му за основателно за сумата 270 лева разноски за касационното производство. С оглед изхода от спора искането на § за присъждане на разноски за трите инстанции е основателно, а на ищците разноски не следва да бъдат присъждани.

Воден от горното настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение