Решение № 8515 от 19.8.2025 г. на ВАС по адм. д. № 4805/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Министъра на вътрешните работи против решение 467/14.3.2025г. постановено по адм. д. 106/2024г. по описа на Административен съд Ловеч. С решението е отменена издадената от касатора заповед 8121К-112 от 05.01.2024 г., с която на основание чл.226, ал.1, т.7, б.д и чл.228, ал.1 от ЗМВР е прекратено служебното правоотношение на М. Й. Й.. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Прави се анализ и тълкуване на събраните по делото доказателства, които според касатора установявали по несъмнен начин наличието на предпоставките за прекратяване на служебното правоотношение, извършено с отменената заповед. Моли отмяна на решението, отхвърляне на оспорването и присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Алтернативно пледира отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Ответникът М. Й. Й., чрез процесуалния си представител, оспорва касационната жалба. Счита решението за правилно, развива съображения в тази насока и моли същото да бъде оставено в сила. Заявява претенция за присъждане на разноски. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Развива съображения, че по делото е установено по несъмнен начин наличието на несъвместимост, което сочело основания за отмяна на оспореното решение и отхвърляне на оспорването. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна, а разгледана по същество за основателна по следните съображения. С обжалваната заповед 8121К-112/05.01.2024 г., министърът на вътрешните работи, на основание чл.226, ал.1, т.7, б.д и чл.228, ал.1 от ЗМВР и докладна записка рег. 1983р-22044/20.11.2023 г., във връзка с влязла в сила присъда 1726/2017 г. на италиански съдебен орган (EN) MONOCRATIC COMPOSITION COURT OF ALESSANDRIA, е прекратил служебното правоотношение на инспектор V степен М. Й. Й. в група Държавен противопожарен контрол и превантивна дейност на Районна служба Пожарна безопасност и защита на населението Ловеч към Регионална дирекция Пожарна безопасност и защита на населението Ловеч при Главна дирекция Пожарна безопасност и защита на населението МВР. В заповедта е посочено, че служителят е в обективна невъзможност да изпълнява задълженията си, поради наличие на обстоятелства по чл.155, ал.1, т.2 от ЗМВР и не е възможно налагането на дисциплинарно наказание "уволнение". Неоснователни са твърденията в отговора на касационната жалба, че производството по издаване на оспорената заповед е започнало в нарушение на закона. Правилни са изводите на първоинстанционния съд, за липсата на такова нарушение. В конкретния случай не е наложено дисциплинарно наказание, поради което не е било нужно да бъде проведено дисциплинарно производство. Министърът на вътрешните работи е издал заповедта не в качеството на дисциплинарно наказващ орган, а в качеството си на орган по назначението. Поради тези причини процедурата по чл. 205, ал. 1 от ЗМВР. Противно на твърдяното в писмените бележки на ответника, както и по време на административното производство и в производството пред Административен съд Ловеч, не е необходимо провеждане на производство по екзекватура, за да бъдат съобразени последиците на присъдата, постановена от италианския съдебен орган. Основателно е позоваването от страна на касатора, на установената съдебна практика по този въпрос. Според чл. 8, ал. 1 от НК, присъдата на чужд съд за престъпление, за което се прилага българският Наказателен кодекс, се взема предвид в случаите, установени с международно съглашение, в което участва Република България. По този начин се въвежда принципът на равностойност на присъдите, постановени в държави-членки на Съвета на Европа. Следва да се прави разлика между признаването и изпълнението на присъда, постановена от чуждестранен съд и вземане предвид на последиците от такава присъда. Регулацията за признаването и изпълнението на европейски съдебни решения по наказателни дела се съдържа в част втора на ЕКМПП, а за държавите членки на ЕС се прилага Рамковото решение 2008/909/ПВР, като и в двата акта е предвидена дълга и сложна процедура. Зачитането на международните последици на предишни присъди /какъвто е настоящия случай/ е уредно в друга част от Конвенцията, а за държавите членки на ЕС се прилага друго Рамково решение 2008/675/ПВР, без специална процедура. Различните режими се базират на принципа, че изпълнението на наказанието е елемент от съдържанието на присъдата, а предишното осъждане е вторична нейна правна последица, която следва да се взема предвид във всички случаи в които законът се интересува от това дали дадено лице е осъждано или не. В подкрепа на този извод е съдържанието на разпоредбите на чл. 4, ал. 2 от НК и чл. 463 от НПК. От това съдържание става ясно, че целта на признаването на чуждестранната присъда в процедурата по чл. 463 и сл. от НПК е нейното изпълнение, а не вземането й предвид, което е вторична нейна правна последица. Тази процедура е необходима, само когато трябва да се изпълни чуждестранна присъда, но не и когато следва да се вземат предвид другите нейни правни последици, предвидени в националното законодателство. В същия смисъл е и решението на Съда на ЕС от 21 септември 2017 г. по дело С-171/16. Според т. 2 на това решение Рамково решение 2008/675 трябва да се тълкува в смисъл, че е недопустимо вземането предвид в държава членка на присъда, постановена от съд на друга държава членка, да бъде обусловено от предварителното провеждане на национална процедура по признаване на тази присъда, каквато е процедурата, предвидена в чл. 463-466 от Наказателно-процесуалния кодекс. Съдът от първа инстанция е изложил съображения в горния смисъл, но е отменил обжалваната пред него заповед, достигайки до извода, че съществено е било нарушено правото на защита на М. Й., тъй като не са ѝ станали известни мотивите на органа за прекратяване на служебното ѝ правоотношение, както и, че към момента на постановяване на оспорената заповед тя не е знаела, че срещу нея има постановена присъда в Република Италия. Несъвместимостта по чл. 155, ал.1, т. 2 ЗМВРП е основана на обективния факт наличие на осъждане за умишлено престъпление от общ характер. Този обективен факт, с оглед съображенията изложени по-горе е установен по несъмнен начин. Законодателят не е предвидил субективен елемент в състава на несъвместимостта, включващ знанието на служителя за наличието на влязла в сила присъда. Знанието или незнанието би повлияло, при изследване на въпроса дали съзнателно служителят е затаил истина или е потвърдил неистина, заявявайки, че не е осъждан. Този въпрос в конкретния случай не стои. Наличието на влязла в сила присъда е достатъчен факт, обуславящ прекратяване на служебното правоотношение. Настоящият състав намира, че с посочването на влязлата в сила присъда в оспорената заповед, който факт, корелира с изписаното правно основание, заповедта е мотивирана в достатъчна степен и излагането на допълнителен текст в конкретния случай не е необходимо. Като е отхвърлил оспорването Административен съд Ловеч е постановил неправилен съдебен акт, който следва да бъде касиран, а оспорването срещу описаната заповед на министъра на вътрешните работи следва да бъде отхвърлено. При този изход на делото, основателна се явява претенцията на касатора за присъждане на разноски в полза на Министерството на вътрешните работи, която следва да бъде уважена в общ размер 270,- лева, от които 70,- лева държавна такса и по 100,- лева юрисконсултско възнаграждение за всяка инстанция. По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,