Решение № 64 от 6.01.2014 г. на ВАС по адм. д. № 13319/2013 г.

Решение № 64 от 6.01.2014 г. на ВАС по адм. д. № 13319/2013 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административно-процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Централната експертна лекарска комисия към Медицинския институт на Министерството на вътрешните работи (ЦЕЛК към МИ на МВР), гр. София, действаща чрез пълномощника юрк. Стойчева, срещу решение № 4279 от 27.06.2013 г. по административно дело № 196 по описа за 2013 г. на Административен съд - София-град, с което е отменено медицинско удостоверение № 205/27 от 21.11.2012 г. и преписката е изпратена на административния орган за ново произнасяне в срок от един месец от влизането на решението в сила при спазване на дадените в мотивите му указания по тълкуването и прилагането на закона, като ЦЕЛК към МИ на МВР е осъдена да заплати на Стамат Стоянов Стаматов деловодни разноски в размер на 510 лв. Касаторът е развил съображения, че решението е постановено при неправилно тълкуване и прилагане на материалноправните разпоредби и в нарушение на процесуалните изисквания в чл. 168 от АПК, като съдът едностранчиво е интерпретирал събраните по делото доказателства. Исканията са за отмяна на атакувания съдебен акт и решаване на делото по същество. Аргументи в тяхна подкрепа са изложени и в допълнително депозирана по делото писмена молба, в която е възведена и претенция за присъждане на съдебни разноски във вид на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Ответникът по касация Стамат Стоянов Стаматов от гр. Бургас не е изразил становище. Участващият в производството по делото на основание чл. 217, ал. 2 от АПК прокурор от Върховната административна прокуратура е дал заключение за допустимост и основателност на касационната жалба и неправилност на обжалваното с нея съдебно решение, поради което е предложил последното да бъде отменено. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за основателна. Оспореното с нея първоинстанционно решение е валидно и допустимо, защото е постановено по отношение на административен акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. Атакуваният с касационната жалба съдебен акт обаче е неправилен, понеже страда от пороци, обуславящи наличието на отменителните основания по смисъла на чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК. От данните по делото е видно, че на 14.06.2012 г. пожарникарят Стамат Стоянов Стаматов при участие в състезание по пожаро-приложен спорт на МВР е паднал от височина около три метра върху двете си ръце, като в спешното отделение на УМБАЛ "Свети Георги" - Пловдив, където е бил отведен с линейка, му е поставена основна диагноза "счупване на долния край на лъчевата кост" (на дясната ръка) с обективно състояние отток на двете гривнени стави с болезнени движения на дясна китка. Направени са рентгенографии, имобилизиран е с гипсова превръзка, назначени са обезболяващи и проследяване, последвали са физиотерапия и рехабилитация, като съгласно представените болнични листи общият период на временна неработоспособност, през който е продължил оздравителния процес, е 64 дни. Предмет на оспорване пред Административен съд - София-град е издаденото във връзка със случая на основание чл. 255, ал. 3 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР) медицинско удостоверение № 205/27 от 21.11.2012 г. от Централната експертна лекарска комисия към Медицинския институт на Министерството на вътрешните работи, с което е прието, че са касае за контузия на двете гривнени стави, получена при удар на дланите в твърда повърхност при дорзална флексия, а контузията на двете гривнени стави, протекла с болков и отточен синдром, без данни от обективния статус за вътреставен излив, без увреда на костите и връзковия апарат, е причинила временно разстройство на здравето, неопасно за живота (чл. 130 от НК). Съставът на ЦЕЛК, издал медицинското удостоверение, е включвал лекари интернист, невролог, хирург и ортопед-травматолог (съобразно водещата диагноза на пострадалия), като е проведена консултация и със специалист по образна диагностика, който при разчитането на рентгеновите снимки на Стаматов не е установил наличие на травматични промени в костите, образуващи гривнените стави. За да отмени оспореното пред него медицинско удостоверение Софийският градски административен съд е приел, че то е издадено в нарушение на материалния закон (чл. 146, т. 4 от АПК), което становище не може да бъде споделено. Преценката на решаващия съдебен състав в това отношение не съответства на събраните доказателства и игнорира по същество неоспореното заключение на назначената съдебно-медицинска експертиза, извършена от компетентно с оглед поставените му задачи и вида на увреждането на пострадалия вещо лице (лекар ортопед-травматолог). С медицинското удостоверение е определена като лека по смисъла на чл. 130 от НК претърпяната от Стаматов по време на изпълнение на служебните му задължения травма на гривнените стави на китките на двете ръце, с разтягане на връзковия апарат на дясната (т. е. липсва фрактура). В този смисъл е и експертното медицинско заключение, което е опровергало погрешната първоначална диагноза за неразместено счупване на долния край на лъчевата кост на дясната ръка, поставена от лекар в спешното отделение, който не е ортопед-травматолог, и довела до погрешно проведено лечение, обусловило по-продължително от нормалното възстановяване от травмата (ненужното поставяне на контузената дясна ръка в гипс за повече от 20 дни е усложнило възстановителните процеси, защото трайното обездвижване предизвиква отслабване на мускулите в гипсираната зона и други съпътстващи усложнения, които удължават периода на възстановяване). В подкрепа на това мнение е и разчитането на рентгеновите снимки от рентгенолог (специалист образна диагностика), при което не са установени травматични промени в костите, образуващи гривнените стави, няма вътреставен излив, т. е. не е установена повреда на костите и връзковия апарат. С оглед тези данни вещото лице обосновано е приело, че водещата диагноза на служителя е "контузия на двете гривнени стави, с разтягане на връзковия апарат на дясната", която по своите медико-биологични характеристики съставлява лека телесна повреда по смисъла на чл. 130 от НК. Неправилно съдът е обосновал становището си за съставомерност на телесната повреда по признаците на чл. 129, ал. 2 от НК. Извън установеното по-горе, че не се касае за счупване, а за навяхване, следва да се има предвид и това, че болничните листи за лечение на увредения крайник са издадени от общопрактикуващ лекар (за 14 дни) и от обща ЛКК (за 20+30 дни), а не от ортопедична ЛКК. Освен това, трайността на едно травматично увреждане не се определя само от продължителността на временната неработоспособност, която в конкретния случай е 64 дни, а от естеството на нараняване (увреждане) при настъпването му, при което не се вземат предвид последващите изменения, когато същите не са в причинна връзка с нараняването. Установеното естество на нараняването - контузия на двете гривнени стави, не обуславя продължителния период на гипсова имобилизация и предписания с болничните листи период на възстановяване от 64 дни, и не е в причинна връзка с полученото травматично увреждане. Поради това е без значение за изхода на спора непровеждането на адекватно лечение на травмата, довело до продължително ползване на отпуск по болест над 30 дни, защото то само по себе си не определя характера на телесната повреда като средна, противно на приетото от съда. Гореизложеното налага извод за материална законосъобразност на медицинското удостоверение. Съображенията на Софийския градски административен съд в насока, че медицинското удостоверение е издадено от компетентен орган в кръга на неговите правомощия и в изискуемата от закона форма (вкл. посочени фактически и правни основания), както и това, че при изпълнението на задължението си по чл. 168, ал. 1 от АПК да провери законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК, съдът не е открил съществено нарушение на административнопроизводствените правила и несъответствие с целта на закона (ако решаващият съдебен състав бе открил такива пороци на проверявания от него административен акт, те щяха да бъдат отразени в мотивната част на решението му), се споделят от настоящия съдебен състав. Медицинската експертиза за установяване на медико-биологичните квалификационни признаци на полученото от Стаматов увреждане на здравето спрямо съставите за телесна повреда в чл. 128 - 130 от НК е извършена от състав, който включва медицински специалисти с призната специалност съобразно водещата диагноза. При постановяване на експертното заключение ЦЕЛК към МИ на МВР е спазила изискванията на чл. 35 и чл. 36 от АПК и издала удостоверението след преценка на събраните медицински факти и свързаните с тях обстоятелства, като независимо, че в състава на комисията участвал лекар със специалност ортопед-травматолог, експертният орган е потърсил и допълнително компетентно мнение от специалист-рентгенолог за разчитане на изображенията от рентгенографиите на костите на гривнените стави. Както бе отбелязано и по-горе в друг контекст, заключението на ЦЕЛК при МИ на МВР за липса на фрактура в областта на гривнените стави на Стаматов кореспондира и с извода на вещото лице в т. 5 от неговото заключение по възложената му съдебно-медицинска експертиза посочва, че рентгенографията от 14.06.2012 г. (деня на злополуката) не показва счупване на костите, образуващи дясната гривнена става. От изложеното явства, че изводът на съда за незаконосъобразност на атакуваното пред него медицинско удостоверение е необоснован и в нарушение на приложимия материален закон, което има за последица постановяването на неправилен по смисъла на чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК съдебен акт. С оглед на това неправилното решение трябва да се отмени, и доколкото спорът е изяснен от фактическа и правна страна и не се налага извършване на нови процесуални действия, вместо първоинстанционното решение следва да бъде постановено друго по съществото на спора, с което подадената първоначална жалба се отхвърли като неоснователна. При този изход на спора основателна се явява акцесорната касаторова претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за осъществената защита в съдебното производство пред настоящата съдебна инстанция, реализирана от надлежно упълномощената юрисконсулт Стойчева. Съгласно Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. по тълкувателно дело № 5/2009 г. на Общото събрание на колегиите на Върховния административен съд, в случаите, в които съдът отхвърли оспорването на административния акт, страната дължи заплащане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, когато административният орган е представляван от юрисконсулт в съдебно-административното производство. В процесният казус са налице тези условия. Видно е от съдържанието на разпоредбите на чл. 143 от АПК, че правилата за дължимост на разноски са обусловени от резултата при оспорването. Липсата на изрична регламентация в АПК за случаите, когато при отхвърляне на жалбата органът се представлява не от адвокат, а от юрисконсулт, обосновава субсидиарното приложение на Гражданския процесуален кодекс (ГПК) на основание чл. 144 от АПК. В тези случаи правото на съдебни разноски - присъждане на юрисконсултско възнаграждение при благоприятен за органа изход на спора, възниква по силата на чл. 78, ал. 8 от ГПК, която норма гласи, че в полза на юридически лица и еднолични търговци се присъжда и адвокатско възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Ето защо правото на съдебни разноски възниква в хипотезите на чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 143, ал. 4 от АПК, с оглед изхода на производството и от факта, че административният орган (респ. юридическото лице) е защитаван от юрисконсулт. Отговорността за разноски е гражданско облигационно отношение, произтичащо от процесуалния закон и уредено в него, като съдът в хипотезата на отхвърлена жалба присъжда адвокатско възнаграждение не в полза на представляващия юрисконсулт, а в полза на юридическото лице, което е защитавано от него, респективно към това ЮЛ, в чиято структура се намира представляваният по този начин едноличен или колективен (както е в случая) административен орган, издал оспореният административен акт. Съгласно чл. 36 от Закона за адвокатурата във връзка с чл. 8 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за защита по административни дела възнаграждението се определя съобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 4 от наредбата - за други неоценяеми искове, в размер на 150 лева за съдебна инстанция, които ответникът по касация следва да бъде осъден да заплати на Медицинския институт на Министерството на вътрешните работи за юрисконсултско възнаграждение. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2 и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,