Решение № 398 от 21.10.2026 г. на ВКС по н. д. № 481/2026 г.

Касационното производство е образувано по повод постъпили жалби- лично от подсъдимия И. И. и от защитника му адв. Ч. срещу решение № 63 от 03.04.2026 г., постановено по ВНОХД № 54/2025 г. по описа на Апелативен съд – гр. Пловдив, с релевирани и в двете жалби касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от НПК, защитени с идентични доводи. Съществени процесуални нарушения, допуснати от апелативния съд, се съзират от касаторите в хода на проведеното въззивно съдебно следствие и по-точно при изслушване на експертите, изготвили и защитили пред първата инстанция тройната АТЕ, като се правят възражения за нарушено право на защита на подсъдимия. На следващо място се посочва, че въззивният съд процесуално недопустимо е приел нови факти, относими към извършване на маневрата по изпреварване, различни от тези, по които подсъдимият се е защитавал. Основен акцент в жалбите се поставя на доводите за нарушение на материалния закон. Пледира се алтернативно за приложение на чл. 15 от НК, като се оспорва наличието на причинно-следствена връзка между посочените нарушения на ЗДвП и настъпилия съставомерен резултат, както и за квалифициране на престъплението по привилегирования състав на чл. 343а от НК. Що се отнася до касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, в жалбите се правят възражения срещу решението на въззивния съд да увеличи наказанието, като се иска намаляването му, включително и след приложение на чл. 55 от НК, както и отлагане изпълнението на наказанието лишаване от свобода при условие на чл.66 НК. Иска се от касационната инстанция алтернативно: да отмени решението и подсъдимият да се оправдае, приемайки, че деянието е случайно; да се върне делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд; да се измени решението, като се намали наказанието чрез прилагане на чл. 55 от НК и се отложи изпълнението му по реда на чл. 66 от НК. В съдебно заседание пред касационната инстанция защитникът на подс. И. – адв. И., заявява, че поддържа касационната жалба и допълненията към нея. Моли същата да бъде уважена. Подсъдимият И. И. поддържа казаното от защитника си. Повереникът на частния обвинител Н. Д. – адв. Й., оспорва касационната жалба на подсъдимия. Не подкрепя възраженията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Счита, че в резултат на законосъобразен доказателствен анализ фактите са установени правилно, а материалният закон е точно приложен. Не споделя тезата, че деянието е следвало да се квалифицира по привилегирования състав на чл. 343а от НК. Спира се подробно на аргументите на защитата относно справедливостта на наложеното наказание, като подчертава множеството отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, които според нея не обосновават искането за намаляване на същото. Пледира за оставяне на решението в сила и присъждане на разноски за оказана безплатна адвокатска помощ на лица, които имат право на издръжка. Представителят на Върховната прокуратура намира за неоснователни развитите в касационната жалба и допълненията към нея, и поддържани в съдебно заседание оплаквания за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Счита, че мотивите на въззивния съдебен акт отговарят по своето съдържание изцяло на изискванията на процесуалния закон. Акцентира на това, че са изложени достатъчно пространни съображения от съда, в какво се изразява конкретно допуснатото нарушение на чл. 42, ал. 1, т. 2 от ЗДвП. Не споделя оплакването, което се поддържа в жалбата, за допуснато съществено процесуално нарушение във връзка с приемането на АТЕ с участието само на две от трите вещи лица, като подчертава, че въпросната АТЕ е приета в първоинстанционното съдебно следствие с участието на трите вещи лица. Подсъдимият и неговият защитник са имали процесуалната възможност да отправят въпроси и да чуят лично заключението на вещите лица. Намира за неоснователни оплакванията за допуснати нарушения на материалния закон, направени от защитата по повод отказа на съда да дефинира стореното от подсъдимия като случайно деяние и във връзка с отхвърлянето на искането деянието да се преквалифицира по чл. 343а от НК. Що се отнася до справедливостта на наказанието, представителят на държавното обвинение споделя мотивите на съда, с които е обосновал необходимостта от увеличаване на санкцията. Изказва становище, че съдът е съобразил всички обстоятелства, които имат значение за преценка на конкретната обществена опасност както на извършеното от подсъдимия деяние, така и на личната обществена опасност на дееца. Не са подценени, според прокурора, данните за многобройните нарушения на правилата за движение по пътищата от страна на подс. И. и доказателствата за предишните му осъждания, предимно за престъпления против транспорта. Предлага на касационния съд да остави решението в сила. С последната си дума подсъдимият изразява желание решението на апелативния съд да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, второ наказателно отделение, като обсъди доводите, релевирани в касационните жалби на подсъдимия и на защитника му, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното: С присъда № 42 от 03.12.2024 г. ОС Стара Загора е признам подс.И. Р. И. е признат за виновен, че на 09.10.2022 г., на ПП I 5, км. 181+237 (проход „Ш."), общ. К., обл. С. З., при управление на моторно превозно средство - мотоциклет марка "Сузуки“, модел „ГСХ Р 600" с peг. № ***, без да има необходимата правоспособност, е нарушил правилата за движение по Закона за движението по пътищата (ЗДвП) и Правилника за прилагане на Закона за движението по пътищата (ППЗДвП), а именно: чл.25, ал.1 от ЗДвП, чл.42, ал.1, т.2 от ЗДвП, чл. 42, ал. 2, т. 1 от ЗДвП и чл.63, ал.2, т.1, изр.1-во от ППЗДвП, като с деянието си по непредпазливост причинил смъртта на Д. И. Д. от [населено място], поради което и на основание чл.343, ал.3, б.“б“, пр.1, вр. ал.1, вр. чл.342, ал.1, пр.3, вр. чл.2, ал.2 от НК и чл.54 от НК е осъден на четири години лишаване от свобода и на основание чл.57, ал.1, т.3 от ЗИНЗС е определен първоначален общ режим на изтърпяване. На основание чл.343г, вр. с чл.343, във вр. чл.37, ал.1, т.7 от НК подсъдимият е лишен от правото да управлява моторно превозно средство за срок от шест години, считано от влизане на присъдата в сила. Съдът се е произнесъл по въпросите за веществените доказателства и разноските по делото Жалби от защитника на подсъдимия и от поверениците на частните обвинители, са инициирали въззивна проверка на първоинстанционната присъда. С решение № 63 от 03.04.2026г. постановено по ВНОХД № 54 /2025г. по описа на Апелативен съд- гр. Пловдив присъдата е изменена, като подсъдимият И. Р. И. е оправдан по първоначалното обвинение да е нарушил чл. 25, ал. 1 ЗДвП и е увеличено наложеното му наказание лишаване от свобода от четири години на шест години, а наказанието лишаване от право на управление на МПС– от шест години на девет години. В останалата си част присъдата е потвърдена. Подсъдимият е осъден да заплати направените пред въззивният съд разноски. Касационната жалба на подсъдимия е неоснователна. Относно възражението за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила: Не може да се сподели оплакването на касаторите, че при провеждане на въззивното съдебно следствие от апелативния съд и по-конкретно, при изслушването на двама от тримата експерти, изготвили автотехническата експертиза (АТЕ) на досъдебното производство (ДП), която е била приета и кредитирана от първата инстанция, е допуснато съществено процесуално нарушение, рефлектирало негативно върху правото на защита на подсъдимия. Изпълнявайки задълженията си за всестанно и обективно провеждане на производството, въззивната инстанция е преценила, че следва да призове за личен преразпит вещите лица, изготвили и защитили пред окръжния съд първоначалната и допълнителната АТЕ от ДП. От тримата експерти са се явили двама – инж. П. Н. и инж. В. В., а инж. В. К. е отсъствал от съдебното заседание, проведено на 23.02.2026 г. Непосредствено преди съдът да премине към преразпита на явилите се вещи лица, действително не е взето изричното становище на страните относно необходимостта и тримата експерти да присъстват на изслушването, съгласно изискванията на чл. 282, ал. 3 от НПК. На базата на този пропуск защитникът и подсъдимият извеждат оплакването си за нарушени процесуални права, тъй като са били лишени от възможността да задават въпроси на отсъстващото вещо лице. Процесуалната норма на чл. 282, ал. 3 от НПК предвижда възможност разпитът на вещо лице да не се проведе, ако то не се яви пред съда и страните са съгласни с това. Преценката дали действията на въззивния съд, извършени в съдебното заседание на 23.02.2026г. и относими към спазването на въпросната разпоредба, съставляват съществено процесуално нарушение, се прави съобразно спецификата на преразпита и процесуалното поведение на страните в рамките на проведеното съдебно следствие. На първо място следва да се отбележи, че в случая не се касае за първоначално обсъждане на въпросните експертни заключения. АТЕ и допълнението към нея са изготвени на ДП и са приети в рамките на първоинстанционното производство. Въззивният съд е призовал експертите, мотивиран единствено от необходимостта да им бъдат зададени допълнителни въпроси по вече приетите заключения. Без да се оспорва смисълът на разпоредбата на чл. 282, ал. 3 от НПК, следва да се вземе предвид обстоятелството, че подсъдимият и неговият защитник са присъствали лично в заседанието пред първия съд и са имали пълната възможност да задават въпроси и на тримата експерти. На второ място, преди даване ход на делото в съдебното заседание на 23.02.2026 г., страните са били подробно информирани от председателя на въззивния състав за причините за отсъствието на едно от вещите лица. Изразявайки положителното си становище по хода на делото, защитникът и подсъдимият не са направили възражения по повод неявяването на експерта. Такива не са изразени и непосредствено преди разпита на инж. Н. и инж. В.. Адв. Ч. е участвал активно в техния преразпит, задавал е въпроси и е получил експертни отговори. След приключване на процесуалното действие той не е направил искания или изявления в насока, че са нарушени правата на неговия подзащитен. Поради това, дори липсата на изрично взето становище на страните дали да се разпитат явилите се двама от тримата експерти да се оцени като процесуален пропуск, то с оглед на цялостната оценка по приемане на експертизите още в първата инстанция и проявената пасивност от страна на защитата пред втория съд, същият не може да се определи като съществен. Процесуалните права на защитника и на подсъдимия не са били ограничени, имайки реална възможност да направят възражение, което не са сторили; не са били лишени и от правото активно да дебатират с останалите страни по поставените въпроси. Ето защо възражението за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила не може да бъде споделено – както поради липсата на предадената му значимост, така и поради отсъствието на негативно рефлектиране върху правата на подсъдимия и неговия адвокат. Не са основателни и възраженията на касаторите, че постановявайки съдебния си акт, въззивният съд е разширил фактическата и правната рамка на обвинението, довело до нови фактически положения и правна квалификация, срещу които подсъдимият не се е защитавал. Твърди се, че втората инстанция не е изложила мотиви как точно подс. И. е нарушил цитираните правила за движение по пътищата, като не е обосновала и причинно-следствената връзка между тези нарушения и настъпилия съставомерен резултат. Прегледът на материалите по делото не дава основание за подобна критика. Подсъдимият е бил привлечен към наказателна отговорност и предаден на съд за извършено престъпление по чл.343, ал.3, б.“б“, пр.1, вр. ал.1, вр. чл.342, ал.1, пр.3 от НК по повод нарушени правила за движение по чл. 25, ал. 1 от ЗДвП, чл. 42, ал. 1, т. 2 от ЗДвП, чл. 42, ал. 2, т. 1 от ЗДвП и чл. 63, ал. 2, т. 1, изр. 1 от ППЗДвП. За тези нарушения той е бил признат за виновен и осъден от първата инстанция. Въззивният съд е изменил присъдата, като единствено го е оправдал по обвинението за нарушаване на чл. 25, ал. 1 от ЗДвП. Следователно изменение на правната рамка в ущърб на подсъдимия не се констатира. Що се отнася до фактите, въз основа на които са направени правните изводи, следва да се уточни следното: в резултат на проведеното от апелативния съд съдебно следствие са събрани доказателства, мотивирали втората инстанция да направи уточнения и допълнения, които обаче – както е отбелязано в мотивите към решението – са в полза на подсъдимия. А именно: изпреварването, предприето от подсъдимия И. (управляващ мотоциклет „Сузуки 600“), е започнало, след като пострадалият Д. (управляващ „Сузуки 1000“) е започнал изместване вляво към осовата линия, разделяща пътните платна. Тази негова маневра, улесняваща навлизането му в предстоящия ляв завой, е била възприета от подсъдимия успоредно с обстоятелството, че пострадалият е управлявал мотора си с превишена скорост (с около 63 км/ч, при разрешена 30 км/ч). Пострадалият, въпреки възможността да възприеме поведението на подсъдимия, не е улеснил започналото изпреварване, а е увеличил скоростта си и напречното изместване към осовата линия. Въззивният съд е проследил движението на двата мотоциклета изключително прецизно – по метри и секунди, за да приеме за установено, че при продължилото изпреварване и движението на пострадалия, на около 35 метра от мястото на падането (когато страничната дистанция между тях се скъсила критично и мотоциклетът на подсъдимия бил малко по-напред от този на пострадалия), последният е осъзнал опасността от пресичане на траекториите им. Той е реагирал, като е върнал газта, наклонил се е (полегнал е) надясно и е задействал предната спирачка с максимална интензивност, но напречното му изместване е продължило. Като последица от рязкото задействане на спирачния механизъм на мотоциклет „Сузуки 1000“, задното му колело се е повдигнало, което е довело до скокообразно нарастване на скоростта до 102 км/ч, а предното колело се е завъртяло под значителен ъгъл надясно. В това положение е последвало съприкосновение (триене) между предната гума на пострадалия и задната на подсъдимия, което обаче не е повлияло на устойчивостта на съприкосновилите се превозни средства. Мотоциклетът на пострадалия вече е бил загубил устойчивост и падането му е било неизбежно заради действащия спирачен момент върху предното колело, съчетан с предприетото от водача му Д. преди това накланяне надясно. Последвалото падане на пострадалия е довело до причиняването на травми, несъвместими с живота. Различието, което се констатира между фактите, приети за установени от първия съд, и тези от въззивната инстанция, е относимо към точното позициониране на пострадалия непосредствено преди и по време на предприетото от подсъдимия изпреварване, неговото собствено поведение (несъдействащо на маневрата) и най-вече ролята и последиците от съприкосновението между задната гума на мотора, управляван от подсъдимия, и предната гума на мотора на пострадалия. За разлика от първата инстанция, която е приела, че пострадалият е управлявал мотора си изцяло в своята лента за движение, кредитираните от въззивния съд доказателства са мотивирали извода, че в нейните граници той е осъществил отклонение, приближавайки се до осовата линия. Основно различие се констатира и досежно причината за падането на пострадалия – дали това е било съприкосновението на гумите (както е прието от първоинстанционния съд), или в основата на инцидента стоят субективните действия по управление на мотоциклета от страна на самия пострадал. Приемайки за установено второто, въззивният съд в действителност не е възприел нови факти, а е дал собствено тълкуване на вече събраните такива, които не са били неизвестни на подсъдимия и срещу които той успешно се е защитавал. Оценъчната дейност по отношение на доказателствената съвкупност е дала основание на въззивния съд да направи своите фактически и правни изводи, без да внася съществени изменения във фактическата обстановка и без да накърнява правото на подсъдимия да бъде информиран в какво е обвинен. Отпадането на едно обстоятелство като причина за настъпването на съставомерния резултат не попада в категорията на новоустановените факти. Осъщественият контакт между гумите на двата мотоциклета, е експертно установено във всички фази на наказателното производство. За разлика от първия съд обаче, въззивната инстанция е оценила по различен начин неговото значение за настъпването на крайния резултат. Що се отнася до уточнението по повод точното позициониране на пострадалия в неговата лента за движение, промените, направени от втората инстанция, се отнасят до пространствената и времева прецизност, с която е описано положението на всеки един от двамата участници в инцидента. Не на последно място, поведението на пострадалия правилно е оценено като несъдействащо по отношение на започналото от подсъдимия изпреварване, с което е установено и съпричиняване от негова страна за настъпването на трагичния инцидент. Може да се обобщи, че направените от въззивния съд уточнения не внасят такова изменение, което да поставя подсъдимия в неблагоприятно процесуално положение на изненада относно неизвестни обстоятелства. Основните факти – свързани с мястото на инцидента, придвижването на двамата участници, скоростите им на движение, предприетото изпреварване, позиционирането на пострадалия в дясната лента по посока на движението му, настъпилото скъсяване на напречната дистанция (резултат от поведението и на двамата), скосяването на траекторията на движение на подсъдимия при прибирането му в дясната лента след приключване на маневрата и последвалото съприкосновение между гумите – са били изначално известни. Не могат да се споделят възраженията на касаторите, че въззивният съд не е изложил мотиви относно това с кои свои действия подсъдимият е допуснал нарушения на правилата за движение по пътищата и каква е причинно-следствената им връзка със съставомерния резултат. С нужната убедителност в решението е даден отговор на въпроса, какво е мотивирало пострадалия да предприеме поведение на пътя, допринесло за катастрофата, завършила със собствената му смърт, както и какъв е приносът на подсъдимия, нарушил правилата за движение по чл. 42, ал. 1, т. 2, чл. 42, ал. 2, т. 1 от ЗДвП и чл. 63, ал. 2, т. 1, изр. 1 от ППЗДвП. Маневрата по изпреварване е предприета от подс. И. на място, маркирано с хоризонтална непрекъсната линия тип „М1“, забраняваща това действие, очевидно поради неблагоприятния релеф на пътя. Той е започнал маневрата, без да се увери, че има свободен път на достатъчно разстояние, че ще може да осигури безопасна странична дистанция спрямо изпреварваното превозно средство, както и че ще успее да заеме място в пътната лента пред него, без да го принуждава да намалява скоростта или да изменя посоката си на движение. В мотивите подробно са разисквани въпросите относно скъсената от подсъдимия странична дистанция и скосяването при прибирането му в дясната лента. Именно тези две предпоставки са принудили пострадалия да задейства спирачната уредба, завивайки кормилото надясно и накланяйки тялото си в същата посока, с цел предотвратяване на пресичането на траекториите на двата мотоциклета. Колкото и пострадалият да има принос към настъпване на произшествието (поради несъдействие при изпреварването, ускоряване на движението и отклоняване вляво към осовата линия), подсъдимият е този, за когото въззивният съд убедително е заключил, че е могъл и е бил длъжен да възприеме това изместване и да осигури безопасна напречна, а в последствие и надлъжна дистанция. Мотивирайки възраженията си, че липсват аргументи относно действията, с които подсъдимият е нарушил визираните разпоредби на чл. 42, ал. 1, т. 2 и чл. 42, ал. 2, т. 1 от ЗДвП, касаторите всъщност представят своя собствена интерпретация на доказателствата и описват фактическа обстановка, каквато те биха искали да бъде установена. Апелативният съд не само е изпълнил задължението си да обсъди всички относими възражения, но редом с това е извършил прецизен доказателствен анализ, основавайки изводите си на процесуално допустими и правилно интерпретирани доказателства. Основен акцент е поставен на т.нар. арбитражна експертиза, като въззивният съд е направил обстоен анализ на заключението ѝ, съпоставяйки го с останалите приети експертни заключения. Въпреки наличието на кумулативни причини за катастрофата, съдът правилно се е концентрирал върху нарушенията на подсъдимия, които се намират в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия съставомерен резултат. Предприемайки изпреварване и имайки обективната възможност да възприеме приближаването на предния мотоциклетист към осовата линия, подсъдимият не е осигурил достатъчно безопасна странична дистанция. Скосявайки траекторията си при прибиране в дясната лента, той е принудил пострадалия да предприеме рязко спиране и маневра надясно, довели до загуба на устойчивост и последващо падане. Изпреварването в принципен план е сложна и опасна маневра, относима към безопасността на множество участници в движението. Преди да премине към изпълнението ѝ, подсъдимият е бил длъжен да съобрази конкретната пътна обстановка и редица обстоятелства, сред които: собствената си скорост, времето за приключване на маневрата, осигуряването на странично разстояние и това, че действията му няма да принудят изпреварвания водач да променя скоростта или траекторията си. Негово задължение е било не само да възприеме ситуацията в началото на маневрата, но и да прогнозира нейното развитие с оглед на поведението на останалите участници, да следи непрекъснато пътната обстановка и при възникване на опасност – да преустанови изпреварването, което той не е сторил. Извършеният комплекс от нарушения на правилата за движение по пътищата от страна на подсъдимия – свързани с мястото, безопасния начин на изпреварване и задължението за спазване на надлъжната пътна маркировка – съставляват причините, които въззивният съд правилно е определил като обуславящи за инцидента, без да пренебрегва допринеслото поведение на пострадалия. С изложените съображения касационният съд дава отговор и на възраженията на касатора, формулирани като основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, относно твърдяната липса на причинно-следствена връзка между действията на подсъдимия и съставомерния резултат. Несподеляеми са и твърденията на касаторите за приложението на чл. 15 от НК и оправдаване на подсъдимия. При правилно установена фактическа обстановка материалният закон е приложен правилно. Не са налице основания за дефиниране на стореното като „случайно деяние“ по смисъла на чл. 15 от НК. За приложението на тази разпоредба е необходимо деецът да се е съобразил изцяло с предписанията на правилата за движение по пътищата и да са налице обективни обстоятелства, при които той да е бил поставен в извънредна невъзможност да изпълни задълженията си и да предотврати настъпването на вредните последици. Тези предпоставки в настоящия казус не са налице. Подсъдимият е предприел маневра по изпреварване в пътен участък, маркиран с единична непрекъсната линия, която въвежда абсолютна забрана за пресичането и застъпването ѝ. Въпреки установеното поведение на пострадалия, с което същият е допринесъл за настъпването на съставомерния резултат, действията на подсъдимия от своя страна се явяват непосредствена причина за пътния инцидент с фатален край. По време на маневрата подсъдимият е скъсил критично и двете минимално безопасни дистанции – напречната (от поне 1.5 метра) и надлъжната (от поне 35 метра). Налице е пряка причинно-следствена връзка между действията му и поведението на изпреварвания моторист, който е реагирал с цел предотвратяване на неизбежния сблъсък. Тези действия обаче са били предприети закъснително и рязко, поради което закономерно са довели до загуба на устойчивост, падане и получаване на травми, несъвместими с живота. Подсъдимият е имал обективната възможност да избегне произшествието, ако се беше съобразил с хоризонталната пътна маркировка и не беше предприемал изпреварване, както и ако беше преустановил маневрата, след като е могъл да оцени, че не може да я завърши безопасно. Подценявайки обективните факти, които е възприел, и нарушавайки правилата за движение, той е съзнавал общественоопасния характер и последиците от действията си. Допускал е настъпването на съставомерния резултат, като е разчитал на субективната си увереност, че ще успее да извърши изпреварването въпреки създадената опасност. Фактът, че последвалото съприкосновение между гумите на двата мотоциклета не се намира в причинна връзка с падането на пострадалия, не освобождава подсъдимия от наказателна отговорност, след като непосредствено преди това той е създал критична ситуация в резултат на нарушените от него правила за движение. В тази връзка следва да се отбележи, че въззивният съд мотивирано е отхвърлил твърдението на защитата, че пострадалият има изключителен принос за настъпването на произшествието или че се касае за „самокатастрофиране“. Въз основа на правилно изяснени фактически въпроси и вярна интерпретация на кредитираната последна експертиза, апелативният съд е обосновал изводите си, че в случая са налице кумулативни предпоставки за възникването на пътния инцидент. Към тях отношение има и самият пострадал, който не е съумял да предотврати загубата на управление върху своя мотоциклет чрез действия, провокирани от опасната близост с този на подсъдимия, като това се е дължало и на факта, че при започване на изпреварването той е увеличил скоростта си на движение от 63 км/ч на 84 км/ч и се е приближил с висока интензивност към осовата линия. От друга страна обаче, подсъдимият е могъл своевременно да възприеме това поведение и е разполагал с необходимото време да преустанови изпреварването. Вместо това той е започнал постепенно да скъсява страничната дистанция чрез реципрочно движение към осовата линия, която се е насочил да пресече, за да завърши маневрата. Във връзка с правилното приложение на материалния закон касаторите правят възражение и относно незаконосъобразния отказ на съда да квалифицира деянието по привилегирования състав на чл. 343а от НК. Подобни искания са отправяни и пред въззивната инстанция, поради което оплакванията на касаторите следва да се разгледат в светлината на доводите по повод пълнотата и изчерпателността на мотивите, изложени от апелативния съд в тази насока. Аргументите на втората инстанция не търпят критика в частта, с която искането за преквалифициране на деянието по чл. 343а от НК е прието за неоснователно. Подробно е разгледан въпросът дали поведението на подсъдимия може да се окачестви като оказана помощ, като законосъобразно е отхвърлена подобна възможност. Това е сторено на фона на кредитираните показания на св. С. и св. И., според които св. С. е отправил предложение към св. И. последният да сигнализира на спешния телефон, докато подсъдимият единствено се е поинтересувал дали вече има отправено обаждане на тел. 112. Настоящата инстанция няма основания да не се съгласи с мотивите на въззивния съд, който подробно е изложил доводи за характера и последиците на помощта, чието оказване води до приложение на привилегирования състав на чл.343а от НК. Законодателят изисква лично и активно участие на дееца в нея, а не просто призоваване или отправяне на апел към други лица да сторят това. Ето защо мотивите на въззивния съд в тази насока не страдат от пропуски или незаконосъобразност, които да доведат до тяхното несподеляне, каквото е искането на касаторите. Изложените съображения дотук мотивират извода на настоящата инстанция, че процесуалните правила и материалният закон са спазени и не са допуснати нарушения, дефиниращи касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Относно касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК: Касаторите защитават тезата, че увеличеното от въззивната инстанция наказание, а и по принцип определеното от първия съд, е явно несправедливо, поради което искат да се намали до минимално предвиденото в санкционната част на чл. 343, ал. 3, б. „б“ от НК, съобразно чл. 2, ал. 2 от НК, като алтернативно правят искане за редуцирането му при условията на чл. 55 от НК. И в двата случая считат, че може да се отложи изпълнението на наказанието лишаване от свобода по реда на чл. 66 от НК. Обсъждайки аргументите в защита на тезата на касаторите за явна несправедливост на наложеното наказание, трябва да се отбележи, че е неприемливо да се търсят позитиви за подсъдимия в това, че се е въздържал от укоримо поведение, при условие че е можел да има такова. Това, че подсъдимият е имал възможност да смени задната си гума, по която са оставени следите от съприкосновението с предната гума на мотора на пострадалия, но не го е сторил, не може да се отчете като смекчаващо отговорността му обстоятелство, разкриващо личността му в положителна светлина. Всеки гражданин е длъжен да спазва законите и установените правила, включително да се въздържа от противоправно поведение. Действията или въздържането от такива, с които тези задължения се изпълняват, не са акт, което се премира. Не могат да се споделят също аргументите на защитата, че деянието и подсъдимият не бележат висока обществена опасност, каквато въззивният съд е констатирал. В тази връзка адекватно са анализирани фактите, предхождащи и станали причина за отнемане на СУМПС на подсъдимия. Множеството наказания за нарушения на ЗДвП и ППЗДвП са довели до отнемането на всичките му контролни точки, респективно до налагане на ПАМ – отнемане на свидетелството му за правоуправление на МПС. Действително, след деянието по настоящото дело, през 2024 г. той е възстановил правата си, но е факт, че реализира отново няколко нарушения на правилата за движение по пътищата. Обремененото му съдебно минало е оценено с нужната тежест от въззивния съд, като правилно е акцентирано на вида на наложените му наказания и на това, че те са за извършени престъпления по транспорта, включително по чл. 343в от НК нееднократно. Очевидно наказателната репресия не е респектирала подсъдимия и не е постигнала целеното превъзпитателно въздействие. Въззивният съд не е игнорирал обстоятелства като спецификата на деянието – извършено на планински път, с близо трикратно завишена скорост – и формата на вината (самонадеяност), за да очертае високата обществена опасност на стореното от подсъдимия и на личността му. Не се констатира пренебрегване или омаловажаване на смекчаващите отговорността факти – като семейното положение на подс. И. (семеен с малолетно дете), изразеното намерение да помогне след инцидента и фактът, че пострадалият е бил негов приятел. С особена значимост е отчетено и съпричиняването на резултата от страна на Д.. Фактът обаче, че пострадалият е бил приятел на подсъдимия, както и декларираното (но нереализирано) намерение за оказване на помощ, не могат да компенсират проявената престъпна упоритост. Доброто процесуално поведение и даването на обяснения са стандартно упражняване на право на защита и не сочат на искрено критично отношение или разкаяние, след като подсъдимият е причинил необратим съставомерен резултат – смърт на друго лице. Налага се изводът, че не са налице предпоставките на чл. 55 от НК. Нито значимостта на съпричиняването от страна на пострадалия, нито комплексната оценка на всички смекчаващи отговорността обстоятелства, съпоставени с отегчаващите такива, дават основание да се приеме, че са налице многобройни или изключителни смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства. Още по-малко може да се мотивира извод, че с оглед спецификата на деянието и дееца и най-лекото предвидено наказание ще се оцени като несъразмерно тежко. Изложените доводи са относими и към искането за намаляване на наказанието до минимално предвидения размер в санкционната част на разпоредбата на чл. 343, ал. 3, б. „б“ от НК. В конкретния случай е налице баланс между двете групи обстоятелства, като съпричиняването балансира множеството сериозни отегчаващи отговорността обстоятелства и води до споделяне на крайния извод на апелативния съд за индивидуализиране на наказанието в рамките на средния размер. Това е сторено съобразно границите на наказанието, определени в разпоредбата на чл. 343, ал. 3, б. „б“ от НК, действаща към датата на деянието, която се явява по-благоприятна за дееца в сравнение със санкцията по действащите към момента разпоредби. Не се констатират и основателни доводи, с които да се ревизира решението на въззивния съд да увеличи наказанието лишаване от право да се управлява МПС. Крайният извод на настоящия състав е, че определеното от въззивния съд наказание не носи белезите на явна несправедливост и съответства на целите по чл. 36 от НК. Размерът на наказанието лишаване от свобода прави безпредметно обсъждането на искането за приложението на чл. 66 от НК. По така изложените съображения касационният съд намира, че жалбата на подсъдимия И. и на защитата му е неоснователна. Не са допуснати посочените процесуални нарушения, материалният закон е приложен правилно и определеното наказание не е явно несправедливо, поради което решението на въззивната инстанция следва да се остави в сила. В съдебно заседание пред касационната инстанция повереникът на частните обвинители Д. и Е. Д., действащи чрез своя законен представител Н. Д. – адв. Й., е направила своевременно искане за присъждане на разноски за оказана безплатна адвокатска помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. Към материалите по делото е приложен Договор за правна защита и съдействие, в който изрично е отразено, че правната помощ е предоставена безвъзмездно на малолетните наследници на починалия пострадал, които като негови низходящи са лица с право на издръжка по смисъла на закона. Предвид обстоятелството, че подсъдимият И. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 343, ал. 3, б. „б“, пр. 1 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК (в приложимата към момента на деянието през 2022 г. редакция, предвиждаща наказание от 3 до 10 години лишаване от свобода), същият на основание чл. 189, ал. 3 от НПК дължи заплащане на сторените от частните обвинители разноски. Съгласно разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, когато в съдебното производство адвокатът е оказал безплатна помощ на лице по ал. 1, т. 2 от същия закон, в случай че съдебното решение е в полза на каузата на неговия доверител, съдът осъжда другата страна да заплати възнаграждение на адвоката в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата за възнагражденията за адвокатска работа. При определяне размера на възнаграждението съдът съобрази разпоредбата на чл. 13, ал. 1, т. 3 от Наредбата, съгласно която за процесуално представителство по наказателни дела с предвидено наказание до 10 години лишаване от свобода, базовият размер възлиза на 511,29 евро. Доколкото повереникът представлява две лица (самостоятелни субекти в процеса), на основание чл. 13, ал. 4 от Наредбата възнаграждението следва да се определи за всяко лице поотделно, а именно: по 511,29 евро за всяко от двете малолетни деца, или общо в размер на 1 022,58 евро. Тъй като подсъдимият е признат за виновен, същият следва да бъде осъден да заплати посочената сума на повереника адв. Й.. Предвид изложеното Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК