Решение № 3258 от 27.3.2025 г. на ВАС по адм. д. № 8120/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба, подадена от Л. К. чрез адвокат В. Терзиева от САК срещу Решение 5250 от 16.05. 2024г., постановено по административно дело 11618/ 2023г. на Административен съд- София- град (АССГ), с което се отхвърля жалбата на касатора против Заповед рег. 53643-5967/ 14.11.2023 г. на директора на дирекция Миграция при МВР. С последната, на осн.чл.44, ал.1 и чл.40, ал.1, т.2 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) е отнето правото му на постоянно пребиваване в Р.България и на осн.чл.39б, ал.1 от същия закон е определен 30-дневен срок за доброволно напускане на страната. В касационната жалба са наведени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост- касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди се, че липсва обосновка на индивидуализиращи обстоятелства, както и че наложената мярка нe съответства на целта на закона. Целта на закона е да се защитят българските граждани, а не да се лишат две деца от баща. Жалбоподателят е изтърпял присъда в Германия. Хипотезата на чл. 10, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ е неприложима. Тя се отнася за престъпления, извършени на територията на Република България. Не са събрани данни, от които по категоричен начин да се установи, че Л. К. е злепоставил българската държава или е уронил престижа и достойнството на българския народ. Изложени са оплаквания и за противоречие с разпоредбата на чл.8, ал.2 от ЕКЗПЧОС поради липса на кумулативно предвидените предпоставки за намесата на държавните власти в личния и семеен живот на лицето. В тази връзка се посочва, че става дума за зачитане не само на личния живот на К., но и на неговите две малолетни деца, които той няма да има възможност да вижда, ако напусне страната. К. разбира, че е разведен без изобщо да е уведомен, че се води такова производство , но никога не се е дезинтересирал от двете деца и редовно е заплащал издръжка за тях. Иска се отмяна на обжалваното решение. Претендират се разноски по делото за двете инстанции по представен списък. Представени са писмени бележки. Ответникът- Директор на дирекция "Миграция" при Министерство на вътрешните работи в открито съдебно заседание чрез юрк. Терзийска и юрк. Пенева, изразява становище за неоснователност на жалбата . Счита първоинстанционното съдебно решение за правилно, мотивирано и издадено съобразно материалния закон. Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, в настоящия състав на Третоотделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгл.разпоредбата на чл.218, ал.1 от АПК, както и служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието му с материалния закон по реда на чл.218, ал.2 от АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в законоустановения срок по чл.211, ал.1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба основателна, по следните съображения: Производството пред административния съд е образувано по жалба на Л. К., гражданин на Република Черна гора против Заповед рег. 53643- 5967/14.11.2023 г., издадена от директора на дирекция Миграция при МВР, с която е отнето правото му на постоянно пребиваване в Република България и е определен срок 30 дни за доброволно напускане на страната. С обжалваното съдебно решение, съдът е отхвърлил жалбата като неоснователна. За да постанови този резултат, решаващият съд е приел за установено, че Л. К. е гражданин на Република Черна гора с предоставено право на постоянно пребиваване на територията на Република България на осн.чл.25, ал.1, т.11 от ЗЧРБ. В дирекция Миграция МВР е постъпило писмо от Затвора София при Главна дирекция Изпълнение на наказанията . Видно от писмото, на дата 31.08.2023 г., от Затвора - гр. София условно предсрочно се освобождава К., роден на [дата]. , който е постъпил в затвора на21.03.2023 г., с начало на изтърпяване на наказанието 26.07.2022 г., по присъда НЧД 4511 / 2022 г. на Софийския градски съд, с която е осъден на 4 години Лишаване от свобода за престъпление по чл. 321, ал. 3, вр. с ал. 2 от НК. В мотивите си към решението по НЧД 4511 / 2022 г. на СГС, съдът се позовава на определената от съдебните органи на Федерална Република Германия правна квалификация на престъплението параграф 263, ал. 1, ал. 5, 25, ал. 2, 53 от НК на Федерална Република Германия, която съответства на състава на престъпление по чл. 321, ал. 3, вр. ал. 2 от НК на Република България и за което е предвидено наказание лишаване от свобода от 3 до 10 години. Административният орган е намерил, че в конкретния случай приложима е разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 2 ЗЧРБ като независимо, че чужденецът не е осъден в България, а във Федерална Република Германия и че е изтърпял наложеното му наказание, дори е освободен предсрочно, самото осъждане се подвежда под хипотезата на чл. 10, ал. 1, т. 2 ЗЧРБ, защото самият факт на осъждането на Л. К. е злепоставил българската държава. Пред касационната инстанция, от ответника по касация са представените за сведение 17 броя писмени доказателства /предоставени от бившата съпруга на касатора г-жа Б./. Същите не следва да се обсъждат. Тези доказателства не са били представени и съответно обсъдени в рамките на проведените административно и съдебно производство, а се представят за първи път пред касационната инстанция. Но, дори и да не са били известни на административния орган, те не установяват нови факти, настъпили след издаване на акта, Освен това, съгласно разпоредбата на чл.142, ал.2 от АПК, установяването на нови факти от значение за делото след издаване на акта се преценяват към момента на приключване на устните състезания. В резултат на установената фактическа обстановка, административният съд от правна страна е приел, че оспорената заповед, с която на касатора е наложена ПАМ на осн.чл.44, ал.1 и чл. 40, ал. 1, т. 2, вр. с чл. 10, ал. 1, т. 2 от ЗЧРБ е издадена от компетентен орган, в установената форма, при спазване на административнопроизводствените правила, при правилно приложение на относимите материалноправни норми и в съответствие с целта на закона. Решението е неправилно. Изложените в мотивите на заповедта, с която се налага ПАМ отнемане правото на постоянно пребиваване в Република България на Л. К., гражданин на Черна гора фактически основания не съответстват на приетото от административния орган правно основание за издаването й- злепоставяне на българската държава по смисъла на чл.10, ал.1,т.2 от ЗЧРБ. Разпоредбата на чл. 10, ал. 1, точка 2 от ЗЧРБ съдържа три различни хипотези: а) злепоставяне на българската държава; б) уронване на престижа и достойнството на българския народ и в) възможност да се навреди на отношенията на България с друга държава. Трите хипотези могат да се намират в условие на алтернативност помежду си, но може с действията си чуждият гражданин да е осъществил и трите кумулативно. В конкретния случай органът е посочил, че е осъществена първата алтернатива на чл. 10, ал. 1, т. 2 ЗЧРБ, а именно - с действията си Л. К. е злепоставил българската държава. В нормативната уредба липсва легална законова дефиниция на понятието злепоставяне в контекста на приложената правна норма, послужила като основание за налагане на конкретната ПАМ. Противно на приетото от административния орган и от първоинстанционния съд, настоящият състав не приема, че самият факт на осъждане сам по себе си е равнозначен на злепоставяне. Преди всичко, действията, които са квалифицирани от органа като такива, които злепоставят българската държава, са свързани с осъждането на Л. К. във Федерална Република Германия, т.е. на територията на друга държава. В този смисъл, неотносими са изложените от първоинстанционния съд мотиви за това, че съгласно чл. 4 от ЗЧРБ, чужденците, които пребивават в Република България, са длъжни да спазват законите и установения правов ред, да са лоялни към българската държава и да не уронват престижа и достойнството на българския народ. Тези мотиви се отнасят за спазване на законите и правовия ред в държавата, в която лицето пребивава. Освен това, не е спорно и обстоятелството, че касаторът е изтърпял наказанието лишаване от свобода , като дори е освободен предсрочно, т.е. целите на наказанието са изпълнени. За разлика от хипотезата на чл.10, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, при която наличието на самото осъждане за срок повече от една година е достатъчно основание за отнемане на постоянното пребиваване, в конкретния случай не е така. Обстоятелството, че лицето е осъдено за престъпление от общ характер , за което е изтърпяло наказанието, не означава автоматично, че е налице злепоставяне на българската държава. При определени обстоятелства, този факт би могъл да обоснове извод за злепоставяне, но за да е законосъобразна тази преценка е необходимо органът да изложи мотиви, от които да се установява по несъмнен начин, че с личното си поведение чужденецът злепоставя държавата. На следващо място, нито органът, нито първоинстанционният съд са съобразили семейното положение на чужденеца, както и принципа за съразмерност на наложената мярка. Съгласно чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ при налагане на принудителните административни мерки , компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. От административния съд не е преценено, че при издаване на оспорения административен акт, не са отчетени обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. Такива обстоятелства са продължителността на пребиваване на Л. К. на територията на Република България от 2006г., като от 2012г. му е предоставено право на постоянно пребиваване на основание чл. 25, ал. 1, т. 11 ЗЧРБ (като член на семейството на български гражданин). През това време К. е работил, внасял е осигуровки, интегрирал се е в българското общество, научил е български език, изградил е трайни приятелски връзки и е създал семейство. Налице е социално, културно и икономическо интегриране. Независимо , че бракът му с българска гражданка е прекратен, от този брак К. има две деца- близнаци, родени на [дата]. В хода на съдебното производство пред АССГ е разпитан като свидетел С. Е. Я.. Същият посочва, че познава К. може би от 2017 г. и като живущ близо до неговия дом, и като клиент. Свидетелят има автосервиз и се запознал с него и семейството му. Познава и бившата му съпруга . Л. и Д. имат две деца момчета близнаци Л. и Емре. Родени са през [година]. За издръжката на децата са помагали и двамата родители. Видно от приложения Социален доклад, изготвен по повод гражданско дело за родителски права, в заключителната част на доклада е посочено, че е в интерес на децата да общуват пълноценно и с двамата си родители. С оглед на това следва да се приеме, че отнемането на правото на пребиваване на жалбоподателя ще наруши правото на зачитане на личния и семеен живот в недопустима степен, съгласно чл. 8, пар. 2. от ЕКЗПЧОС. Разпоредбата на чл. 8, § първи от ЕКЗПЧОС регламентира правото на всеки на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговата кореспонденция. Според установения принцип на международното право, държавите имат правото, без да нарушават ангажиментите, произтичащи за тях от договорите, да контролират влизането на чужди граждани на тяхна територия, но вмешателството в правото по отношение на семейния им живот следва да отговаря на изискванията на § втори на чл. 8 КЗПЧОС. Според същия, намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. В разпоредбата на чл. 8, § втори са очертани рамките, в които, при спазване на принципа на съразмерност, е допустимо нарушение на правото на личен и семеен живот при най-малко засягане на правата и законните интереси на лицата. При преценка на правото на лицето на семеен живот обаче във връзка с мотивите, изложени от административния орган, в действителност се прави извод за несъразмерност на наложената мярка., което ведно с въпроса дали намесата в правото на личен и семеен живот на чужденеца е допустима с оглед разпоредбата на чл. 8, § втори КЗПЧОС обоснова извод за нарушение на един от основните принципи , установен в чл. 6, ал.2 и ал.5 АПК. Необсъждането на всички тези относими за законосъобразното прилагане на мерките факти прави оспореният акт постановен в нарушение на административнопроизводствените правила. Това нарушение е съществено, тъй като неизясняването на фактите и обстоятелствата от значение за случая е повлияло върху съдържанието на акта. Заповедта е издадена и в нарушение на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ и чл. 6, ал.2 и ал.5 АПК, тъй като органът не се е съобразил със законовата разпоредба при издаването на акта. По тези съображения, настоящият състав намира, че наложената ПАМ противоречи и на целта на закона. Това, съчетано с посочените и неотчетени от административния орган обстоятелства по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ, води до незаконосъобразност на оспорената заповед. Административният съд, като е приел същата за правилна и обоснована е постановил решение, което е необосновано и несъобразено с материалния закон. По изложените мотиви, касационната инстанция намира, че решението на Административен съд София- град е неправилно и следва да бъде отменено и вместо него бъде постановено решение, с което издадената заповед следва да бъде отменена като незаконосъобразна. На основание чл. 143, ал. 3 от АПК е основателно искането на процесуалния представител на касационния жалбоподател за присъждане на разноски, направени пред двете инстанции, които съгласно приложен списък са в размер на 2 780лв. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение второ от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,