Решение № 4036 от 3.4.2024 г. на ВАС по адм. д. № 5710/2023 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Областна дирекция "Земеделие" (ОДЗ) Шумен, чрез пълномощника юрисконсулт С. Чанев, против решение 54/20.04.2023 г., постановено по адм. дело 344/2022 г. по описа на Административен съд Шумен, частта му с която ОДЗ Шумен е осъдена да заплати на А. Бузгова обезщетение за неизползван платен годишен отпуск по чл. 61 ал. 2 и ал. З от Закона за държавния служител (ЗДСл) за периода от 19.08.2021 г. до 11.10.2022 г., за разликата над 462,78 лева, до присъдения размер от 1178,52 лева. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се решението да бъде изменено, като се намали присъденото обезщетение по чл. 61, ал. 2 и З ЗДСл до размера от 462,78 лева. Касаторът се позовава на решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) по съединени дела C-762/18 и C-37/19 и факта, че от 10.02.2022 г. Бузгова е работила при други работодатели. Поради това счита, че й се полагат девет дни платен годишен отпуск, които умножени по обезщетението за един работен ден, посочено от вещото лице, изчислява на сумата от 462,78 лева, срещу присъждането на която не възразява. По отношение присъдените лихви, не иска изменение на решението и в тази му част. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касация - А. Бузгова, чрез пълномощника адвокат Д. Русева, в представения писмен отговор оспорва касационната жалба по изложени съображения. Претендира разноски. Представителят на Върховна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на пето отделение намира, че касационната жалба като подадена от страна в производството и в срок, е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна по следните съображения: А. Бузгова е изпълнявала длъжността главен експерт в ОДЗ Шумен, като директорът на тази служба издал заповед РД-05-02-20/19.08.2021 г., с която й било наложено дисциплинарно наказание уволнение. Заповедта е отменена с решение 163/18.11.2021 г. по адм. дело 293/2021 г. на Административен съд Шумен, оставено в сила с решение 8769/11.10.2022 г. по адм. дело 1845/2022 г. на ВАС. Към датата на уволнението - 19.08.2021 г. Бузгова е получавала основна заплата в размер на 897,00 лева, а от 01.07.2022 г. възнаграждението за длъжност главен експерт било увеличено на 1076,00 лева. Междувременно - на 10.02.2022 г., тя започнала работа по трудово правоотношение при Бузгови - Р ЕООД, където работила до 07.03.2022 г., а от следващия ден - 08.03.2022 г. започнала работа по трудово правоотношение при Строителство и строителни машини ЕООД, което не било прекратено след отмяната на уволнението на 11.10.2022 г. По делото няма данни Бузгова да е била възстановявана на заеманата преди уволнението държавна служба по реда на чл. 122 ЗДСл. Повод за образуването на адм. дело 344/2022 г. пред Административен съд Шумен са предявени от А. Бузгова два обективно съединени иска против ОДЗ Шумен. Първият, който не е предмет на настоящото касационно производство, е за обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл, а вторият е предявен за сумата 690 лева, претендирана като обезщетение за неползван платен годишен отпуск в размер на 23 дни за периода от 19.08.2021 г. до 11.10.2022 г., т. е. от налагането на дисциплинарно наказание уволнение, до влизане в сила на съдебното решение за неговата отмяна. Първоинстанционният съд е квалифицирал вторият иск като такъв по чл. 61 ал. 2 и З ЗДСл, а след направено изменение в съдебно заседание, е приел претенцията като предявена за сумата 1178,52 лева, ведно с мораторната лихва за периода от 11.10.2022 г. до 14.11.2022 г. в размер на 11,45 лева и законната лихва от предявяването на иска на 14.11.2022 г. до окончателното изплащане. В хода на съдебното производство е била допусната и приета съдебно-счетоводна експертиза, извършена от вещото лице Р. Александрова, която е записала в заключението си, че за един ден претендираното обезщетение за платен годишен отпуск се определя на 51,42 лева, а за 23 дни - 1178,52 лева, (всъщност, сумата е 1182,66), с оглед което е направеното изменение на иска. В съдебно заседание Александрова е заявила, че при изчисляването на сумите е приспадала периода през който ищцата е работила при друг работодател, но видно от основното заключение, тя не е сторила това, защото е изчислявала претенцията за всичките твърдени 23 дни. За да уважи изцяло иска, предявен като обезщетение за неползван платен годишен отпуск, съдът е изложил, че по отношение на него между страните съществува спор само за размера. Позовал се е на чл. 61 ал. 2 и З ЗДСл и е цитирал т. 1 от решение на СЕС по съединени дела C-762/18 и C-37/19, като посочил, че възстановеният на работа служител има право да ползва отпуска за периода от датата на уволнението до датата на възстановяване на работа, с което е аргументирана основателността на претенцията. Решението е неправилно в атакуваната с касационната жалба част. Съгласно чл. 61, ал. 2 ЗДСл, при прекратяване на служебното правоотношение държавният служител има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, правото за което не е погасено по давност, а съгласно ал. 3 на същия член - размерът на паричното обезщетение се определя съобразно размера на основната заплата на държавния служител към датата на