Решение № 15 от 2.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5807/2007 г.

Решение № 15 от 2.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5807/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Жанин Силдарева Производството е по чл. 218а, б. "а" ГПК (отм.) във вр. с § 2, ал. 3 ПЗР на ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. А. А., чрез процесуалния му представител адв. П от САК срещу решение от 20.07.2007 г. по гр. д. № 1316/2006 г. на Софийски апелативен съд. Развити са доводи за необоснованост на изводите относно размера на следващото се обезщетение за неимуществени вреди и неправилно прилагане на материалния закон - касационни основания по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК. Въззивното решение се обжалва и от ответникът по иск Прокуратурата на РБ в частта, с която въззивният съд след като е отменил първоинстанционното решение, с което е искът е бил отхвърлен изцяло, е постановил друго по съществото на спора, с което е осъдило касатора да заплати сумата от 5000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 2 ЗОДВПГ. Върховният касационен съд разгледа жалбите и провери съдебния акт с оглед посочените касационни основания и съобразно изискванията на чл. 218ж, ал. 1 ГПК. Касационните жалби са подадени в преклузивния срок по чл. 218в, ал. 1 ГПК, от надлежни страни и са допустими. I. По жалбата на Р. А. Жалбата е частично неоснователна. Първият касационен довод е за неправилно прилагане нормата на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е обсъдил всички относими факти и ги е преценил в съвкупност като правилно е приложил принципа за обществена справедливост, установен в нормата на чл. 52 ЗЗД. От фактическа страна е установено, че с постановление от 2.12.1994 г. срещу касатора е повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 3 във вр. с чл. 198, ал. 1 НК като му е наложена мярка за неотклонение "задържане под стража", приведена в изпълнение на 02.12.1994 г. На 09.12.1995 г. с постановление срещу касатора е повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 3 НК и е потвърдена взетата мярка за неотклонение "задържане под стража". С определение от 22.09.1997 г. по ч. н. д. № 833/1997 г. съдът е констатирал, че до датата на постановяване на определението от момента на задържането на обвиняемия е изтекъл срок значително по-дълъг от определения в нормата на чл. 152, ал. 3 НПК (отм.), за който едно лице може да бъде задържано на основание мярка за неотклонение "задържане под стража" и на това основание мярката е изменена в по-лека - "парична гаранция". Определената гаранция е внесена на 6.10.1997 г. и касаторът е освободен от ареста на 9.10.1997 г. С присъда по нохд № 190/1998 г. на СГС А. е бил признат за виновен в това, че на 16.11.1994 г. в гр. С., в съучастие като съизвършител с други лица, е отнел чужди движими вещи и пари, на обща стойност 137719.10 лв. от владението на А. М. Е. Б., с намерение противозаконно да ги присвоят, като употребили за това сила и заплашване, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 198, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 и във вр. с чл. 55 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от четири години, като е зачетен предварителния арест. В изпълнение на наложеното наказание е бил задържан за времето от 9.12.1998 г. до 28.10.1999 г. От така установеното следва, че касаторът е бил задържан в изпълнение наложена мярка за неотклонение "задържане под стража" за период от време над законно допустимия, поради превишаване определения в нормата на чл. 152, ал. 3 НПК срок, с продължителност от две години. С това са причинени на касатора неимуществени вреди в резултата на неблагоприятното въздействие върху психиката и душевното му равновесие, за които е определено справедливо обезщетение в размер на 5000 лв. Разрешението на този материалноправен въпрос е дадено от въззивния съд и в съответствие с приетото в т. 13 от ТР на ОСГК на ВКС № 3 от 22.04.2005 г. Решението в частта, с която искът за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 5000 лв. до 51000 лв., до който размер той е бил увеличен по реда на чл. 116 ГПК (отм.) пред въззивната инстанция, е обосновано и законосъобразно и не е налице основание за касирането му в тази част. Вторият касационен довод е за незаконосъобразност на решението в частта, с която е определен началния момент, от който се дължи лихва върху присъденото вземане. Поддържа се, че този момент е датата 22.09.1997 г., на която е постановено определение за изменение мярката за неотклонение "задържане под стража" в "парична гаранция", а не датата на влизане в сила на присъдата. Доводът е основателен. Вредите са причинени от наложена мярка за неотклонение, прилагането на която е продължило над законоустановения срок. С определение от 22.09.1997 г. поради това нарушение на закона тя е изменена в по-лека. Считано от тази дата задържане в изпълнение на взета мярка за неотклонение в продължение над 2 години е признато за незаконно и отменено, поради което и на основание чл. 84, ал. 3 ЗЗД от този дата вземането за вреди от това незаконно действие е станало изискуемо, а длъжникът по него се смята в забава. Изводът на съда, че лихвата се дължи от датата на влизане в сила на присъдата е незаконосъобразен. Неправилното прилагане на закона е основание за касиране на решението в тази част. След отмяната му ще бъде постановено друго, с което законната лихва следва да се присъди от 22.09.1997 г. до окончателното изплащане на обезщетението. II. По жалбата на Прокуратурата на РБ: Касационният довод е за незаконосъобразност на извода, че задържането под стража в изпълнение на мярка за неотклонение за срок по дълъг от определения в нормата на чл. 152, ал. 3 НПК (отм.) е основание за ангажиране отговорността на касатора по чл. 2 от ЗОДОВ, тъй като срокът на предварителното задържане е приспаднат от размера на наложеното наказание "лишаване от свобода". Доводът е неоснователен. След като законодателят е определил срока, в продължение на който на едно лице може да бъде наложена мярка за неотклонение "задържане под стража", този срок е задължителен за правозащитния орган. Налагането на мярка за неотклонение "задържане под стража" над този срок съставлява незаконно действие на този орган. Незаконност е налице както когато действието не е предвидено в законовата норма, така и когато му противоречи. С извършеното незаконно действие е накърнено правото на гражданите, които са привлечени към наказателна отговорност, да бъдат задържани под стража като мярка за неотклонение до определен срок, както и очакването им правозащитните органите да изпълняват възложените им задачи при точно спазване на закона. Ето защо допуснатото нарушение е основание за ангажиране отговорността на касатора за възмездяване на причинените от него неимуществени вреди. Не е налице релевираното основание за касиране на решението в тази част, поради което то ще бъде оставено в сила. По изложените съображения Върховният касационен съд, IV г. о.