Решение № 294 от 21.12.2017 г. на ВКС по н. д. № 763/2017 г.

Решение № 294 от 21.12.2017 г. на ВКС по н. д. № 763/2017 г., I н. о., НК, докладчик съдията Христина Михова Производството пред ВКС е образувано по жалба на подсъдимия Ю. О. И. срещу въззивно решение № 141, постановено на 02.05.2017 г. по ВНОХД № 134/2017 г. по описа на Апелативен съд- Велико Търново. В жалбата се сочи касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, като се прави искане за намаляване на наложеното наказание. В съдебно заседание пред Върховния касационен съд служебният защитник поддържа жалбата на подсъдимия и пледира за нейното уважаване. Представителят на Върховна касационна прокуратура е на становище, че жалбата е неоснователна и не следва да бъде уважена. Подсъдимият Ю. И. поддържа жалбата си и моли да бъде намален размерът на наложеното му наказание. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните, в рамките на правомощията си по чл. 347 от НПК, намира за установено следното: С присъда № 12, постановена на 17.01.2017 г., по НОХД № 524/2016 г. по описа на Окръжен съд - Велико Търново, подсъдимият Ю. О. И. е признат за виновен в това, че на 02.01.2016 г., в [населено място], при условията на продължавано престъпление, използвал платежен инструмент - дебитна карта № 67605802112290801, издадена от [фирма] на името на Н. В. И. и изтеглил 350 лева, като деянието не съставлява по- тежко престъпление, поради което и на основание чл. 249, ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1, вр. с чл. 54 от НК е осъден на три години лишаване от свобода, при първоначален "строг" режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип и глоба в размер на 500 лева. Със същата присъда на основание чл. 25, вр. с чл. 23 от НК е определено общо наказание измежду наложените по НОХД № 524/2016 г. по описа на ОС - Велико Търново, по НОХД № 63/2016 г. по описа на Районен съд - Горна Оряховица и по НОХД № 165/2016 г. по описа на РС - Горна Оряховица, като е постановено осъденият да изтърпи най- тежкото от тях в размер на три години лишаване от свобода, при първоначален "строг" режим на изтърпяване, към което е присъединено и наказанието глоба в размер на 500 лева и е приспаднато изтърпяното до този момент наказание лишаване от свобода. По жалба на подсъдимия с оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание в АС - Велико Търново е образувано ВНОХД № 134/2017 г. С решение № 141, постановено на 02.05.2017 г. по същото дело, въззивният съд е изменил първоинстанционната присъда като е отменил същата в частта относно определения тип затворническо заведение, в което И. следва да изтърпи наказанието лишаване от свобода. Касационната жалба срещу решението на АС- Велико Търново е допустима, тъй като е подадена срещу съдебен акт от кръга на посочените в разпоредбата на чл. 346 от НПК и от лице, което има право на това. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. В писмената защита, изготвена от служебния защитник на подсъдимия, се твърди, че обвинението не е доказано, като предходните съдебни състави били дали превес на показанията на св. О. и на записите от камерата на банкомата. Не била разследвана задълбочено кражбата, извършена в дома на св. Н. И., което попречило да бъдат направени изводи за съпричастността на подсъдимия и св. О. към нейното осъществяване, което би довело до разкриване на начина, по който дебитната карта е попаднала в тях. Изложеното в писмената защита на първо място не е в подкрепа на касационното основание, заявено в жалбата - това по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НК. На следващо място възраженията на защитата се отнасят до обосноваността на въззивното решение, която не е сред касационните основания, визирани в нормата на чл. 348, ал. 1 от НПК. Касационният съд е съд по правото и не може да установява нови фактически положения, различни от приетите от предходните инстанции. В правомощията на касационната инстанция е единствено да провери дали при постановяване на своите актове, съдилищата са допуснали нарушения на процесуалните правила, свързани със събирането и оценката на доказателствените източници. Твърдения за такива допуснати нарушения не се сочат от защитата, поради което и касационният съд не им дължи отговор. Основното оплакване на касатора, изложено в жалбата му, е за несправедливост на наложеното му наказание. При определяне на санкцията за извършеното от подсъдимия престъпление по чл. 249, ал. 1 от НК, първоинстанционният съд е взел предвид вида и размера на наказанията, предвидени в тази разпоредба, обществената опасност на деянието и дееца, както и смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Контролираният съд при извършената въззивна проверка е констатирал, че въпреки отчетения превес на отегчаващите отговорността обстоятелства, наказанието лишаване от свобода е определено малко над минимално предвидения размер, но поради липсата на съответен протест, с оглед разпоредбата на чл. 337, ал. 2, т. 1 от НПК, не може да увеличи санкцията, поради което е потвърдил присъдата в тази й част. Настоящият съдебен състав също не намира основание за промяна на санкцията. Соченото от защитата като смекчаващо отговорността обстоятелство - ниския размер на изтеглената с дебитната карта сума, вече е било взето предвид от първоинстанционния съд. По отношение на това обстоятелство, настоящият съд изцяло приема доводите на въззивния съдебен състав. Престъплението по чл. 249, ал. 1 от НК е насочено срещу обществените отношения, свързани с нормалното функциониране на паричната и кредитната система, а не срещу собствеността на гражданите, при което не е от съществено значение какъв е размерът на изтеглената с платежния инструмент сума. Размерът на последната би могъл да се отчете в посока смекчаване на отговорността, ако беше установено, че тя е незначителна част спрямо наличността по сметката. В тази връзка е неоснователно твърдението на защитата, че не бил изследван въпросът относно цялата наличност по разплащателната сметката. Титулярът на платежния инструмент - св. Н. И., е дала показания, че от картата й са били изтеглени всичките налични по сметката й пари, така че предположението на защитата за това, че може да е налице самоволен отказ по чл. 17, ал. 3 от НК, е най-малкото неуместно. Други доводи за наличието на обстоятелства, даващи основание за намаляване на санкцията, не се сочат от касатора, а и настоящият съд не открива такива. Правилно предходните инстанции са взели предвид в посока утежняване на отговорността обстоятелството, че подсъдимият И. многократно е бил осъждан за различни престъпления от общ характер, повечето от които тежки умишлени по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК. Подсъдимият е бил санкциониран с различни по вид и тежест наказания, някои от които изтърпени от него ефективно. Опитът на държавата в лицето на правораздавателните органи да коригира подсъдимия, като го приучи да спазва общоприетите правила за поведение, не е постигнал целения резултат. При това положение напълно правилна и законосъобразна е преценката на предходните съдебни инстанции, че в случая е необходима по-интензивна наказателна репресия, която да постигне поправително превъзпитателен ефект спрямо И.. Не се налага намаляване на наложените наказания, поради което обжалваният въззивен съдебен акт следва да бъде оставен в сила. С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, I - во наказателно отделение