прекратяване на служебното правоотношение. Следователно обезщетение на това основание се дължи само при прекратяване на служебното правоотношение за отпуска от преди прекратяването, но не и когато служителят не се е възползвал от правото си по чл. 122 ЗДСл да бъде възстановен на предишната длъжност, респективно няма последващо прекратяване на служебното правоотношение. Решението на СЕС по съединени дела C-762/18 и C-37/19 е постановено по отправено преюдициално запитване от Районен съд Хасково със следните въпроси: 1 Трябва ли чл. 7, параграф 1 от Директива 2003/88 ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година да се тълкува в смисъл, че не допуска национално законодателство и/или практика според които работник, който е бил незаконно уволнен и след това е възстановен на работа от съда, няма право на платен годишен отпуск за времето от датата на уволнението до датата на възстановяването му на работа? 2 При положителен отговор на първия въпрос трябва ли чл. 7, параграф 2 от Директива 2003/88 ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година да се тълкува в смисъл, че не допуска национално законодателство и/или практика, според които при последващо прекратяване на трудовото правоотношение този работник няма право на финансово обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за времето от датата на предходното му уволнение до датата на възстановяването му на работа? С решението по съединени дела C-762/18 и C-37/19, последното касаещо сходно питане от италианска юрисдикция, в отговор на първия въпрос в питането, СЕС е препотвърдил принципа, че правото на годишен отпуск трябва да се определя в зависимост от периодите на действително полагане на труд, но този принцип може да бъде дерогиран в някои изложени хипотези. Така в т. 69 и т. 70 е прието, че периодът от датата на уволнението до датата на възстановяването на работника на работа в съответствие с националното право в резултат на отмяна на незаконното уволнение, трябва да се приравни на период на действително полагане на труд за целите на определяне на правото на платен годишен отпуск. В т. 89 от решението е изложено, че член 7 от Директива 2003/88 ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година не допуска национална съдебна практика по силата на която при последващо прекратяване на трудовото правоотношение - след като работникът е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение, този работник няма право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за периода от датата на незаконното му уволнение до датата на възстановяването му на работа. С оглед установените по делото факти, неправилно първоинстанционният съд е преценил, че цитираното решение на СЕС е приложимо към настоящия случай, независимо че се касае за служебно правоотношение, с оглед сходния характер на трудовото и служебното правоотношение от гледна точка на престирането на труд. Решението на СЕС се отнася само за ползването на отпуска, но не и за неговото компенсиране, като освен в мотивите, дори в т. 2 от диспозитива на решението изрично е казано, че работникът има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск при последващо прекратяване на трудовото правоотношение. Приравнено към настоящия случай, това означава, че Бузгова би имала право да ползва 23-те дни платен годишен отпуск за периода от 19.08.2021 г. до 11.10.2022 г., ако се беше възползвала от правото си да бъде възстановена на заеманата преди уволнението държавна служба по реда на чл. 122 ЗДСл. Тя обаче, не е използвала тази правна възможност, поради което не е налице и последващо прекратяване на служебното правоотношение, за да има право на обезщетение по чл. 61 ал. 2 и З ЗДСл. за неползването на тези 23 дни отпуск. Предвид изложеното, претенцията на Бузгова за обезщетение за неползван отпуск за периода от уволнението до отмяната му е била неоснователна, което налага отхвърлянето й, но само в размера атакуван с касационната жалба и то без присъдените лихви, тъй като за останалата част, включително и за лихвите, първоинстанционното решение е влязло в сила, защото срещу нея не е подадена жалба и не е поискано изменение на решението. Така оспореното съдебно решение следва да бъде отменено само в частта, с която ОДЗ Шумен е осъдена да заплати на А. Бузгова обезщетение по чл. 61 ал. 2 и З ЗДСл, за разликата над 462,78 лева, до присъдения размер от 1178,52 лева. В посочените размери искът следва да бъде отхвърлен. Аргумент за отхвърлянето му в тази част е и факта, че вещото лице Александрова е извършила изчисленията си на база всичките претендирани 23 дни, без да приспадне времето през който ищцата е работила при други работодатели, които са имали задължение да й осигурят ползването на платен годишен отпуск. Съобразно изхода на делото, при пълното уважаване на касационната жалба, основателна се явява претенцията на ОДЗ Шумен за присъждане на сторените по делото разноски и юрисконсутско възнаграждение. Разноските възлизат на заплатената държавна такса за касационното обжалване в размер на 59,83 лева, а юрисконсултското се определя на основание чл. 143, ал. 3 и чл. 24 от Наредба за заплащане на правната помощ, предвид фактическата и правна сложност на делото, в размер на 100 лева. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, пето отделение