Решение № 415 от 28.09.2010 г. на ВКС по н. д. № 375/2010 г.

Решение № 415 от 28.09.2010 г. на ВКС по н. д. № 375/2010 г., III н. о., НК, докладчик съдията Цветинка Пашкунова Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимите М. М., А. М. и М. М., подадена чрез техните договорни защитници срещу въззивна присъда № 15/28.04.2010 г. на Л. окръжен съд /ОС/, по внохд № 155/2010 г. В касационната жалба се сочат допуснати процесуални нарушения в рамките на наказателното производство, изразяващи се в пороци в съдържанието на съобразителната и диспозитивна част на прокурорския акт и на постановените първоинстанционна и въззивна осъдителни присъди, предпоставили неяснота при повдигане на обвинението и при ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимите лица, и довели до грубо ограничаване на правото им на защита. Поставя се акцент на липсата на кореспондираща връзка на визирания в чл. 195 от НК престъпен състав с нормата на чл. 194 от НК; на налични непълноти по отношение на собствеността и упражняваното владение спрямо инкриминираните вещи; и на съществуваща несъответност между текстовото и цифрово изписване при лимитиране правните очертания на извършената кражба досежно квалифициращите я обстоятелства по чл. 195, ал. 1, т. 3 от НК и стадия на престъпна дейност. Релевират се и оплаквания за явна несправедливост на наложените наказателни санкции на подсъдимите М. М., А. М. и М. М.. С подчертано бланкетен характер същите обективират израз на несъгласие с отказа за правоприлагане на института на условното осъждане. При условията на алтернативност се предлага отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на наказателното дело за ново разглеждане или отлагане изтърпяването на определените наказания с подходящ изпитателен срок, на основание чл. 66 от НК. В проведеното на 17.09.2010 г. съдебно заседание пред касационната инстанция подсъдимите лица и техните процесуални представители аргументират позиция в насока поддържане на изложените съображения и предявените искания в жалбата. Прокурор при ВКП дава мотивирано заключение, че обжалваният съдебен акт следва да бъде оставен в сила, като правилен и справедлив. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, в пределите на инстанционната проверка по чл. 347 от НПК, за да се произнесе взе предвид следното: С присъда № 7 от 22.01.2010 г., обявена по нохд № 1673/2009 г., Л. районен съд /РС/, след проведено съкратено съдебно следствие, по чл. 371, т. 2 от НПК е признал М. С. М., А. С. М. и М. Ш. М. за виновни в извършени на 15.05.2009 г. престъпления по чл. 195, ал. 1, т. т. 3, 4 и 5, вр. чл. 18, ал. 1 от НК и по чл. 216, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, като след индивидуализация на санкционните последици за включените в съвкупността неправомерни посегателства, при съблюдаване изискванията на чл. 23, ал. 1 от НК, вр. чл. 58а, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК им наложил едно общо най-тежко наказание - ЕДИНАДЕСЕТ МЕСЕЦА лишаване от свобода, с приложение на института на условното осъждане. Със същия съдебен акт подсъдимите лица са оправдани за това инкриминираната кражба да е в големи размери, и е приета недоказаност на първоначално повдигнатото срещу М. М. обвинение за осъществено на 16.03.2009 г. престъпно деяние по чл. 195, ал. 2, вр. ал. 1, т. т. 3 и 4, вр. чл. 18, ал. 1 от НК. С въззивна присъда от 28.04.2010 г., по внохд № 155/2010 г. в производство, инициирано по протест на прокурора ОС-Ловеч е отменил първонистанционната присъда в оправдателната й част, ангажирал наказателната отговорност на А. М., М. М. и М. М. по чл. 195, ал. 2 от НК, като осъдил последния и за извършено при условията на продължавано престъпление с предходното посегателство, противоправно деяние на 16.03.2009 г. Увеличавайки размера на санкциите за инкриминираната квалифицирана кражба, съдът лимитирал съответни наказания на подсъдимите лица по чл. 23, ал. 1 от НК - ДВЕ ГОДИНИ И ШЕСТ МЕСЕЦА лишаване от свобода за А. М. и М. М., и лишаване от свобода за срок от ДВЕ ГОДИНИ И ЕДИНАДЕСЕТ МЕСЕЦА за М. М., при общ режим на изтърпяване в затворническо общежитие от открит тип. При реализирания съдебен контрол, предопределен от визираните касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. т. 2 и 3 от НПК, и данните подкрепящи формите им на проявление, и съобразен с характера и особеностите на приложената от първостепенния съд диференцирана процедура по чл. 370-374 от НПК, ВКС намира депозираната жалба за НЕОСНОВАТЕЛНА. Прокламираното от Конституцията на РБ и гарантирано от нормите на процесуалния кодекс право на защита не е накърнено при повдигане на обвинението срещу М. М., А. М. и М. М. чрез внесения за разглеждане от Л. РС прокурорски акт. Лансираната " неточност и непълнота" в изводите на представителя на РП-Ловеч, "механично пренесена" в постановените първоинстанционна и въззивна присъди досежно престъпната съставомерност на неправомерното деяние по чл. 195 от НК, анализирана при съблюдаване на описаната фактическа обстановка на инкриминираните действия, и на проявената изчерпателност при лимитиране на правната им квалификация, не сочи на неяснота и липса на конкретика в обвинението, предпоставило отговорността на подсъдимите, и не обосновава игнориране на охранените от действащата законова база техни права в наказателното производство. Прокурорският акт отговаря на изискванията на чл. 246 от НПК, изготвен е в съответствие с правните предписания на чл. 55 от НПК, и очертаните в ТР № 2/2002 г. на ВКС на РБ, основни положения. В същия обвинителната власт е формулирала своята позиция относно инкриминираното престъпление по чл. 195, ал. 2, вр. ал. 1, т. т. 3, 4 и 5, вр. чл. 18, ал. 1 от НК, с индивидуализиращите го фактически обективни признаци /време, място, изпълнително деяние, механизъм на извършване, предмет на посегателство и неговата стойност, пострадали банкови институции, квалифициращи обстоятелства, фаза на неправомерната дейност - опит /, и субективните им измерения в съзнанието на съпричастните лица; посочила е доказателствените материали, подкрепящи очертаната фактология; и визирала приложимата материалноправна уредба. Действително на известна непрецизност индицират констатираните от защитата липса на изписана връзка между престъпните състави на чл. 195 и чл. 194 от НК; и на отсъстващ абсолютен конекситет в текстовата и цифрова материализация при лимитиране на квалификацията на осъществената кражба / описаният в съобразителната и диспозитивна част на обвинението начин на извършване на престъплението чрез "разрушаване и повреждане" на здраво направени прегради не кореспондира с изрично посочените предложения на чл. 195, ал. 1, т. 3 от НК, а словно отразеното по отношение на стадия на престъплението по чл. 18, ал. 1 от НК се изчерпва с уточнението, че деянието е останало недовършено по независещи от дееца причини, но не инкорпорира израза "направил опит да отнеме чужди движими вещи "/. Релевираните оплаквания обаче, преценени в контекста на мотивираната съответност на обвинителния акт на предявеното от установения нормативен регламент не обуславят субсумиране от визираното в чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК касационно основание и не предпоставят уважаване на съпровождащото искане на подсъдимите за връщане на делото, за ново разглеждане. Актът на прокурора обективира фактическите и правни съображения представителя на държавата за извършеното престъпление, и когато той очертава ясно и категорично рамката на обвинителната теза, несъвършенства в изказа и в корелиращия му нормативен еквивалент, не са недостатъци от категорията на съществените процесуални нарушения и заявени претенции в коментирания смисъл, са проява на юридически формализъм. В подкрепа на предложената аргументация са и волеизявленията на М. М., А. М. и М. М., направени в открито заседание на 22.01.2010 г. пред първостепенния съд. Недвусмислено и изрично афиширащи "точност на описаната фактическа обстановка" и съдържащи признание на обстоятелствата в прокурорския акт, и съгласие да не се събират обезпечаващи ги доказателства, те убедително сочат на разбиране за естеството на повдигнатото обвинение, с оглед възрастта и психо-физическото развитие на подсъдимите, като създават процесуални предпоставки за прилагане на особените правила на чл. 373, ал. 2, вр. чл. 372, ал. 4, вр. чл. 371, т. 2 от НПК. РС-Ловеч съобразявайки, че признатите факти са доказателствено обосновани в хода на досъдебното разследване и удовлетворяват предписаното от чл. 31, ал. 2 от Конституцията на РБ, чл. 116, ал. 1 от НПК за недопустимост обвинението и присъдата да се основават само на самопризнание, е взел решение за провеждане на диференцираната процедура по Глава двадесет и седма на НПК. Съдебното производство, последвало обявеното определение по чл. 372, ал. 4 от НПК е реализирано при стриктно съблюдаване на специалните разпоредби, касаещи правно регулираната в чл. 371, т. 2 от НПК алтернатива, и същото е финализирало с присъда, с която в съответствие с нормативните изисквания компетентният орган се е произнесъл по въпросите за виновно извършените инкриминирани деяния, тяхната престъпна съставомерност и произтичащите от неправомерното поведение санкционни последици, лимитирани при условията на чл. 58а, вр. чл. 55 от НК, поради избрания процесуален ред за разглеждане на делото. В обсега на възложената компетентност ВКС се занима и с фрагментарните доводи в касационната жалба за явна несправедливост на наложените наказания - ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА. Правилно ОС-Ловеч, на базата на възприетата фактология и при формираното заключение за правните очертания на инкриминираното неправомерно поведение, съобразно степента на обществена опасност на престъпните деяния по чл. 195, ал. 2, вр. ал. 1, т. т. 3, 4 и 5, вр. чл. 18, ал. 1 от НК и по чл. 216, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, и на личността на съпричастните към тях, в пределите на чл. 373, ал. 2 от НПК, вр. чл. 58а, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е индивидуализирал наказателната отговорност на подсъдимите лица за посегателствата, включени в множеството престъпления, като при условията на чл. 23, ал. 1 от НК им определил най-тежката за изтърпяване санкция - ДВЕ ГОДИНИ И ШЕСТ МЕСЕЦА лишаване от свобода за А. М. и М. М., и лишаване от свобода за срок от ДВЕ ГОДИНИ И ЕДИНАДЕСЕТ МЕСЕЦА за М. М. При лимитиране параметрите на наказанията въззивният съд е интерпретирал очертаващите облика на престъпните деяния обективни и субективни съставомерни характеристики, и оценил тяхната насоченост към обществените отношения, свързани със собствеността. Професионално е обсъдена конкретиката от фактически данни, очертаваща кумулиране на квалифициращи признаци /разрушаване и повреждане на прегради, здраво направени за защита на имот; използване на технически средства; предварителен сговор и големи размери на инкриминирания предмет/, и сочеща на усложнена престъпна дейност предвид извършените в съвкупност и при условията на продължавано престъпление за М. М. деяния, и участвуващите в тях лица. Внимателно е отчетена и регистрираната в официалната статистика честота на визираните престъпни посегателства, индицираща на изключителна тежест на инкриминираните действия. Мотивиращи очертаните санкционни последици са и обстоятелствата, релевантни за личната опасност на М. М., А. М. и М. М. А. А.. Проектирани в осъществената престъпна дейност, представляваща отражение на обществените и индивидуални качества на извършителите, и съдържими се в приложените писмени доказателствени материали за социалния статус, съдебното минало и процесуалните изяви на подсъдимите в хода на наказателния процес, те са преценени в аспекта на специалната превенция, обуславяща адекватна на репресивната и поправително-възпитателна роля на наказанието санкция. На плоскостта на изложеното Л. ОС е отдал нужното значение на предходните осъждания на А. М. за престъпления по чл. 197 и чл. 198 от НК, за които е настъпила реабилитация, и на ангажираната по чл. 78а от НК административно-наказателна отговорност на М. М. за престъпно деяние по чл. 343в от НК, негативно характеризиращи авторите на посегателства. Коментираните факти, сочещи на завишена обществена опасност на престъпленията и очертаващи демонстрирана престъпна упоритост на извършителите не обосновават приложимост и на регламентирания в чл. 66 от НК институт на условното осъждане. Подобно становище не се опровергава от акцентираните обстоятелства, че подсъдимите лица към момента на инкриминираното деяние са неосъждани, същите направили пълни самопризнания и проявили критичност към осъщественото от тях. Визираният факт, свързан със съдебното минало е изискуемо от закона, необходимо формално условие, но недостатъчно за правоприлагане разпоредбата на чл. 66 от НК, а депозираното самопризнание и заявената собствена оценка на противоправното поведение, предпоставили провеждане на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК с произтичащите от това по-благоприятни санкционни последици, обсъдени при индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимите лица, не очертават императивно задължение за условно осъждане. Отлагане изпълнението на наложеното наказание-лишаване от свобода предпоставя кумулативната даденост на лимитираните в чл. 66 от НК предписания относно размера на наложеното наказание и съдебното минало на подсъдимия, които компетентният орган е суверенен и оправомощен да преценени съвкупно с възможното постигане целите на чл. 36 от НК спрямо осъдения и другите членове на обществото. Материалноправната норма на чл. 66 НК отдава преимуществено значение на личната превенция, но не обосновава пренебрегване на възпитателните и предупредителни функции на наказателната санкция по отношение на останалите лица. Социалният резонанс на този вид престъпни посегателства и очакванията на гражданите като възмездие и насоченост на генералната превенция налагат извода, че за постигане целите на наказанието е наложително М. М., А. М. и М. М. да бъдат поставени в изолация от обществото. Изложените съображения формират вътрешното убеждение на настоящия съдебен състав за липса на визираните в чл. 348, ал. 1, т. т. 2 и 3 от НПК касационни основания и обосновават несъстоятелност на подадената от подсъдимите жалба срещу обявения по внохд № 155/2010 г., по описа на Л. ОС, въззивен съдебен акт. Воден от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение