Решение № 2620 от 6.3.2024 г. на ВАС по адм. д. № 12014/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административно процесуалния кодекс (АПК) във връзка със Закона за устройство на територията. Образувано е по касационна жалба на Ш. Милашинова от гр. Пловдив, чрез процесуалния й представител адв. Исов, срещу решение 1389 от 19.07.2023г., постановено по адм. дело 2773/2022г. на Административен съд гр. Пловдив, с което е отхвърлена жалбата й срещу Заповед ЗРИ 407 от 21.06.2022г. на Кмета на район Източен на община Пловдив, с която на основание чл. 225а ал. 1 и чл. 225 ал. 2 т. 1 и 2 от ЗУТ е наредено да бъде премахнат незаконен строеж: едноетажна масивна сграда с приблизителна застроена площ 10 кв.м. с идентификатор 56784.553.226.2, намираща се в имот частна общинска собственост по АЧОС 2486/2010г. с идентификатор 56784.553.226 по кадастралната карта /КК/ на гр. Пловдив, УПИ V 553.226 за жилищно застрояване и обществено обслужващи дейности, кв. 11 /нов/ по плана на кв. Дружба , гр. Пловдив, с административен адрес гр. Пловдив, [улица]. В касационната жалба се твърди неправилност на оспореното решение като постановено в противоречие с материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди, че е правилен извода на съда за липса на допуснати съществени нарушения на административно производствените правила, като напротив навеждат аргументи, че неуведомяването й за започналото административно производство и издаването на заповедта срещу неизвестен извършител е такова. Посочва и че е допуснато друго нарушение, а именно не е идентифициран правилно нареденият за премахване строеж, тъй като се установява, че на място същият е с различни размери и етажност, съответно твърди, че заповедта е насочена срещу несъществуващ обект. Посочва, че това е така, тъй като от СТЕ е било установено, че сградата реално представлява пристройка и надстройка към съществуващата в имота голяма жилищна сграда и през и чрез нея с изградено стълбище е единствената връзка към втория и третия етаж на голямата жилищна сграда в имота, което не е било взето предвид от съда. Излага и доводи за неправилност на извода за това, че заповедта съответства на целта на закона и принципа за съразмерност, като твърди нарушение на чл. 6 АПК. Най накрая навеждат и съображения за търпимост на строежа по § 16 ал. 2 ПР на ЗУТ, тъй като е бил деклариран в сроковете по тази разпоредба от наследодателя й Р. Шолев с декларация по чл. 14 от ЗМДТ с вх. 07011421 от 26.03.1998г. Иска оспореното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което се отменя заповедта. Претендира разноски за двете инстанции. Ответникът Кметът на район Източен на община Пловдив не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение, че оспореното решение е правилно, а касационната жалба е неоснователна. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 ал. 1 от АПК по пощата, от надлежна страна адресат на решението и срещу съдебен акт, който подлежи на касационен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. За да постанови оспореното решение Административен съд гр. Пловдив е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган в рамките на предоставени му правомощия със заповед на заместник - кмета на община Пловдив, който е бил оправомощен за това поради временна неработоспособност на кмета на община Пловдив. Достигнал е до извод, че при издаване й не са допуснати съществени нарушения на административно производствените правила, както и че са спазени изискванията за форма, тъй като макар и допуснати нарушения поради невръчването на констативния акт на жалбоподателката, тъй като е бил залепен, направено е обявление и на интернет страницата на общината, тези нарушения не са от категорията на съществените, тъй като не са се отразили на правото на защита на жалбоподателката, като същата е можела и е представила всички свои доказателства и е навела възраженията си и в проведения съдебен процес. Приел е, че от събраните доказателства безспорно е установен извършен строеж по смисъла на § 5 т. 38 ДР на ЗУТ, за който и от приетата по делото СТЕ се установява, че е такъв от пета категория, а именно сграда, която се използва и като стълбище към втори и трети етаж на триетажна жилищна сграда, който е извършен без разрешение за строеж и строителни книжа, както и в противоречие с предвижданията на действащия ПУП, съответно незаконен по смисъла на чл. 225 ал. 2 т. 1 и 2 ЗУТ, подлежащ на премахване. Приел е, че е неоснователно възражението, че нареденият за премахване строеж не е индивидуализиран в достатъчна степен, като напротив изложил е съображения, че е ясно индивидуализиран. Изложил е съображения и че строежът не е търпим по смисъла на § 16 от ПР на ЗУТ, и в частност на ал. 2 на същия, приложима предвид установения период на извършване на строежа около 1994г. - 1998г., установен от свидетелските показания, събраните писмени доказателства и заключението на вещото лице, тъй като от приетата СТЕ е установено, че отговаря на строеж на допълващото застрояване и има спомагателен и обслужващ характер, като не съответства на изискванията на ЗУТ е разположена на по малко от 3 м. от вътрешната граница на УПИ, което я прави недопустима по правилата на закона. Приел е и че не съответства на действалите към момента на построяването й правила по ЗТСУ /отм./, ППЗТСУ /отм./ и Наредба 5 от 1977г. /отм./, тъй като не отговаря на понятието второстепенна постройка, а по понятието за стопанска постройка също не отговаря както на правилата на закона за разполагане на сградите на допълващото застрояване, така и на предвижданията на действалия ПУП - ПРЗ. Приел е и че предвид периода на извършване на строежа по приложимата за този период разпоредба на § 16 ал. 2 ПР на ЗУТ не е налице и втората комулативно изискуема предпоставка, а именно обектът да е деклариран, тъй като е приел, че представената декларация за ЗМДТ от 1998г. най напред се отнася за постройка на друг адрес на ул. Елба 7, а не на 9, на който се намира процесната, както и поради това, че § 16 ал. 2 ПР на ЗУТ изисква деклариране пред одобряващите органи , като това са органите компетентни да разрешат строителството, а приходната администрация не е сред тях. Съдът е приел и че нареденият за премахване строеж е индивидуализиран в достатъчна степен, тъй като е посочен с идентификатор, административен адрес и на терен се установява само една сграда с такива характеристики. Най накрая приел е и че не е нарушен принципа за съразмерност по чл. 6 АПК, тъй като не се касае за жилище и то единствено такова на жалбоподателката, като напротив позовава се на показанията на съпруга на жалбоподателката, че използват процесната сграда за склад и гараж, не живеят на адреса, а живеят в кв. [кв.] на [улица], както и че данъчната партида на този имот е била закрита още през 2006г. Изложил е и подробни съображения във връзка с практиката на ЕСПЧ кога е допустима държавната намеса, като е обосновал в случая, че не е налице прекомерна такава при наличие и на изричен административен акт за забрана на строежа, като недопустим по правилата по устройство на територията. По изложените съображения е достигнал до извод за наличието на правните основания по чл. 225 ал. 2 т. 1 и 2 ЗУТ, съответно за законосъобразност на оспорената заповед и е отхвърлил оспорването. Решение на Административен съд гр. Пловдив е правилно. При постановяване на оспореното решение АС гр. Пловдив не е допуснал нарушения на съдопроизводствените правила, изяснени са всички факти и обстоятелства от значение за спора, събрани са относимите към тях доказателства, включително с използването на специални знания, като по всички наведени възражения за незаконосъобразност на заповедта съдът е изложил подробни мотиви, включително и относно спазването на принципа за съразмерност, които се споделят и от настоящия състав. Законосъобразна е преценката на първоинстанционния съд за липса на допуснати нарушения на административно производствените правила, от категорията на съществените, само при наличието на които може да се приеме незаконосъобразност на акта. В тази връзка е неоснователно възражението в касационната жалба, че административният орган не е положил необходимите усилия да установи извършителя на строежа, а го е определил като неизвестен и по този начин преди издаването на административния акт не е установил необходимите факти и обстоятелства от значение за случая, и не е връчил надлежно констативния акт. Задължението за премахване на незаконен строеж, по принцип е на неговия извършител, а когато той е неизвестен, отговорността се възлага на лицата, визирани в чл. 225а, ал. 5 от ЗУТ. Поради това самото твърдение на оспорващите, че те са собственици на строежа, разпореден за премахване срещу неизвестен извършител, е достатъчно да обоснове техния правен интерес за оспорване на заповедта. Освен това съгласно разпоредбата на чл. 225а, ал. 5 от ЗУТ принудителното премахване на незаконен строеж е за сметка на извършителя и на възложителя на строежа или собственика съгласно на чл. 161, ал. 1 от ЗУТ. В този смисъл е и § 3 от ДР на Наредба 13 от 23.07.2001 г. за принудителното изпълнение на заповеди за премахване на незаконни строежи или части от тях от органите на Дирекцията за национален строителен контрол. Преценката срещу кое от посочените лица да образува и приключи процедурата по установяване на незаконния строеж е на компетентния административен орган, като целта на закона е недопускане и отразяване на незаконното строителство, независимо от неговия извършител. В този смисъл заповедта на кмета на район Източен при Община Пловдив се явява издадена в съответствие с целта на закона. Дори да се приеме, че невръчването на констативния акт /който в случая е бил залепен на обекта и разгласен чрез интернет страницата/ е нарушение, то не е от категорията на съществените и не се отразява на правото на защита на жалбоподателката, тъй като с приключване на административното производство не се преклудира възможността да наведе всички възражения срещу заповедта и установените в административното производство при издаването й факти и обстоятелства, не се преклудира и възможността да ангажира всички доказателства в подкрепа на тезата си. Тази възможност, както правилно е приел и първоинстанционният съд, в пълна степен съществува и в рамките на съдебното производство, което в случая жалбоподателката е сторила, като в проведеното съдебно производство е ангажирала всички свои възражения и доказателства в подкрепа на тях, включително е посочила и са разпитани поисканите от нея свидетели, като всички възражения и събраните доказателства в тяхната съвкупност са подробно обсъдени от съда. Поради това е правилен извода на АС гр. Пловдив, че при издаване на заповедта не са допуснати нарушения от категорията на съществените, само които могат да доведат до извод за незаконосъобразност на заповедта. Правилен е и извода на съда, че нареденият за премахване обект е индивидуализиран в достатъчна степен, че да не може да бъде допуснато объркване при изпълнението на заповедта. Правилен в тази връзка е извода, че тъй като нареденият за премахване обект е посочен с идентификатора му по кадастралната карта и в имота не е налице друг строеж със сходни характеристики, то не е допуснато нарушение. Освен това в оспорената заповед и констативния акт, въз основа на който е издадена, строежът е описан с приблизителна площ от 10 кв.м., а от представената скица извадка от кадастралната карта е видно, че наредената за премахване сграда е с площ от 7 кв.м., т.е. и площта е съответна, тъй като в заповедта е описана около 10 кв.м. Правилен е извода на съда и за материална законосъобразност на заповедта. В случая се установява наличието на правните основания по чл. 225 ал. 2 т. 1 и 2 ЗУТ, за да се приеме, че нареденият за премахване строеж е незаконен, а именно като изграден в противоречие с предвижданията на действалия към момента на извършването му, както и със сега действащия ПУП от една страна, както и като извършен без строителни книжа. Това е така, тъй като най напред от доказателствата, включително приетата по делото СТЕ се установява, че по действалия към момента на извършване на строежа, а именно 1994 1998г., план процесната сграда попада частично в УПИ IV 553.69, кв. 11, т.е. същата не е допустима по него. В тази връзка е правилен извода на съда, че нареденият за премахване строеж не съответства на действалия и на сега действащия ПУП, поради и което е налице правното основание по чл. 225 ал. 2 т. 1 ЗУТ, за да се приеме за незаконен. Съответно в тази връзка и предвид годината на извършването му е правилен извода на съда, че същият не е търпим съгласно относимата разпоредба на § 16 ал. 2 ПР на ЗУТ, тъй като не е бил допустим по действалия към момента на извършването му или по сега действащия ПУП, както и е недопустим и по правилата и нормите по устройство на територията действали към момента на извършването му, но и по сега действащите правила, тъй като не попада на регулационната граница, а навлиза в съседен имот от една страна, а отстоянието към дъното на имота на наредения за премахване строеж е по малко от изискващото се както по ЗУТ, така и по действалите към момента на извършването му ЗТСУ /отм./ и ППЗТСУ /отм./ 3 м. отстояние, предвид установения му характер като допълващо застрояване. Съответен на закона е и извода на съда, че не е налице и втората предпоставка по § 16 ал. 2 ПР на ЗУТ, а именно не е налице деклариране, изискващо се като комулативна предпоставка за търпимост на строежа по тази разпоредба, като е правилен извода на съда, че представената декларация по чл. 14 от ЗМДТ не изпълнява изискванията на разпоредбата за деклариране пред одобряващите органи , а именно тези, които са компетентни да издадат строителните книжа, а не данъчните органи. Неоснователно е възражението за това, че оспореното решение е постановено при несъобразяване на разпоредбата на чл. 6 АПК, като напротив съдът в оспореното решение е изложил подробни мотиви за спазване на принципа за съразмерност, които се споделят напълно от настоящата инстанция. По изложените съображения, включително и по тези изложени от АС гр. Пловдив, които настоящата инстанция споделя изцяло, е правилен извода, че заповедта е законосъобразна. Оспореното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора е неоснователно искането на касатора за присъждане на разноски за двете инстанция. Воден от горното и на основание чл. 221 ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение,