Решение № 86 от 17.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 702/2010 г.

Решение № 86 от 17.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 702/2010 г., II т. о., ТК, докладчик председателят Татяна Върбанова Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от управителя В. Г., чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 430 от 26.03.2010 г. по в. гр. д. № 802/2009 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 253 от 4.02.2009 г. по гр. д. № 541/2008 г. на Пловдивския районен съд, Х гр. състав за отхвърляне на предявения срещу Община - П. иск с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) за признаване за установено, че ищцовото дружество е собственик на недвижим имот съставляващ Търговски обект - ресторант с кафе-сладкарница "Ловен парк", построен в УПИ ХV - "Ресторант-градина" в кв. 1 по плана на [населено място], кв. "Отдих и култура, [улица], подробно индивидуализиран по отношение на отделните функционално свързани постройки. В жалбата се поддържат касационни доводи за противоречия с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост. Твърди се, че въззивният съд не е преценил част от релевантните за спора писмени доказателства/отделни клаузи на договора -устав за регистриране на ищеца като дружествена фирма с ограничена отговорност, представения акт за държавна собственост от 1984 г., решението за образуване на Общинска фирма "Ритон" със съответния уставен фонд като правоприемник на прекратеното предприятие"Обществено хранене и хотелиерство"/ и не е отчел констатациите на съдебно-счетоводната експертиза за осчетоводяването на процесния имот, като включен в уставния фонд на дружеството - ищец, на основание представения договор - устав от 28.09.1989 г. и анекс-споразумение към него. Счита за неправилно становището на решаващия съд за приложимия ред при регистриране на "Х. - 89" О., съгласно Указ 56 за стопанската дейност, както и за несъобразяване на параметрите на уставния фонд съгласно Правилника за приложение на Указ 56. Според касатора, изводът на съда, че процесният обект не е бил включен в капитала на дружеството, тъй като не е бил годен обект на вещни права, е изцяло неоснователен. Твърди се, че в тази насока не са съобразени данните в неоспорените писмени доказателства по делото, установяващи съществуването на процесния обект с непроменено предназначение още преди 1984 г., когато е съставен акт за държавна собственост № 2274 и последващото пристрояване и реконструкция, извършени въз основа на одобрени строителни книжа, завършена по съответния ред - с акт обр. 16 и то преди 17.09.1991 г. Изложени са и доводи във връзка с поддържаното основание за придобиване на имота по давност. Подробни фактически и правни съображения са изложени в жалбата и в защита, поддържани в съдебно заседание на 18.05.2011 г., с искане за отмяна на обжалваното въззивно решение и постановяване на решение по същество, с което да се уважи установителния иск за собственост на процесния недвижим имот, с присъждане на разноски по делото. Ответникът по касация - Община - П. не е заявил становище. С определение № 44 от 27.01.2011 г. е допуснато касационно разглеждане на делото предвид данните за вероятна недопустимост на въззивното решение поради нередовност на исковата молба, изразяваща се в неконкретизиране на правопораждащите факти, като част от основанията на иска с предмет установяване на претендираното материално право на собственост върху процесния имот и непосочване на съотношението между поддържаните от ищеца способи за придобиване правото на собственост. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, в съответствие с правомощията си по чл. 293 ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за недоказано твърдението, че процесния имот е внесен в капитала на дружеството при учредяването му през 1989 г. по силата на Указ 56 за стопанската дейност като Дружествена фирма с ограничена отговорност "Х. - 89", от страна на съдружника - Общинска фирма "Ритон", впоследствие пререгистрирана като [фирма]. Този извод е основан на липсата на данни в учредителния договор - устав съдружникът ОФ "Ритон" да е участвал при формиране на уставния фонд с процесния обект, още повече, че към 1989 г. той не е съществувал като годен обект на вещни права, предвид представената документация във връзка с изграждането и приемането на обекта с протокол Образец 16. Счетено е за недоказано обектът да е бил в патримониума на ОФ "Ритон" към 1992 г., когато при актуването му е бил предоставен за оперативно управление, от която, като съдружник, да е бил внесен във фонда на образуваната дружествена фирма. Решаващият състав се е позовал и на разпоредбите на чл. 13, ал. 2, т. 2, вр. с чл. 11, ал. 3, т. 1, б. "б" от Указ 56 относно изискването за одобрение, в случая от ОбНС, за внасянето на имота в дружеството при учредяването му. Прието е, че независимо от осчетоводяване на имота от момента на въвеждането му в експлоатация, завеждането му в активите на дружеството и включване в оборотните ведомости, то не е могло да го придобие по давност, с оглед абсолютната забрана на чл. 86 ЗС. Въззивното решение валидно, но е процесуално недопустимо, по следните съображения: Видно от обстоятелствената част на исковата молба е, че тя съдържа твърдение на [фирма], че е собственик на подробно описаните търговски обекти, като за имота е съставен нотариален акт № 15, т. 34, д. № 7991/2004 г. Т. е, че обектът се владее от дружеството от момента на вписването му като търговско дружество през 1989 г. до настоящия момент, непрекъснато и неоспорвано от трети лица и, че основанието за това е внасянето на този обект в капитала на дружеството от страна на съдружника Общинска фирма "Ритон", впоследствие регистрирана като [фирма], която е съдружник и понастоящем. Останалите твърдения на ищеца са свързани с доказването на правния интерес от предявения положителен установителен иск за собственост. Посоченото изложение на обстоятелствата не е достатъчно, за да се приеме, че исковата молба е редовна. Относно претендираното материално право ищецът е длъжен да конкретизира как е придобил собствеността. Правопораждащите факти, на които се позовава ищеца, са част от основанието/основанията на иска и посочването им съставлява условие за редовност на исковата молба, съгласно чл. 98, ал. 1, б. "г" ГПК (отм.), сега чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК. В случая ищецът е посочил, че се легитимира като собственик на имота по силата на цитирания и представен с исковата молба нотариален акт. Касае се за констативен нотариален акт, с който въз основа на представени от молителя по нотариалното дело документи и на основание чл. 483, ал. 1 ГПК /сега отм./ нотариалният орган е признал [фирма], [населено място] са собственик на имота. От издадения охранителен акт не могат да се извлекат твърдяните от ищеца факти, въз основа на които той счита, че се легитимира като собственик. Материализираното в нотариалния акт удостоверително изявление на нотариуса, не освобождава ищеца от задължението да изложи и конкретизира обстоятелствата, от които извлича своето субективно материално право, нито изключва задължението на съда да изясни тези обстоятелства. Наред с това се поддържа и оригинерно придобивно основание - изтекла в полза на ищцовото дружество придобивна давност, без да е уточнено съотношението между поддържаните различни способи за придобиване правото на собственост. При инстанционното разглеждане на делото нито първата, нито въззивната инстанция са предприели необходимите действия за изясняване предмета на спора, чрез провеждане на производство по чл. 100, ал. 1, или ал. 3 ГПК (отм.) В резултат на това следва да се приеме, че обжалваното въззивно решение е постановено при липса на абсолютна процесуална предпоставка за надлежното упражняване правото на иск. В тази насока не би могло да се възприеме разбирането, че нередовността на исковата молба може да се счита за отстранена според становищата и доводите на страните в процеса и техните доказателствените искания, или в зависимост от начина на произнасяне на съда по спорното материално право. След като изначално е налице нередовна искова молба, по нея не се дължи произнасяне по същество, докато недостатъкът й не бъде отстранен по предвидения от законодателя процесуален ред - чл. 100, ал. 1 или ал. 3 ГПК (отм.), аналогичен на сега действащата разпоредба на чл. 129 ГПК за производството по проверка на исковата молба. Предвид изложеното и на основание чл. 293, ал. 4 ГПК, въззивното решение следва да се обезсили, а делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който следва да проведе производство по чл. 129, ал. 4, вр. с ал. 2 ГПК, вр. с чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК за отстраняване на нередовността на исковата молба. И при сега действащия ГПК няма пречка такова производство да бъде проведено от въззивната инстанция, като съд по съществото на спора. В посочения смисъл следва да се имат предвид разрешенията, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, които не са загубили сила и при действието на новия ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение