Решение № 3649 от 15.03.2013 г. на ВАС по адм. д. № 5755/2012 г.

Решение № 3649 от 15.03.2013 г. на ВАС по адм. д. № 5755/2012 г., V о., докладчик съдията Мариета Милева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). С решение № 804/17.02.2012 г. по адм. дело № 9301/2010 г. Административен съд София - град осъжда Министерство на правосъдието да заплати на Сабрие Тайфи Сапунджиева сумата 2765.96 лв., заедно с лихва в законния размер, считано от 08.12.2009 г. до окончателното изплащане на сумата, както и 250.00 лв. разноски. Съдът отхвърля иска за разликата до пълния предявен размер на обезщетението и оставя без разглеждане иска за заплащане на здравни осигуровки. Решението е обжалвано с касационна жалба от Министерство на правосъдието в частта, в която ведомството е осъдено да заплати обезщетение, заедно със законната лихва и разноски. Жалбоподателят твърди, че в частта, в която е разгледан иска за заплащане на възнаграждение за периода 09.11.2009 г. - 24.11.2009 г. решението е недопустимо. По същество поддържа, че решението е незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Моли да бъде отменено и делото върнато на същия съд за ново разглеждане от друг състав или евентуално след отмяната да се постанови нов акт по същество, с който исковете да бъдат отхвърлени. Претендира и направените по делото разноски. Решението е обжалвано с касационна жалба и от Сабрие Сапунджиева в частта, в която исковете са отхвърлени. Жалбоподателката поддържа, че решението в тази част е незаконосъобразно и необосновано и моли да бъде отменено. Всяка от страните оспорва касационната жалба на другата страна. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за недопустимост на решението в частта, в която е разгледан иска за заплащане на възнаграждение и за основателност на касационната жалба на Министерство на правосъдието в частта относно датата на присъждане на законната лихва, както и за неоснователност на касационната жалба на Сапунджиева. Като взе предвид изложеното в жалбите и данните по делото настоящият състав на Върховния административен съд, пето отделение, констатира следното: Касационните жалби са подадени в срок и от легитимирани страни, поради което са допустими. Като разгледа жалбите по същество съдът прецени следното: В частта, в която е разгледан предявения иск за заплащане на сумата 731.64 лв., представляваща възнаграждение за периода от датата на издаване на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение 09.11.2009 г. до датата на връчването й 24.11.2009 г., решението на Административен съд София - град е недопустимо. Независимо, че в уточняващата молба е посочено, че се претендира обезщетение, с оглед твърденията, че служебното правоотношение на ищцата е прекратено не на 09.11.2009 г., а на 24.11.2009 г. следва де се приеме, че се претендира заплащане на неизплатено възнаграждение за периода по неприключилото служебно правоотношение. Тази претенция не е свързана с вреди от незаконосъобразен административен акт, поради което подлежи на разглеждане по общия исков ред и компетентен да я разгледа е съответният граждански съд съгласно чл. 125 от ЗДСл. Поради това касационната жалба на Министерството на правосъдието в тази част е основателна и решението по този иск подлежи на обезсилване, а производството по делото на прекратяване. По отношение на касационните жалби в останалите части настоящата инстанция констатира следното: С оглед изложените факти и обстоятелства в исковата молба и в уточненията към нея следва да се приеме, че против Министерство на правосъдието е предявен иск на основание чл. 104, ал. 1 от ЗДСл за заплащане на обезщетение за претърпените от ищцата вреди от незаконосъобразната заповед за прекратяване на служебното й правоотношение за периода 09.11.2009 г. - 25.07.2010 г. При тази квалификация на спора правилно първоинстанционният съд приема, че ищцата има право на обезщетение по реда на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл (изм.). Заповед № ЛС-03-1077/20.11.2009 г. на министъра на правосъдието, с която служебното правоотношение на Сапунджиева е прекратено, е отменена с решение № 100008 от 19.07.2010 г. по адм. дело № 16578/2009 г. на Върховния административен съд, пето отделение, влязло в сила на 02.12.2010 г., с решение № 14694 от същата дата по адм. дело № 10954/2010 г. на Върховния административен съд, петчленен състав. С отмяната на заповедта за незаконно уволнения служител възниква правото да получи обезщетение по реда на цитирания текст в размер на брутното възнаграждение за периода, през който не заема държавна служба, но не за повече от 10 месеца. Когато служителят е назначен на друга работа с по-ниско възнаграждение или заплата, същият има право на разликата в заплатите или на разликата в заплатата или възнаграждението (чл. 104, ал. 1 от ЗДСл в ред до ДВ бр. 38/2012 г.). В случая с оглед направените уточнения с молба от 04.02.2011 г. правилно е преценено, че на Сапунджиева се дължи обезщетение за целия, посочен в исковата молба период от 09.11.2009 г. - 25.07.2010 г., тъй като същият се включва в периода, посочен в чл. 104, ал. 1 от ЗДСл (изм.). На това основание същата има право на обезщетение в размер на 2 брутни заплати за периода от датата на прекратяване на служебното правоотношение на 09.11.2009 г. до 09.01.2010 г. на обща стойност 2194.92 лв. Законосъобразно е и заключението, че разпоредбите на чл. 106, ал. 2 и чл. 104, ал. 1 от ЗДСл не могат да се приложат кумулативно. И двете норми предвиждат обезщетение за претърпени от прекратяването на служебното правоотношение вреди, като разликата е в периода и в основанията за възникване на задължението - в първия случай обезщетение се дължи при прекратяване на правоотношението на основание чл. 106, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗДСл, а във втората хипотеза - след отмяна на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение. Поради това и с оглед изложените факти правилно е преценено, че за посочения период на Сапунджиева се дължи обезщетение на основание чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, а претенцията по чл. 106, ал. 2 от ЗДСл е неоснователна. Законосъобразно е и заключението, че за периода 25.01.2010 г. - 25.07.2010 г. Сапунджиева има право на разликата между получаваната заплата по трудов договор № 28/09.02.2010 г. и възнаграждението като държавен служител. На основание чл. 104, ал. 1, изр. 2 от ЗДСл същата има право да получи за посочения период сумата 757,17 лв. (уточнение на вещото лице в съдебно заседание на 17.01.2012 г.). Право на обезщетение в размер на брутното възнаграждение Сапунджиева има и за периода 09.01.2010 г. - 25.01.2010 г., за който няма данни да е работила по трудов договор или по служебно правоотношение. С оглед направеното искане обаче за този период следва да се присъди сумата 388,73 лв., изчислена като разлика между възнаграждението като държавен служител и обезщетението за безработица. Направеното в хода на делото по същество евентуално възражение за прихващане от страна на Министерство на правосъдието е неоснователно. Обезщетението по чл. 61 от ЗДСл възмездява служителя, чието правоотношение е прекратено за вредите претърпени поради неизползван годишен отпуск и се дължи от ведомството, в което служителят работи при прекратяване на служебното правоотношение, а обезщетението по чл. 106, ал. 4 от ЗДСл има за цел да възмезди служителя за неправомерното поведение на работодателя или органа по назначаването, който в нарушение на законовите изисквания не му отправя предизвестие за прекратяване на служебното правоотношение. В случая с прекратяване на служебното правоотношение за Сапунджиева възниква правото на обезщетение по цитираните текстове, поради което изплатените суми в размер съответно на 520.62 лв. и на 1097.46 лв. са платени на правни основания, които не са отпаднали. Ето защо незаконно уволнената служителка не дължи връщане на сумите, получени на тези основания и прихващане не може да се извърши. С оглед изложеното следва да се приеме, че искът на Сапунджиева за заплащане на обезщетение в резултат на незаконосъобразната заповед за прекратяване на служебното правоотношение е основателен по размер общо за сумата 3340,82 лв. За разликата до пълния предявен размер искът е неоснователен и следва да се отхвърли. Задължението на Министерство на правосъдието към Сапунджиева е парично, поради което и в съответствие с разпоредбата на чл. 86, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) правилно съдебния състав приема, че при неизпълнение длъжникът дължи лихва в законния размер върху присъдената сума, считано от деня на забавата (чл. 84, ал. 2 от ЗЗД). Незаконосъобразно обаче е заключението, че лихва се дължи от датата на предявяване на иска или от 08.12.2009 г. В случая исковата молба фактически е предявена преди възникване на задължението, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл правото на обезщетение възниква с отмяната на административния акт. В разглежданата хипотеза това е датата на влизане на решението за отмяна на заповедта в сила или 02.12.2010 г. Следователно в случая лихва се дължи върху главницата от последната дата. Ето защо жалбата на Министерство на правосъдието и в тази част е основателна. Размерът на разноските също е неправилно определен. Съобразно уважената част на иска и действително направените разходи по водене на делото съгласно ангажираните в този смисъл доказателства (чл. 78, ал. 1 от ГПК) на Сапунджиева се дължат разноски в размер на 464,27 лв. Тъй като в частта за разноските жалбата е само от страна на Министерство на правосъдието, съдебният акт в тази част следва да бъде оставен в сила. Оспореният съдебен акт е постановен в съответствие със събраните по делото доказателства, като допуснатата от съда незаконосъобразност се дължи на неправилно тълкуване и прилагане на закона, а не на погрешна интерпретация на доказателствата. Ето защо доводът за необоснованост на съдебния акт е неоснователен. Възражението за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила е неоснователно. Действително, евентуалното възражение за прихващане не е обсъдено и мотивите на съдебния акт са хаотични и непоследователни, но тъй като волята на състава за прилагане на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл е изразена сравнително категорично и има съображения в подкрепа на направените изводи, а непроизнасянето по възражението за прихващане фактически не променя радикално изводите на съдебния състав за частична основателност на иска, настоящата инстанция приема, че не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, обосноваващи отмяна на решението и връщането му за ново разглеждане от първоинстанционния съд. Поради всичко изложено настоящият съдебен състав приема, че решението на Административен съд София - град следва да бъде обезсилено в частта, в която е разгледан иска за заплащане на възнаграждение за периода 09.11.2009 г. - 24.11.2009 г. в размер на 731,64 лв. и производството по делото в тази част да бъде прекратено. В частта, в която е отхвърлен иска за заплащане на обезщетение за разликата над 2765,96 лв. до 3340,82 лв., както и в частта за заплащане на законната лихва за периода 08.12.2009 г. - 02.12.2010 г. решението следва да бъде отменено и вместо него се постанови ново решение по същество, с което Министерство на правосъдието бъде осъдено да заплати на Сапунджиева допълнително сумата 574,76 лв. Върху тази сума ведомството дължи и лихва в законния размер, считано от 02.12.2010 г. до окончателното й изплащане. В останалите части решението на административния съд следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното, направеното искане и на основание чл. 8 във връзка с чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения жалбоподателката Сапунджиева следва да заплати на Министерство на правосъдието сумата 150.00 лв. възнаграждение с оглед участието на юрисконсулт в касационното производство. Разноски по водене на делото пред първоинстанционния съд на министерството не могат да бъдат присъдени от настоящата инстанция, а само по реда на чл. 248 от ГПК. По тези съображения Върховният административен съд, пето отделение,