Решение № 11414 от 22.11.2023 г. на ВАС по адм. д. № 3799/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по подадена касационна жалба от Р. Мончева от гр.София против Решение 305/18.01.2023 г., постановено по адм. д. 8437/2021 г. по описа на Административен съд София - град. С решението съдът е отхвърлил жалбата й срещу Решение 1040-21-793/02.08.2021 г. на директора на Териториално поделение на национален осигурителен институт София - град, с което е потвърдено Разпореждане РВ-3-21-00919606/17.05.2021 г. на длъжностното лице при ТП на НОИ-София град, издадено по реда на чл. 114. ал. 2 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Поддържат се доводи за неправилност на решението, като се иска отмяната му. Претендират се разноски. По делото е подадена и частна жалба от Р. Мончева с дата 01.03.2023 г. и с вх. 8613 по описа на АССГ, срещу Определение 1476 от 17.02.2023 г. на Административен съд София град по адм. дело 8437/2021 г., с което съдът е изменил Решение 305/18.01.2023 г., постановено по адм. д. 8437/2021 г. по описа на Административен съд София град, в частта за разноските и е присъдил на ТП на НОИ София град разноски от 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение, както и 300 лева депозит за вещо лице. С частна жалба се иска отмяна на определението в частта за присъдените на НОИ разноски за допусната съдебно-почеркова експертиза. Ответникът - директорът на ТП на НОИ София град чрез процесуален представител юрисконсулт Първанов, оспорва касационната жалба, счита същата за неоснователна и моли съдът да потвърди първоинстанционното съдебно решение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на шесто отделение намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на касационно оспорване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 АПК е основателна. Предмет на оспорване пред Административен съд София град е било Решение 1040-21-793/02.08.2021 г. на директора на Териториално поделение на национален осигурителен институт София град (ТП на НОИ София - град), потвърждаващо Разпореждане РВ-3-21-00919606/17.05.2021 г. на длъжностното лице при ТП на НОИ-София град. Установено е от органа, че касаторката е работила в ПЛАСИО" ЕООД, като за нея са били представени в хода на административното производство Удостоверения приложение 9 (към чл. 8, ал. 1 от Наредба за паричните обезщетения и помощи от държавното обществено осигуряване (ННОПДОО)), с данни относно правото на парични обезщетения по болнични листове с Е20183498241 за периода от 14.05.2019 г. до 12.06.2019 г. вкл., Е20183498397 за периода от 13.06.2019 г. до 12.07.2019 г. вкл., Е20183498563 за периода от 13.07.2019 г. до 11.08.2019 г. вкл. и Е20198110721 за периода от 24.09.2019 г. до 23.10.2019 г. вкл. Въз основа на тези данни на Мончева е изплатено парично обезщетение за временна неработоспособност за периода от 14.05.2019 г. до 11.08.2019 г. вкл. в общ размер на 5 740,55 лева. По реда на чл. 107 и сл. КСО на дружеството осигурител е била възложена проверка за установяване на разходваните средства на ДОО, приключила с Констативен протокол КВ-5-21-00815475/25.09.2020 г. Предвид фактите и обстоятелствата установени при тази проверка от длъжностните лица, сочещи на установената липса на икономическа дейност на дружеството и съответно - липсата на доказателства за упражняване на трудова дейност от лицето Р. Мончева, за което в регистъра на трудовите договори и регистъра на осигурените лица има подадени данни по електронен път, с КЕП, е прието, че за нея не е възникнало осигурително правоотношение, поради което декларираните данни по чл. 5, ал. 4 КСО е прието, че не съответстват на действителната фактическа обстановка. Поради това на дружеството са издадени Задължителни предписания ЗД-1 -21 -008154469/25.09.2020 г. от контролен орган при ТП на НОИ София град с разпореждане за заличаване на осигурителните й данни. След като те не са били заличени от дружеството, това е сторено служебно от административния орган. По тази причина е заключено, че жалбоподателят не е осигурено лице по смисъла на чл. 10, ал.1 КСО и за дружеството осигурител не е възникнало задължение да осигурява Мончева на основание чл. 4 КСО. В това отношение е постановено и процесното разпореждане за възстановяване на недобросъвестно получени суми като парично обезщетение за временна неработоспособност. След анализ на съвкупния доказателствен материал, първоинстанционният съд е приел, че оспореното решение е законосъобразен административен акт, като постановено от компетентен орган, в предписаната от закона форма, при липса на съществено нарушение на административнопроизводствените правила, съобразено е с материалния закон и неговата цел. Крайната преценка на съда за законосъобразност на обжалвания пред него административен акт не се споделя от настоящата инстанция. Съдебното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, по следните съображения: Отпускането