Решение № 74 от 5.03.2012 г. на ВКС по н. д. № 61/2012 г.

Решение № 74 от 5.03.2012 г. на ВКС по н. д. № 61/2012 г., II н. о., НК, докладчик съдията Лиляна Методиева Производството по чл. 346 и сл. НПК е образувано по касационна жалба на подсъдимия Т. Х. Д. против въззивно решение № 376 от 15.10.2011 г. постановено по ВНОХ дело № 735/2011 г. на Софийски апелативен съд. В жалбата бланкетно се поддържат всички касационни основания по чл. 348 НПК, като се излагат съображения, че съдилищата са нарушили задълженията си по чл. 13 и чл. 14 НПК, защото не са изследвани обективно, всестранно и пълно всички доказателства по делото, неправилно са квалифицирали деянието и това е довело да налагане на прекомерно завишено наказание. В съдебно заседание лично и чрез служебно назначения си защитник поддържа единствено оплакване за явна несправедливост на наказанието. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като взе предвид доводите на страните и в пределите по чл. 347 НПК изцяло провери правилността на обжалваното въззивно решение, за да се произнесе констатира следното: С присъда № 159 от 19.05.2011 г. постановена по НОХ дело № 1124/2011 г. Софийският градски съд е признал подсъдимия Т. Х. Д. за виновен в това, че за времето 28.11 - 3.12.2010 г. в гр. С., в условията на продължавано престъпление и опасен рецидив отнел от владението на К. С. и В. Н. сумата общо в размер на 453 лв, без тяхно съгласие и с намерение противозаконно да я присвои, като употребил за това сила, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 198, ал. 1, чл. 26, ал. 1, чл. 29, ал. 1 б. "а" и "б" и чл. 58а НК го е осъдил на пет години лишаване от свобода, което да изтърпи в затворническо общежитие от закрит тип при първоначален строг режим. С въззивно решение № 376 от 25.10.2011 г. постановено по ВНОХ дело № 735/2011 г. Софийският апелативен съд е изменил присъдата само по отношение вида на опасния рецидив, като е оправдал подсъдимия по обвинението да е извършил деянието при условията на чл. 29, ал. 1 б. "б" НК. Потвърдил е присъдата в останалата обжалвана част. Касационната жалба е неоснователна. В жалбата формално се поддържат всички касационни основания, но единствените конкретни съображения се свеждат до това, че съдилищата са нарушили правилата за формиране на вътрешното си убеждение, като не са изследвали обективно, всестранно и пълно всички доказателства, което е довело до неправилна квалификация на деянието, а от там и до налагане на явно несправедливо наказание. Такива нарушения по делото не са допуснати. Решаващите съдебни инстанции без основание са упрекнати, че са нарушили задълженията си по чл. чл. 13 и 14 НПК. Преди да започне съдебното следствие в първоинстанционния съд, подсъдимият е направил искане делото да се разгледа по реда на чл. 371, т. 2 НПК. По собствена воля и в пълно съзнание за последиците от изявлението си, след като съдът му е разяснил, че събраните по делото доказателства в досъдебното производство и направеното самопризнание за фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, ще се ползват при постановяване на присъдата, е изразил съгласие да не се събират други доказателства за тези факти. Процедурата последвала това му процесуално поведение е съобразена със специалните законови разпоредби. Съдът е преценил, че са признатите от него факти относно упражнената принуда за сломяване волята на свидетелките К. С. и В. Н. при отнемане на вещите им и за размера на предмета на престъплението са събрани достатъчно годни доказателства, съдържащи се в показанията на пострадалите, протоколите за оглед на местопроизшествие и за разпознаване на лица и предмети, които прокурорът е посочил в обвинителния акт. Сам се е отказал от правото си в открито съдебно заседание, в рамките на състезателен процес, да участва лично при събирането и проверката на доказателствата. Отделно от това не сочи кои доказателства от значение за наказателната му отговорност съдилищата са игнорирали или превратно оценили, какви неточни фактически обстоятелства са приели за установени и в какво се изразява нарушението на материалния закон. Касационната инстанция не може да установява нови фактически положения, поради което следи за точното приложение на закона в рамките на фактическите констатации, приети от решаващите съдилища, а те в случая изцяло съвпадат и с обстоятелствената част на обвинителния акт. При фактическите констатации, че на 28.11.2010 г. подсъдимият тръгнал след св. С., нанесъл й няколко удара с юмрук в главата, съборил я на земята и успял да вземе портмонето й, в което имало 93 лв, а на 3.12.2010 г. нападнал пострадалата Н. в аптеката, където работела, нанесъл и удари с юмрук в главата и рамото, съборил я на пода, намерил сумата 360 лв. и я взел, материалният закон е приложен точно. Налице са всички съставомерни признаци от състава на престъплението грабеж, а с оглед на съдебното му минало и квалифициращото обстоятелство "опасен рецидив". Оправдаването на подсъдимия от въззивната инстанция по една от формите на опасния рецидив не води до промяна на правната квалификация. Единственото конкретно съображение в подкрепа на оплакването за явна несправедливост на наказанието е идентично с поддържаното пред въззивната инстанция и се свежда да неправилната квалификация на деянието. Софийският апелативен съд го е обсъдил и на страница 7 от мотивите на решението е изложил достатъчно и убедителни съображения за отхвърлянето му като неоснователно. При установената фактическа обстановка и приложен материален закон. мотивирано е приел, че е индивидуализирано в рамките на закона, като е съобразен процесуалният ред, по който е решено делото. В пълно съответствие с данните по делото е възприел извода на първоинстанционния съд, че липсват изключително или многобройни смекчаващи обстоятелства, при които и най лекото наказание от пет години лишаване от свобода би се явило несъразмерно тежко и е отхвърлил искането за индивидуализацията му под този минимум, при условията на чл. 55 НК. По начало следва да се посочи, че още първоинстанционният съд не е защитил с достатъчно правни аргументи извода си за налагане на наказание под средния размер предвиден в чл. 196, ал. 1, т. 2 НК, като е отдал прекомерно значение като обстоятелства които смекчават наказателното положение на сравнително невисокия размер на отнетото имущество, проявената критичност и тежкото социално положение. Въззивната инстанция е констатирала това нарушение, но не е имала процесуална възможност да го отстрани във вреда да подсъдимия, защото производството е било образувано само по негова жалба. В съответствие и с указанията, дадени от ОСНК на ВКС в т. р. № 1/2009 г. правилно е приела, че направеното от дееца самопризнание може да доведе но налагане на по-леко наказание, независимо от процесуалния ред по който е разгледано делото, но само ако е спомогнало съществено за разкриване на деянието, а по делото това изискване не е налице. Подсъдимият в досъдебното производство не е имал такова поведение, като се е възползвал от процесуалното си право да не дава обяснения, а в съдебното производство е признал фактите едва когато е извършена цялата процесуална дейност, позволяваща събирането на необходимите доказателства в подкрепа на обвинението. Процесуалното му поведение налага извода, че признаването на фактите и съгласието да не се събират доказателства за тях е израз на стремежа му да смекчи наказателното си положение, а не на започнала корелация в поведението му. Не може да се отдава по-голямо значение и на останалите две приети за смекчаващи обстоятелства. Подсъдимият е отнел всички парични средства, които се намирали в портмонето на св. С. и които открил в аптеката на св. Н., като предварително не е знаел точния им размер. Данни за тежко семейно положение се съдържат единствено в неговите твърдения при вземане мярката за неотколение, където е поддържал, че има малолетно дете, което не е припознал, но живее с неговата майка и полага грижи за него. При обремененото му съдебно минало, включително и с осъждането му е единадесет отделни присъди за престъпни посегателства против собствеността, наказанието от пет години лишаване от свобода не е явно несправедливо завишено. Намаляването му по реда на касационното обжалване, както се иска от жалбоподателя, би било проява на неоправдан либерализъм. Вече му е била предоставяна възможност да докаже, че изтърпяните наказания са оказали достатъчно поправително и превъзпитателно въздействие, като е освободен условно предсрочно от изтърпяване на част от наказанието по последната присъда от седем години лишаване от свобода за престъпление против половата неприкосновеност. Очевидно не е оправдал оказаното му доверие и е продължил престъпното си поведение, като е извършил инкриминираните деяния един месец след изтичане на определения му от съда изпитателния срок. При трайно утвърденото му негативно отношение към чуждото имущество, начина му на живот и изразения стремеж да си набавя парични средства по неправомерен начин, целите по чл. 36 НК не биха се постигнали с налагане на по-малко по размер наказание. Следва да изтърпи наказание в приетия размер за да бъде постигнат необходимия превъзпитателен и възпиращ ефект, както и за да му се отнеме възможността да върши други престъпления. По изложените съображения настоящият състав при второ наказателно отделение на Върховния касационен съд приема, че при постановяване на въззивното решение на Софийски апелативен съд не са допуснати поддържаните от жалбоподателя нарушения и следва да бъде оставено в сила, поради което и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК