Решение № 11970 от 21.12.2022 г. на ВАС, V о.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от изпълнителния директор на Националната агенция за приходите (НАП), чрез пълномощника му юрк. Д. Григорова, против Решение 1377 от 03.03.2022 г., постановено по адм. дело 1947/2021 г. на Административен съд София-град в частта, с която агенцията е осъдена, на осн. чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, да заплати на П. Томов обезщетения 1. за понесени имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи в размер на 51 201. 10 лв., произтичащи от неизплатено възнаграждение за труд; 2. имуществени вреди под формата на незаплатени вноски за здравно осигуряване в размер на 452. 40 лв. и 3. понесени неимуществени вреди в размер на 10 000 лева, всички те в периода от 27.04.2018 г. до 27.01.2020 г., както и законната лихва върху посочените суми от 27.02.2019 г. до окончателното им изплащане и понесените по делото разноски. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на решението в оспорените части, поради неправилно приложение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяната на съдебния акт, решаване на спора по същество с отхвърляне на обективно съединените искове и присъждане на понесените пред двете съдебни инстанции разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение. Ответната страна П. Томов, в писмения си отговор и в откритото съдебно заседание чрез пълномощника си, поддържа становище за неоснователност на касационната жалба и моли обжалвания съдебен акт да бъде потвърден. Претендира присъждане на понесените по делото разноски, за които представя списък, съгласно чл. 80 ГПК вр. чл. 144 АПК. Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, в настоящия състав на пето отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, в рамките на правомощията си по чл. 218 АПК приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, против подлежащ на оспорване съдебен акт, в части, които са неблагоприятни за нея, както и в рамките на преклузивния срок по чл. 211 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Производството пред Административния съд София-град е образувано по съединени искове, предявени от П. Томов срещу НАП, с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ вр. чл. 100, ал. 4 ЗДС, с които е претендирал да му бъдат присъдени обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, причинени му вследствие незаконосъобразен мълчалив отказ, отменен с влязло в сила Решение 363 от 23.07.2018 г., постановено по адм. дело 438/2018 г. от АС В. Търново, оставено в сила с Решение 2896 от 27.02.2019 г., постановено по адм. дело 12149/2018 г. от ВАС. От представените по делото доказателства съдът е установил, че със Заповед 156 от 28.05.2014 г. на директора на ТД на НАП В. Търново П. Томов е бил назначен на длъжност директор на Дирекция Контрол при ТД на НАП В. Търново с основно месечно възнаграждение от 1 900 лв. Установено е също, че със Заповед ЗЦУ-236 от 01.03.2016 г., издадена от изпълнителния директор на НАП, е бил отстранен от длъжност на осн. чл. 100, ал. 2 ЗДС поради образувано срещу него наказателно производство. Въз основа на Решение 5 от 12.05.2016 г. на Конституционния съд на Република България, постановено по КД 2/ 2016 г., с което разпоредбата на чл. 100, ал. 2 ЗДСл е обявена за противоконституционна, Томов е подал искане вх. 94-П-61 от 12.04.2018 г. за възстановяване на заеманата длъжност. С Решение 363 от 23.07.2018 г., постановено по адм. дело 438/2018 г. от АС В. Търново, оставено в сила с Решение 2896 от 27.02.2019 г., постановено по адм. дело 12149/2018 г. от ВАС е бил отменен мълчаливия отказ на административния орган да се произнесе по това искане. Томов е бил възстановен на длъжността директор на Дирекция Контрол при ТД на НАП В. Търново със Заповед ЗЦУ-115 от 21.01.2020 г., считано от 28.01.2020 година. С оглед на установените факти, съдът е приел от правна страна, че исковете са доказани по основание и частично основателни досежно претенцията за имуществени вреди, представляващи неполучено възнаграждение поради невъзстановяването на длъжността за разликата над присъдените 51 201. 10 лева. За да обоснове този правен резултат е съобразил константната съдебна практика, разпоредбата на чл. 67, ал. 4 и ал. 5, т. 1 ЗДСл и чл. 3, чл. 7, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 1 от Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация (приета с ПМС 129 от 26.06.2012 г., обн., ДВ, бр. 49 от 29.06.2012 г., в сила от 1.07.2012 г., изм. и доп.), както и чл. 8, ал. 1, чл. 11, чл. 12 и чл. 13 от Вътрешните правила за работната заплата от 2019 г. и въз основа на този анализ е отхвърлил заключението на ССчЕ от 15.06.2021 г., която е изчислила размера на дължимото обезщетение въз основа на основното възнаграждение на Томов отпреди отстраняването му от длъжност. Този подход съдът е приел за неправилен и се е позовал на вариант ІІІ от заключението на допълнителната експертиза, при който вещото лице е съобразило актуализациите на длъжностите директор на Дирекция Контрол в ТД на НАП в София, Пловдив, Варна и Бургас за исковия период. Съобразявайки т. 4 от ТР 3/2005 г., постановено по ТД 3/2004 г. на ОСГК на ВКС съдът е присъдил законната лихва върху обезщетението, считано от влизане в сила на съдебния акт за отмяна на мълчаливия отказ, а именно 27.02.2019 г. до окончателното й изплащане. В отхвърлителната му част решението не е оспорено и е извън предмета на касационния контрол. Искът за присъждане на обезщетение за заплатените от ищеца в исковия период здравноосигурителни вноски съдът е приел за основателен и доказан в пълния му размер с мотиви, че работодателят би ги платил в случай, че бе възстановил служителя на длъжността след подаване на искането. По отношение иска за неимуществени вреди съдът, въз основа на показанията на разпитаните по делото свидетели е приел, че са доказани твърдените страдания, болки и неудобства, притеснение, стрес, тревожност, несигурност, негативна промяна в отношенията с околните и влошаване на здравословното състояние, като последица от неправомерния мълчалив отказ на изпълнителния директор на НАП да се произнесе по молбата за възстановяване на работа, съответно че същият е доказан по тези основания, които са пряка и непосредствена последица от незаконосъобразния акт. По отношение размера на обезщетението съдът е съобразил чл. 52 ЗЗД, като е преценил конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, периода на въздействие на негативните фактори, и е приел, че претенцията от 10 000 лева отговаря на критерия справедливост, вложен от законодателя в нормата върху която сума е дължима законна лихва върху от 27.02.2019 г., до окончателното й изплащане. Решението е валидно, допустимо и правилно. Съдът е изяснил фактите по спора, събрал и анализирал е относимите за правилното му решаване доказателства, обсъдил ги е в тяхната взаимна връзка и във връзка с възраженията на страните и въз основа на това е направил верни правни изводи, които напълно се споделят от настоящата инстанция и към които тя препраща на осн. чл. 221, ал. 2, предл. последно АПК. Несъгласието на страната с мотивите на съда не е възведено от законодателя като касационно основание. Претенцията на касатора за изменение на решението на съда в частта за разноските е от компетентност на първоинстанционния съд, към когото е следвало да бъде отправено искането, съобразно нормата на чл. 248, ал. 1 ГПК, приложим на осн. чл. 144 АПК в административния процес. Съгласно чл. 100, ал. 4 ЗДСл държавният служител, който е бил незаконно отстранен от работа, има право на обезщетение при условията и по реда на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразен акт от техни органи или длъжностни лица. За да възникне законовата отговорност следва да е налице освен отменен по надлежния ред акт, което в случая е безспорно установено, и реално причинена вреда, произтичаща от него, както и да е налице пряка причинна връзка между незаконосъобразния акт и настъпилата вреда. Правилен е извода на съда, че в случая са установени изискуемите се от закона предпоставки, основаващи обезщетяване на причинените вреди в установения от доказателствата по делото размер. Предявеният иск се основава на отменен по съдебен ред мълчалив отказ на изпълнителния директор на НАП да възстанови жалбоподателя на заеманата от него длъжност преди отстраняването му от работа, поради отпадане на правното основание за издаването й. Установеното по съдебен ред незаконно отстраняване и впоследствие - недопускане до работа, е предпоставка за обезщетяване на причинените вреди при условията и по реда на ЗОДОВ, съгласно чл. 100, ал. 4 ЗДСл. Причинените в случая имуществени и неимуществени вреди са в пряка причинна връзка от отменения административен акт, доказани са по основание и частично по размер и подлежат на обезщетяване от ответника. Съдът точно е определил и размера на имуществените вреди. В тази насока коректно е съобразил заключението на вещото лице, изготвило назначената и приета по делото допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, като правилно е определил размера на следващото се обезщетение според пропуснатите месечни възнаграждения, както и дължимата се лихва. Предвид изложеното, обжалваното решение е правилно и следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора, своевременното искане на ответника по касация за заплащане на направените разноски пред настоящата инстанция и отсъствието на възражение по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК, Националната агенция за приходите следва да заплати сумата в размер на 2 000 лева, адвокатско възнаграждение, договорено и заплатено съгласно представен договор за правна защита и съдействие от 21.10.2022 г. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК Върховният административен съд, пето отделение