и изчисляването на паричните обезщетения за временна нетрудоспособност се извършва въз основа на данните по чл. 5, ал.4, т.1 КСО и чл. 42 КСО. Следва извод, че лицето трябва да е осигурено, съгласно изричната норма на § 1, ал. 1, т. 3 КСО, за да има право да получи обезщетението за временна неработоспособност. В конкретния случай от данните по делото, приобщени към процесната административна преписка и касаещи извършена проверка на Пласио ЕООД, събрани в производството по издаване на Задължителни предписания ЗД-1-21-008154469/25.09.2020 г. на името на дружеството, е видно, че при проверки от НАП, ИАГИТ и НОИ, органът е установил липса на извършвана трудова дейност от лицата, за които са подадени данни от осигурителя Пласио ЕООД по чл. 5, ал. 4 КСО, вкл. и от касатора. Мотивът е, че дружеството, в което е работила Мончева от 07.05.2019 г. до 31.10.2019 г. не е осъществявало търговска дейност. В производството по издаване на задължителни предписания, които са влезли в сила, жалбоподателят не е участвал като заинтересована страна, а с процесното Решение 1040-21-793/02.08.2021 г. на директора на Териториално поделение на национален осигурителен институт София град, последният не е изложил мотиви защо счита, че неосъществяването на стопанска дейност от страна на Пласио ЕООД сочи на извод, че Мончева не е извършвала трудова дейност по смисъла на чл. 10, ал.1 КСО, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл.4а, ал.1 КСО. В този смисъл едностранните съждения на административния орган при издаване на задължителните предписания, за липса на реално осъществяване на трудовите функции на лицето като продавач - консултант, не могат да се противопоставят на работника в производството по издаване на процесния за делото оспорван административен акт. Направеният извод се обосновава с обстоятелството, че се касае за две различни материални административни производства (това между НОИ и осигурителя Пласио ЕООД и между осигурителя и осигуреното лицe), които произтичат от различни правопораждащи факти, поради което и завършват с издаване на различни по предмет и страни административни актове. Съотнасяйки фактите по делото към релевантната нормативна уредба на чл.114, ал.2, т.2 КСО се установява, че директорът на ТП на НОИ София град не е изяснил по реда на чл. 35 и чл. 36 АПК относимите факти по случая, а именно дали е имало правно основание за подаването на данните по чл. 5, ал.4, т. 1 КСО за Р. Мончева, правилно ли са били подадени от осигурителя Пласио ЕООД, имало ли е основание за служебно заличаване на осигурителните данни на лицето, знаела ли е Мончева, че осъществява дейност, за която не подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а КСО и с какви факти се доказва това обстоятелство, въз основа на какви данни по административната преписка следва извод, че лицето не е осигурено. Качеството на лицето да бъде осигурено лице според приложимите норми на Кодекса за социално осигуряване, реферира към понятието осигурителен стаж , защото само при неговото наличие лицата се считат за осигурени и имат право да претендират следващото им се парично обезщетение при настъпване на определен социален риск т.е. натрупаният осигурителен стаж има значение за придобиване на определени социални права, измежду които и правото на обезщетение за безработица. От прочита на нормативните разрешения на КСО, касаещи понятието осигурителен стаж следва извод, че два са основните му елементи, които го характеризират период от време, през който се осъществява възмездна трудова дейност. За неговото прецизно дефиниране следва да се посочи и разпоредбата на чл. 9, ал.1 КСО, която изисква за лицето да са внесени или дължими осигурителните вноски. Именно последната цитирана разпоредба дава основание да се приеме, че този белег на стажа придава спецификата на осигурителен. В случая е очевиден и правопогасяващият ефект на задължителните предписания за касатора, защото с тях са заличени осигурителните данни на основание чл. 5, ал. 4, т.1 КСО, относими към претендираните парични обезщетения за временна нетрудоспособност. По делото се касае за осигурено лице, с претенция, че е работило по трудово правоотношение с осигурител и работодател, с което трудовоправната връзка е налице с оглед на представените по делото относими доказателства и то следва да има право на защита срещу административнопроизводствените действия на органите на НОИ, включително изразяващи се в служебно заличаване на осигурителните данни по чл. 5, ал.4, т.1 КСО. Този извод следва и от обстоятелството, че в настоящото производство косвен съдебен контрол върху задължителните предписания издадени на името на Пласио АД не може да бъде осъществен, а именно те са фактическо основание за издаване на процесното решение на директора на ТП на НОИ София - град. Също така, за процесния правен спор лицето вече е със заличени осигурителни права от административния орган, правна последица от влезлите в сила задължителни предписания и на тези именно действия органът се позовава, като отрича нейното качество на осигурено лице с обжалвания административен акт. От данните по делото е видно, че в контролното административно производство за проверка спазването на осигурителното законодателство по реда на 107 и сл. от КСО, по което са издадени и задължителните предписания за заличаване на осигурителни данни, контролните органи на ТП на НОИ са установили, че осигурителят няма доказателства за извършвана дейност, извод изведен в това производство, включително и чрез събиране на доказателства от сочените за осигурени лица, като административният орган е извел фактически и правен извод, че след като осигурителят работодател не извършва дейност, то и сочените за осигурени лица от него не извършват трудова дейност. Безспорно е, че за възникване на фактическия състав на реализиране на правото да се получи всяко едно от процесните парични обезщетения, лицето следва да е осигурено, като е необходимо да се докаже, че е налице реално извършване на трудова дейност и заетост на работника. В конкретиката на фактите по делото се установява, че изводът, че осигурителят не извършва дейност и следва да заличи данните за осигурени лица, има пряко действие върху правата и законните интереси на осигурените лица, защото те се прекратяват с влизане в сила на задължителните предписания. В контролните производства на НОИ съдебната практика приема, че отношенията между осигурител и НОИ и осигурен и НОИ са различни и самостоятелни, и поради това, когато се проверява осигурителят, осигурените лица не могат да участват в административното и съдебно производство, като имат самостоятелни права, които могат да защитят. Позитивното ни право отчита правното положение, в което между осигурител и НОИ се провежда контролно производство с участието само на осигурителя, като той може и да не обжалва предписанията, с което се освобождава от заплащане на здравни и осигурителни вноски спрямо наетото по трудово правоотношение лице. Ако е недобросъвестен, като не документира търговската си дейност, не декларира доходи и не заплаща данъци, той няма и интерес да защитава правата на осигурените лица в това административно производство по издаване на задължителни предписания, нито да оспори същите, още повече, че те би трябвало да трупат осигурителен стаж, дори когато осигурителят им не е изпълнил задължението си за внасяне на дължимите осигурителни вноски. Или, осигурените лица в производството по издаване на задължителни предписания, пряко и непосредствено са засегнати от издавания административен акт, търпят последиците от заличаване на осигурителните им данни, но не участват като страна в това административно производство. От друга страна, ако в друго производство се установи упражняване на трудова дейност от осигурените ще е налице влезли в сила актове, включително и съдебни, с които спрямо осигурените лица те са осъществявали трудова дейност и имат осигурителни права, но няма кой да заплати осигурителните вноски за тях, тъй като по отношение на осигурителя е прието, че той не извършва дейност, поради което не дължи осигурителни вноски и респективно данъци. Такъв правен резултат може да бъде избегнат, когато в контролното производство НОИ установи всички факти по отношение на осигурителя и осигурените лица, за които внася осигурителни вноски, всички лица са страни в административното и съдебно производство, като постановените административни и съдебни актове са с еднакво действие по отношение на страните. На посоченото основание - лицето, което претендира да е осигурено лице по отношение на НОИ и на неговия осигурител, последният адресат на задължителните предписания, следва да има процесуално право на защита и да бъде конституирано като заинтересована страна в производството по оспорване на задължителните предписания. Правото лицето да участва в административно, респ. съдебно производство по установяване на обстоятелствата, касаещи заличаване на неговите осигурителни данни, включително и служебното им заличаване на основание чл. 4, ал. 10, т. 4 от Наредба Н-13 от 17 декември 2019 г. за съдържанието, сроковете, начина и реда на подаване и съхранение на данни от работодателите, осигурителите за осигурените от тях лица, както и от самоосигуряващите се лица, е обосновано и от разпоредбата на 120, ал.2 от Конституцията на Република България, доколкото няма изрична забрана в закон за такова процесуално поведение, а и в хипотеза като настоящата, лицето има пряк, личен и непосредствен интерес от търсената с жалбата съдебна защита, която най-ефективно ще се реализира в производство по оспорване на задължителните предписания, с пряк правопогасяващ ефект, и доказване на обема на претендираните осигурителни права, който пряко зависи от действително реализирана трудова дейност по смисъла на 10, ал.1 КСО, като се прецени осъществени ли за елементите на трудовия договор и в какъв времеви диапазон.По делото от страна на жалбоподателката са ангажирани писмени доказателства и е назначена съдебно - почеркова експертиза. От доказателствата по делото се установява, че страните са били обвързани от валиден трудов договор. При прекратяване на трудовото правоотношение това обстоятелство надлежно е отбелязано в трудовата книжка, за която съгласно заключението на вещото лице по допуснатата СПЕ е прието, че не е подправен или неистински документ. В допълнение, отричането на трудовото правоотношение между работника и работодателя, и по-конкретно реалното изпълнение на трудова дейност от страна на наетото лице, поради недоказаност на обстоятелството, че работодателят осъществява стопанска дейност,без тези изводи да са подкрепени убедителни доказателства по делото, по същество противоречи на основното право на труд на гражданите, закрепено в чл. 48 от Конституцията на Република България. Разбирането, което първоинстанционният съд е възприел, за да обоснове неоснователност на първоинстанционната жалба, е конституционно недопустимо, тъй като то ограничава въведеното с чл. 48 от Конституцията право, а неучастието на осигуреното лице в административното и съдебното производство във връзка с издадените задължителни предписания и служебно заличаване от органа на неговите осигурителни данни, от своя страна накърнява неговото право на защита по чл. 56 и чл. 57, ал.2 от Конституцията, включително и от най-силната и съпроводена с процесуални гаранции защита чл. 117 от Конституцията. Противното разбиране би поставило в несигурност социалната сигурност в държавата, касателно определена категория лица, на които е отречено качеството осигурени, без възможност за реална съдебна защита в правоотношенията между НОИ и осигурителя, поради неучастие в конкретното административно производство, последиците от развитието, на което влияят в правната сфера на осигуреното лице. Все пак държавата дължи социалната сигурност на гражданите и това й задължение е възложено от Конституцията като правова и социална държава (виж абзац пети от Преамбюла на Конституцията на Република България). Липсата на мотиви на обжалвания административен акт, касателно правопогасяващите за жалбоподателя факти, релевантни за правния спор, не може да бъде санирана с последващи действия от страна на директора на ТП на НОИ- София - град, което се явява и самостоятелно правно основание за отмяна на обжалваното решение на органа. При неустановени фактически основания за издаване на решението на директора на ТП на ТОИ София - град няма правно основание за издаване на акта по чл. 114, ал.2, т.2 КСО и да бъде разпоредено Мончева да възстанови парично обезщетение за временна нетрудоспособност. По така изложените съображения и като е достигнал до извод за законосъобразност на оспорения административен акт, първоинстанционният административен съд е постановил неправилно решение, в противоречие с материалния закон, поради което същото следва да бъде отменено. Спорът е изяснен от фактическа страна, като след отмяната на първоинстанционния съдебен акт касационната инстанция следва да се произнесе по същество, като отмени обжалвания административен акт. Основателна с оглед позитивния изход на спора се явява и своевременно заявената, доказана по размер и основание, претенция от процесуалния представител на касатора, съгласно представения по делото договор за правна защита и съдействие страните. Видно от съдържанието му страните са уговорили процесуално представителство в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, а именно - адвокатска помощ и съдействие на материално затруднено лице. При тази констатация в полза на процесуалния представител на Р. Мончева адв. В. Иванов, следва да се присъди минималния размер на адвокатско възнаграждение за оказано безплатно процесуално представителство за производството пред всяка съдебна инстанция, определен по чл. 8, ал. 2, т. 2 от Наредба 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и възлизащ на по 500 лева. На страната следва да се присъди и съгласно представен списък с разноски за двете съдебни инстанции по чл. 80 ГПК съответно сумата от 45 лева за заплатена държавна такса за образуване на делото пред Административен съд София град и пред Върховен административен съд, както и за заплащане на такса за издаване на съдебно удостоверение. С оглед изхода на правния спор и предвид подадената частна жалба на Р. Мончева, инкорпорирана в отговор на молба с вх. 08613/01.03.2023 г. по описа на АССГ, Определение 1476 от 17.02.2023 г. по делото, с което съдът е изменил решението си в частта за разноските и е осъдил Р. Мончева да заплати на НОИ 400 лева за разноски, също следва да се отмени за сумата от 300 лева - претендирана като заплатен депозит за вещо лице. Водим от горното и на основание чл. 222, ал. 1 във връзка с чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. второ АПК, Върховният административен съд, шесто отделение