Решение № 197 от 31.10.2017 г. на ВКС по т. д. № 1436/2017 г.

Решение № 197 от 31.10.2017 г. на ВКС по т. д. № 1436/2017 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Людмила Цолова Производството е по чл. 48 във вр. с чл. 47 ЗМТА. Образувано е по предявен от К. С. Д. срещу [фирма] иск за отмяна на арбитражно решение от 28.03.2016 г. по арбитражно дело № 261/2015 г. на Арбитражен съд при Стопанска асоциация - [населено място], с което ищцата е осъдена да заплати в полза на [фирма] сумата 488,80 лв., ведно със законната лихва и разноски. В исковата молба се сочи, че ищцата не е била уведомявана за извършени цесии между [фирма] и [фирма], нито между [фирма] /който е взискател по образуваното срещу нея изпълнително дело/. Като основания за иска по чл. 47 ЗМТА ищцата се позовава на наличието на предпоставките по т. 4 - не е била уведомена по надлежния ред за воденото срещу нея арбитражно производство, била е лишена от възможност да вземе участие в него последното, както и по т. 2 - липса на сключено арбитражно споразумение, нито изрично писмено такова, нито признато в условията на уредената в чл. 7, ал. 3 ЗМТА фикция. Оспорена е и валидността на арбитражното решение с позоваване на разпоредбата на чл. 47, ал. 2 ЗМТА /нова - ДВ бр. 8/17 г./. Ищцата претендира направените в производството разноски. Ответникът [фирма] е оспорил исковата молба с доводи, относими единствено към основанието на чл. 47, т. 2 ЗМТА, твърдейки, че са налице предпоставки за приложимост на разпоредбата на чл. 32, ал. 2 ЗМТА и чл. 12 от Правилника на АССА- Пловдив. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение констатира, че е валидно сезиран с искова молба по чл. 47 ЗМТА, която следва да се счита подадена в предвидения в чл. 48 ЗМТА тримесечен преклузивен срок, доколкото липсват данни за връчването на ищцата на арбитражното решение. По направеното в нея оспорване валидността на арбитражното решение намира следното: Производството по арбитражно дело е образувано по искова молба на [фирма] срещу К. С. Д. за присъждане на вземане, произтичащо от сключен между физическото лице и [фирма] договор за заем, което вземане се твърди да е цедирано на ищеца в арбитражното производство. След постановяването на арбитражното решение е извършено от законодателя допълване на разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ГПК /със ЗИД на ГПК - ДВ бр. 8/24.01.2017 г./, като забраната за уговаряне на арбитражни клаузи е разширена и спрямо споровете, по които едната от страните е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Със същия закон е въведена и нова ал. 4 на чл. 3 от ЗЗП, с която се приема, че всяка клауза в договор, сключен между търговец и потребител, с която страните възлагат на арбитражен съд решаване на спор между тях, е недействителна. Пак със ЗИД на ГПК изрично е въведена и нова ал. 2 на чл. 47 ЗМТА, постановяваща, че арбитражните решения, постановени по спорове, предметът на които не подлежи на решаване от арбитраж, са нищожни. Понятието "потребител" е дефинирано в разпоредбата на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, където се приема, че потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност и всяко физическо лице, което, като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. С § 6, ал. 2 на ПЗР на ЗИД на ГПК е предвидено изрично, че започналите към момента на влизане в сила на закона арбитражни производства по потребителски спорове, чиято неарбитрируемост се въвежда с него, не могат да приключат с решения по същество и подлежат на прекратяване. Посочените изменения са приложими и към към висящите съдебни производства за отмяна по реда на чл. 47 ЗМТА на вече постановени арбитражни решения по такива спорове. При съобразяване мотивите към т. 3 на решение № 9/24.10.02 г. по к. д. № 15/2002 г. на КС на РБ, възприемащи тези производства като втори стадий на защита при арбитражните спорове, следва да се приеме, че, независимо от това, че арбитражното производство е приключило преди въвеждането на посочените изменения, при образувано съдебно производство за отмяна, арбитражното решение подлежи на проверка и за валидност с оглед въведената законодателна забрана за арбитрируемост по отношение на определена категория спорове. Това произтича преди всичко от систематичното място на новата разпоредба на ал. 2 - в чл. 47 ЗМТА - непосредствено след визираните в първата алинея основания за отмяна, по които се произнася ВКС. Новата алинея втора лишава от правно действие всяко арбитражно решение, постановено по спор, който вече законодателно е изключен от компетентността на арбитража. Нормата има действие занапред, а това означава, че при иницииран пред ВКС втори стадий на защита срещу арбитражно решение, което е постановено по спор, определен към момента на произнасянето на ВКС от законодателя като неарбитрируем, произтичащата от това негова нищожност следва, като се констатира /включително и служебно/, да бъде прогласена със съдебното решение. Допълнителен аргумент в тази насока е и новата разпоредба на чл. 405, ал. 5 ГПК /въведена със същия ЗИД на ГПК/, според която проверката за нищожност на арбитражното решение по чл. 47, ал. 2 ЗМТА инцидентно е възложена и на съда в производството по искане за издаване на изпълнителен лист въз основа на такова решение. В настоящия случай ищцата Д., като страна по договор за заем, какъвто тя не оспорва да е сключила с [фирма] /последният цедирал вземането си към нея на [фирма]/, е потребител по смисъла на определението в § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП - същата е физическо лице, сключило договор за заем за задоволяване на личните му потребности /т.е. действайки извън рамките на своята търговска или професионална дейност/. Спорът между нея и ищеца в арбитражното производство е неарбитрируем по смисъла на чл. 19, ал. 1 ГПК /доп./, а постановеното по този спор арбитражно решение, чиято отмяна се иска по реда на чл. 47, ал. 1 ЗМТА, следва в това производство да бъде прогласено за нищожно на основание чл. 47, ал. 2 ЗМТА. При този изход на делото останалите доводи, наведени в исковата молба, не следва да се разглеждат, а в полза на ищцата следва да бъдат присъдени разноски за производството пред ВКС в размер на 400 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения ВКС, ТК, състав на Първо т. о.