Решение № 209 от 15.04.2011 г. на ВКС по н. д. № 18/2011 г.

Решение № 209 от 15.04.2011 г. на ВКС по н. д. № 18/2011 г., II н. о., НК, докладчик съдията Теодора Стамболова Производството е по реда на чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК. Постъпило е искане /озаглавено молба/ от осъдената по Н. О. Х. Д. 1667/10 г. по описа на РС-Русе /РРС/, В. Н. О. Х. Д. 700/10 г. по описа на ОС-Русе /Р./, М. Б. Д., за възобновяване на посоченото наказателно производство. Посочени са всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 НПК. Иска се решението на въззивния съдебен състав и присъдата на първо-степенния съд да бъдат отменени, очевидно след възобновяване на наказателното производство и делото-да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на РРС. В съдебно заседание пред ВКС осъдената не се явява по нейно желание, а назначеният й служебен защитник моли искането за възобновяване да бъде уважено. Представителят на ВКП настоява за несъстоятелност на същото. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид искането и изтъкнатите в него доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото, годни да бъдат ценени в настоящата процедура, намира за установено следното: Решението на Р. като окончателно и неподлежащо на обжалване и протестиране, е постановено на 03.12.10 г. Искането за възобновяване е постъпило в съда на 21.12.10 г., следователно, то е процесуално допустимо като подадено във визирания в НПК шестмесечен срок от влизане на присъдата в сила. По същество погледнато, искането е неоснователно. Поначало в същото цифрово са въздигнати всички посочени в разпоредбата на чл. 348, ал. 1 НПК основания, които се предпоставят в нормата на чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК. Една част от изложението обаче е свързана с доводи за необоснованост на приетото от решаващите по същество съдилища чрез възпроизвеждане на желана за приемане фактология, а друга- с искане върховната съдебна инстанция по наказателни дела да пристъпи към собствено разследване чрез назначаване на тройна експертиза за доказване истинността на депозираното от осъдената в хода на нейните обяснения пред първостепенния съдебен състав. Всяко от изтъкнатите току-що съображения не подлежи на обсъждане от ВКС, защото не се вмества в никое от основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Това е така, що се отнася до необосноваността, тъй като върховната съдебна инстанция е такава по правото, а не по фактите и необосноваността не е касационно основание, защото нейният разбор е рефлексия на възприетите факти. Що се отнася до попълването на делото с доказателствен материал пред ВКС /без да се преценява същината на самата претенция за назначаване на експертиза/, анализът на чл. 426 във връзка с правилата за разглеждане на делата по касационен ред, при липса на възможност за провеждане на съдебно следствие по съществото на производството, дава повод да се отсъди, че направеното искане е процесуално недопустимо. При допускане, събиране, проверка и оценка на доказателствените материали съдилищата по същество са подходили законосъобразно, спазили са правилата на чл. 13, 14 и 107, ал. 5 НПК и по допустим процесуален път са установили обективната истина. Обясненията на осъдената са намерили специално внимание при обсъждането и освен като доказателствено средство, на практика са оценени и като средство за защита. Прегледът им не е самостоен, а тяхната преценка е резултат от съпоставянето им с цялостния събран по делото доказателствен материал. Изводите по фактологията на престъпната дейност, направени от РРС и Р., не са произволни, не са продукт на невярно формирана съдебна воля и са логически издържани. В този смисъл не е допуснато нарушение на процесуалния закон, което да се субсумира под нормата на чл. 348, ал. 3 вр. ал. 1, т. 1 НПК. Липсва основание да се приеме, че е престъпен материалният закон с осъждане на Д. по вменения й материалноправен текст на чл. 198, ал. 1 НК-касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Макар и инкриминираната сума да е ниска, размерът й е предпоставка да се разсъждава на плоскостта на смекчаващите отговорността несъставомерни субективни елементи, не и да се обмисля приложение на разпоредбата на чл. 9, ал. 2 НК в която и да е от двете визирани в закона хипотези. Повод за последното казано от ВКС се взима от разсъжденията по искането за възобновяване, касателно претендирано наличие на маловажен случай в конкретния казус. За престъплението грабеж законодателят не е предвидил привилегирован състав на маловажен случай по силата на чл. 93, т. 9 НК, както например при кражбата. Разликата между малозначителност по смисъла на чл. 9, ал. 2 НК и маловажен случай по смисъла на чл. 93, т. 9 НК се състои в това, че в първия случай, при изрично предвидени в особената част на НК престъпления, иде реч за престъпна деятелност с олекотена отговорност, а във втория-липсва престъпление поради неприсъствие на обществена опасност и противоправност на съответното деяние /два от признаците на кое да е престъпление/. По отношение на претендираното нарушение, състоящо се в явна несправедливост на наложеното наказание- касационно основание по чл. 348, ал. 5 вр. ал. 1, т. 3 НПК, същото не може да бъде счетено за налично. Ниската стойност на отнетото имущество е призната за изключително облекчаващо отговорността обстоятелство, поради което налиженото наказание е определено при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК. Същевременно обаче миналите осъждания на Д. и фактът, че за пореден път посяга на имущество на пострадалия, взети предвид от съдилищата по фактите, установяват динамичен престъпен стереотип у осъдената и ярко доминират над необходимостта същата да се грижи за своята болна майка-инвалид. Последното обстоятелство е отразено като подценено в искането за възобновяване. Затова целите на личната и генералната превенция по силата на чл. 36 НК могат да бъдат счетени за постижими единствено с отмереното от РРС и Р. наказание лишаване от свобода. Водим от изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение