Решение № 15253 от 16.12.2014 г. на ВАС по адм. д. № 9273/2014 г.

Решение № 15253 от 16.12.2014 г. на ВАС по адм. д. № 9273/2014 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административно-процесуалния кодекс (АПК). С решение № 1373 от 9.06.2014 г., постановено по административно дело № 874/2014 г., Административен съд - Пловдив е: 1) отхвърлил жалбата на Калин Атанасов Гавраков от гр. Пловдив против акт за установяване на задължение по декларация (АУЗД) № 1307013 от 11.10.2013 г., издаден от главен инспектор по приходите при Териториална дирекция на Национална агенция за приходите (ТД на НАП) - Пловдив, потвърден с решение № 96 от 24.02.2014 г. на директора на ТД на НАП - Пловдив; 2) осъдил Калин Атанасов Гавраков да заплати на ТП на НАП - Пловдив сумата от 407 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение. Така постановеният съдебен акт е оспорен с касационна жалба от Калин Атанасов Гавраков от гр. Пловдив. В нея и в съдебно заседание касаторът развива съображения за неправилност на решението, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК - нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, и аргументира теза за незаконосъобразност на процесния АУЗД поради допуснато нарушение на материалния закон при издаването му. Оспорва и осъдителната част на решението, като излага доводи, че липсва списък на заплатените от ответника разноски, поради което такива не следва да му се присъждат. Исканията му са за отмяна на съдебното решение, както и отмяна на АУЗД. Ответникът по касация - директорът на ТД на НАП - Пловдив, действащ чрез ст. юрисконсулт Енева, в писмени бележки оспорва касационната жалба като неоснователна и моли решението на Пловдивския административен съд да бъде оставено в сила. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на решението на съда, което предлага да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира за установено следното: Оспореното съдебно решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето му е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. Атакуваният съдебен акт в частта, с която Административен съд - Пловдив се е произнесъл по законосъобразността на АУЗД е и правилен, не са налице отменителните основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Подложеният на съдебна проверка АУЗД № 1307013 от 11.10.2013 г. е издаден от гл. инспектор по приходите при ТД на НАП - Пловдив на основание чл. 107, ал. 3 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), съгласно решение № 1887/9.08.2013 г., постановено по административно дело № 623/2013 г. на Административен съд - Пловдив, за установяване на задължения за лихви по забавени плащания за задължителни осигурителни вноски по подадени годишни декларации обр. 6 за 2010 г. и 2011 г. от Калин Гавраков. Касаторът е регистриран като собственик на "Нетфоком" ЕООД и е подал декларация като самоосигуряващо се лице за всички осигурителни рискове от 13.10.2005 г. За 2010 г. и 2011 г. Гавраков не е подавал годишни данъчни декларации по чл. 50 от Закона за данъците върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ), а само декларация обр. 6, като самоосигуряващо се лице за всички осигурителни рискове на минимален осигурителен доход в размер на 420 лева. В годишната декларация обр. 6 Гавраков е декларирал за 2010 г. 730,80 лв. задължение за ДОО, 252,00 лв. за ЗДПО и 403,20 лв. за ЗО, а за 2011 г. - 821,52 лв. за ДОО, 252,00 лв. за ЗДПО и 403,20 лв. за ЗО. Калин Гавраков е подал заявление на 25.01.2013 г. в ТД на НАП - Пловдив за преизчисляване на лихвите по забавени плащания за ДОО, ДЗПО и ЗО с оглед изменението на чл. 113, ал. 1 от КСО (ДВ, бр. 94 от 2012 г., в сила от 1.01.2013 г.). Извършена е проверка от данъчните органи, от която се е установило, че извършените плащания за задължителни осигурителни вноски са направени по следния начин: за 2010 г. задължението за ДОО и ЗО е платено на 19.12.2012 г., за ДЗПО на 28.09.2012 г. За 2011 г. задължителните осигурителни вноски до издаването на АУЗД не са били платени. Административният орган е изчислил, че за невнесени и забавени осигурителни вноски се дължат лихви по чл. 113 от КСО. Изчислени са за 2010 г. лихви в размер на 358,96 лв. за вноски за ДОО, 112,27 лв. за забавените вноски за ДЗПО и 99,98 лв. за ЗО. За 2011 г. лихвите по чл. 113 от КСО за невнесени вноски по задължителното осигуряване са: 305,77 лв. върху вноските за ДОО, 93,80 лв. лихви върху вноските за ДЗПО и 91,61 лв. върху вноските за ЗО. Директорът на ТД на НАП - Пловдив му е отказал преизчислението на лихвите за 2010 г. и 2011 г. с писмо изх. № 70-00-1835/13.02.2013 г. Така постановеният отказ е обжалван от заявителя пред Административен съд - Пловдив, който с решение № 1887 от 9.08.2013 г. по административно дело № 623/2013 г. го е обявил за нищожен, а преписката е върната на компетентния орган за издаване на АУЗД по реда на чл. 107, ал. 3 от ДОПК, в изпълнение на което е и издаден и процесния административен акт. Недоволен от издадения АУЗД, Гавраков го е оспорил по административен ред пред директора на ТД на НАП - Пловдив, който с решение № 96 от 24.02.2014 г. е потвърдил АУЗД № 1307013/11.10.2013 г. като законосъобразен. За да не уважи подадената до него жалба на Калин Атанасов Гавраков, Пловдивският административен съд е приел, че актът не страда от пороци налагащи неговата отмяна като незаконосъобразен. Изложено е, че лихвата не е вид санкция, поради което правилно административният орган е приложил редакцията на чл. 113, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване преди изменението с бр. 94 от 2012 г. Посочено е още, че държавното и здравното осигуряване са задължителни, а данните, посочени в декларация обр. 6, са посочени от самия жалбоподател. Първоинстанционният съд е отговорил на въведените с жалбата възражения, като е приел, че реалното получаване на медицинско обслужване не обуславя дължимостта на здравно-осигурителни вноски, тъй като те са предвидени в КСО и ЗЗО като задължителни. Прието е, че обжалвания АУЗД е законосъобразен и е присъдил юрисконсултско възнаграждение в полза на ТД на НАП - Пловдив в размер на 407 лв. Върховният административен съд, шесто отделение, намира възраженията за неправилност на оспореното с касационната жалба съдебно решение в частта, с която първоинстанционният съд се е произнесъл по съществото на спора, за неоснователни. Касаторът е самоосигуряващо се лице по смисъла на чл. 5, ал. 2 от КСО. Съгласно чл. 6, ал. 7 от КСО осигурителните вноски за лицата по чл. 4, ал. 3, т. 1, 2 и 4 са за сметка на осигурените лица и се дължат авансово: върху месечен осигурителен доход между минималния и максималния месечен размер на дохода, определен със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за съответната година, а според новелата на чл. 7, ал. 4 от КСО осигурителните вноски за самоосигуряващите се лица се внасят лично или чрез осигурителни каси до 25-о число на месеца, следващ месеца, за който се дължат. Касаторът е подавал декларации обр. 6, но не е плащал задължителните осигурителни вноски в предвидения в КСО срок, като за 2010 г. задълженията са били забавени, а за 2011 г. до издаване на процесния АУЗД не са били внесени. С оглед така установеното, върху забавените и невнесени задължителни осигурителни вноски за ДОО, ДЗПО и ЗО са начислени лихви по чл. 113, ал. 1 от КСО в относимата за периода редакция (ДВ, бр. 112 от 2004 г., в сила от 1.01.2005 г.). С ДВ, бр. 94 от 2012 г., в сила от 1.01.2013 г. е въведено изменение на чл. 113, ал. 1 от КСО, според което вземанията за невнесени осигурителни вноски за държавното обществено осигуряване, за допълнителното задължително пенсионно осигуряване и за неправилно извършени осигурителни разходи се събират с лихва в размер на основния лихвен процент на Българската народна банка (БНБ) плюс 10 пункта, като Гавраков е искал да се възползва от по-благоприятният за него процент на законово предвидената лихва (според дотогавашната редакция на тази разпоредба е било плюс 20 пункта). В случая начислените лихви в оспорения административен акт са за 2010 г. и 2011 г., като приложимата за казуса редакция на разпоредбата на чл. 113, ал. 1 от КСО е от преди изменението с ДВ, бр. 94/2012 г., съгласно която лихвата е в размер на основния лихвен процент на БНБ плюс 20 пункта. В Закона за нормативните актове е уредено в кои случаи се придава обратна сила на нормативните актове, като чл. 14, ал. 1 предвижда, че това е възможно само по изключение и то когато е предвидено с изрична разпоредба. В настоящият случай в КСО не е предвидена такава разпоредба. В този смисъл неоснователни са доводите на касатора, изложени в касационната жалба, че лихвата е санкция (наказание). Според чл. 14, ал. 3 от ЗНА не може да се дава обратна сила на разпоредби, които предвиждат санкции, освен ако те са по-леки от отменените. В случая обаче не може да се приеме, че лихвата представлява санкция. Тя е предвидена в материалния закон като вид обезщетение за невъзможността да се ползват своевременно от бюджета средствата, постъпващи от задължителното осигуряване, поради което като материалноправна разпоредба, без изрични преходни разпоредби, които да уреждат обратното й действие, изменението на чл. 113, ал. 1 от КСО не може да се прилага с обратна сила. Предвид горното не се установява нарушение на материалноправните разпоредби при издаването на АУЗД № 1307013 от 11.10.2013 г. Изложените в касационната жалба доводи за противоконституционност на действащи законови норми не следва да бъдат обсъждани, тъй като са от компетентността на Конституционния съд, като единствено следва да се отбележи, че правните основания, въз основа на които е издаден процесния АУЗД, към настоящия момент, както и към момента на издаване на административния акт, са част от националното законодателство и не са обявени за противоконституционни, поради което следва да бъдат прилагани. Според чл. 52, ал. 1 от Конституцията на Република България гражданите имат право на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ, и на безплатно ползване на медицинско обслужване при условия и по ред, определени със закон. Законите, които уреждат правото на безплатна медицинска помощ, са КСО и Закона за здравното осигуряване. По силата на чл. 3, т. 1 от КСО държавното обществено осигуряване се осъществява въз основа на принципа на задължителност и всеобщност на осигуряването. За задължителното здравно осигуряване принципът на задължително участие при набирането на вноските е въведен с чл. 5, т. 1 от ЗЗО, а според чл. 33, ал. 1, т. 1 от същия закон задължително осигурени в Националната здравноосигурителна каса са всички български граждани, които не са граждани на друга държава. Предвид тези законови регламентации неоснователно се явява възражението на касатора за неизползване на "услугите", за които плаща задължителни осигурителни вноски, тъй като е здравното осигуряване и държавното обществено осигуряване са задължителни. Възражението на жалбоподателя за присъденото юрисконсултско възнаграждение в полза на ТД на НАП - Пловдив във връзка със защитата от упълномощения да представлява административния орган юрисконсулт, без да е представен списък на разноските по чл. 80 от Гражданския процесуален способ, настоящият състав намира за неоснователно, но размерът, който е присъден за осъщественото процесуално представителство, е изчислен неправилно, поради което решението в частта за разноските следва да бъде отменено в недължимата от Гавраков част. Съгласно Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. по тълкувателно дело № 5/2009 г. на Общото събрание на колегиите на Върховния административен съд, в случаите, в които съдът отхвърли оспорването на административния акт, страната дължи заплащане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, когато административният орган е представляван от юрисконсулт в съдебно-административното производство. В процесният казус са налице тези условия. Видно е от съдържанието на разпоредбите на чл. 143 на АПК, че правилата за дължимост на разноски са обусловени от резултата при оспорването. Липсата на изрична регламентация в АПК за случаите, когато при отхвърляне на жалбата органът се представлява не от адвокат, а от юрисконсулт, обосновава субсидиарното приложение на ГПК на основание чл. 144 от АПК. В тези случаи правото на съдебни разноски - присъждане на юрисконсултско възнаграждение при благоприятен за органа изход на спора, възниква по силата на чл. 78, ал. 8 от ГПК, която норма гласи, че в полза на юридически лица и еднолични търговци се присъжда и адвокатско възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Ето защо правото на съдебни разноски възниква в хипотезите на чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 143, ал. 3 от АПК, с оглед изхода на производството и от факта, че административният орган (респ. юридическото лице) е защитаван от юрисконсулт. Отговорността за разноски е гражданско облигационно отношение, произтичащо от процесуалния закон и уредено в него, като съдът в хипотезата на отхвърлена жалба присъжда адвокатско възнаграждение не в полза на представляващия юрисконсулт, а в полза на юридическото лице, което е защитавано от него, респективно към това ЮЛ, в чиято структура се намира представляваният по този начин едноличен или колективен (както е в случая) административен орган, издал оспореният административен акт. За процесуално представителство, осъществено от юрисконсулт, се изплаща възнаграждение в размер, определен в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В случая липсата на списък на разноските по чл. 80 от ГПК не обуславя недължимост на тези разноски, тъй като те се изчисляват съгласно предвиденото в посочената Наредба. Първоинстанционният съд обаче освен, че не е посочил начина на изчисляване на разноските, присъдени в полза на ТД на НАП - Пловдив, не е изчислил правилно техния размер. Съгласно чл. 8, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. (изм. ДВ, бр. 28, в сила от 28.03.2014 г.) за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела с определен материален интерес възнаграждението при интерес от 1000 до 5000 лева е в размер на 300 лева плюс 7 % за горницата над 1000 лева. В настоящия казус материалния интерес се определя от размера на лихвите, за които е издаден процесния АУЗД, като те са изчислени в размер на 1062,39 лв., поради което и материалния интерес по настоящото дело е в този размер. Първоинстанционният съд обаче е приел, че материалния интерес е в размер на главницата и лихвите, за които е издаден АУЗД, при което изчисленията му възлизат на 300 лева плюс 7 % за горницата над 1000 лева (107,73 лв.) и е приел, че юрисконсултското възнаграждение е в размер на 407 лева. Тези изчисления обаче са неправилни, тъй като с административния акт са установени задължения за лихви по забавени плащания за задължителни осигурителни вноски по подадени годишни декларации обр. 6 за 2010 г. и 2011 г. от Калин Гавраков, т. е. материалният интерес следва да се изчисли само спрямо размера на лихвите, които са в размер на 1062,39 лв. При така установеното следва да се присъдят 300 лв. плюс 7 % за горницата над 1000 лв. (4,36 лв.), при което юрисконсултското възнаграждение възлиза на 304 лева. Предвид изложеното оспореното съдебно решение следва да бъде отменено в частта за разноските за размера над 304 лева. С оглед изхода на спора и своевременно заявеното искане на ответника по касация в негова полза трябва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение, платимо от Калин Гавраков, като размерът му съобразно посочените по-горе изчисления възлиза на 304 лева. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 1, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,